„Вината“ на Багряна в участта на Вапцаров

Елисавета Багряна през 60-те години. Снимка: от книгата „Багряна и Словения“

(Продължение от интервю с изследователите Людмил Димитров и Людмила Малинова-Димитрова за „Непознатата Багряна„)

– Може ли да се спрем на въпроса за изфабрикувания мит за вината на Багряна за смъртната присъда на Вапцаров, който заслужава цяло отделно изследване. Защо точно този мит бива използван срещу нея от режима?

– Темата е много болезнена и да се спрем накратко, едва ли е възможно. Всъщност, това не е нашата тема и доколкото я споменаваме в книгата, е само поради неизбежност. Митът за „вината“ на Багряна спрямо участта на Вапцаров е толкова дълбоко вкоренен в съзнанието на българите, без разлика от „класа, пол, занятие“, по израза на Вазов, че не виждаме как и кога би могъл да бъде елиминиран. Факт е, че всеки, на когото разказвахме, че пишем книга за Багряна, винаги първо ни питаше какво знаем за участието ѝ в процеса срещу Вапцаров и коя е истината. Дори разговорът ни с Валери Петров започна с коментар на тази тема. Затова се опитахме да прочетем повече неща. Йордан Василев в своята книга „Женски силуети. Етюди“ от 2000 г. директно формулира оклеветяването на Багряна като активно мероприятие на ДС – нещо, с което сме напълно съгласни. Още докато събирахме материали за нашето изследване и очертавахме образите на нейните словенски приятели – кои са те, каква е съдбата им – си давахме сметка колко е била уязвима Багряна при комунистическата власт с тези контакти. В книгата разказваме достатъчно подробно за това. Да припомним само, че за негативното отношение към нея допринасят и обтегнатите за дълъг период отношения между България и Титова Югославия – Изидор Цанкар е следен непрекъснато през 50-те години от УДБА, Раде Драинац е бил забранен в Сърбия, цялата фамилия Хрибар – нейни добри приятели и меценати – е репресирана. Факт е, че след края на войната Багряна нито веднъж не се отзовава на поканите и не посещава Словения.
Време е, струва ни се, най-сетне да бъдат зададени и да получат отговор няколко много прости и конкретни въпроса.

– Кои са те?

– Първият от тях е: защо е трябвало, ако Багряна наистина по някакъв начин е повлияла за смъртната присъда на Вапцаров, да се мълчи 20 години и чак през 1963-та тя да бъде обвинена? Защо точно през 1963? Нашето обяснение е, че статията на ген. Крум Радонов във в. „Народна армия“ не съдържа достатъчно факти, на основата на които да се разгърне такава кампания срещу поетесата. Тя е взета само като удобен повод за начало на оклеветяването ѝ.
Друг въпрос: кой е бил адвокатът на Вапцаров и каква е неговата роля в процеса, как е защитил поета? Защо този човек е толкова неизвестен и никой не се интересува от него?
Още. Кои са другите двама свидетели и защо те не са се явили да дадат показания?

Никола Вапцаров. Снимка: НМЛ

Защо се пренебрегва написаното от Бойка Вапцарова – тя, която е била в залата, нито веднъж не обвинява Багряна за каквото и да е. Наистина, едно голямо изследване по темата е крайно необходимо и само бихме подсказали, че е интересно да се проследи именно позицията на Бойка – от първата ѝ книжка през 1953 г. до последната, излязла по собствената ѝ воля след смъртта ѝ. Дори нашумелият наскоро филм за Вапцаров, „Пет разказа за един разстрел“ – за пореден път на фона на всички нови материали оставя съмнение за вината на Багряна. Филмът събра огромна аудитория, но възможността този въпрос да бъде изчистен, бе пропиляна; напротив, останахме с впечатление, че авторите силно се съмняват в невинността на поетесата. Още повече, че самият Вапцаров пожелава Багряна да се яви като негов свидетел и писмено излага мотивите си за това. Къде е този документ? Защо не е публичен? При всеки опит да се защити, поетесата винаги твърди, че когато се разсекрети делото – рано или късно – истината ще излезе наяве. То бе публикувано във факсимилно издание през 2012 г., но в него показанията ѝ липсват. Оказа се, че са били откраднати. Кому е нужно те да изчезнат? Силно се съмняваме, че са унищожени, явно някой има интерес да не се появят. Ето и друг пример. Беше известно, че Багряна още тогава пише опровержение на обвиненията и го праща в редакцията на в. „Народна армия“, но то никога не е отпечатано. Наскоро актрисата Нона Йотова намери документа в архива на баща си, бивш главен редактор на същия вестник, и го публикува. Изобщо, прави впечатление, че през годините всеки, дръзнал да каже по повод процеса срещу Вапцаров нещо различно от наложената комунистическа версия, по един или друг начин е бил репресиран. Нищо не може да оправдае униженията, на които бе подложена съпругата на поета Бойка, а в по-ново време двамата литературоведи Марин Георгиев и покойната Цвета Трифонова. Самият Вапцаров изключително е ценял поезията на Багряна – и трите ѝ стихосбирки, издадени преди Втората световна война – „Вечната и святата“, „Звезда на моряка“ и „Сърце човешко“ – са стояли на нощното му шкафче.

– Каква е била връзката на Багряна със семейство Вапцарови?

– В нашата конкретна работа се натъкнахме на неща, които бихме искали да споделим. През 30-те години Багряна неведнъж се е отбивала в къщата на Вапцарови в Банско, когато е водела в града чужди писателски делегации. Тоест, пребиваването ѝ в техния дом не е само през 1927 г., след смъртта на Боян Пенев, както най-често се твърди. И още, литературният историк Стефан Памуков ни сподели, че поетесата го е съветвала, когато пътува в чужбина, да избягва срещи с българи „невъзвращенци“. Тя самата през 1960 г. обаче гостува за две седмици на невъзвращенеца Педро Русев в Бразилия. Две години по-късно пише своя „Бразилски цикъл“, а през 1963-та излиза статията на Радонов. Тук отново се връщаме към въпроса защо кампанията срещу нея започва тъкмо през 1963 г. Ние имаме следните предположения. По това време Багряна е уязвима в личен план с няколко неща: умира нейната майка, от Белград ѝ изпращат книга със стихотворения на току-що реабилитирания Раде Драинац, умира Педро Русев, а още в края на 50-те тя дава сериозна заявка за връщане към голямата поезия отпреди войната с интимния „Боянски цикъл“ и т. н.

Людмила Малинова-Димитрова. Снимка: личен архив

Забележете, че при гостуването си в България през октомври 2011 г. Дилма Русеф във всичките си официални изказвания цитира Багряна и това не направи никакво особено впечатление на медиите у нас. Самата поетеса в анкетата с Иван Сарандев не споменава Педро Русев, а говорейки за него, умело завоалира спомена си, като замества името му с това на Джон Добрев, служител в нашето посолство в Бразилия по онова време. Защо прави това и кой е Джон Добрев? Багряна знае в какво е „вината“ ѝ – остава по-дълго в Бразилия, отколкото трае ПЕН конгреса, на който е делегат, две седмици гостува на политически емигрант, а на връщане остава по-дълго в Париж. Освен това със стихотворенията, посветени на Педро Русев, тя си е позволила не само лична, но и творческа свобода, за което е трябвало да бъде наказана. И от тогава досега Багряна все е виновна. Лошото е, че ние като че ли привикнахме тя да бъде виновна и някак не искаме да я признаем за невинна. А така българската култура доброволно и съзнателно пренебрегва единствената си световна поетеса.

Людмил Димитров. Снимка: личен архив

– Изследвайки българския обществен и културен живот между двете световни войни, кое ви направи впечатление в нравите на културния ни елит?

– Тогава културният ни елит общува помежду си: писателите посещават изложби, художниците четат и илюстрират книги, и едните, и другите ходят на концерти, всички съучастват в развитието на българския театър, актьорите изнасят рецитали по български автори, а на първата ни сцена се играят български пиеси. Всички работят заедно в името на националната ни кауза, която е ясно определена, и изявяват самочувствието си на български интелектуалци. Почти всичките ни писатели, поети, драматурзи и т. н. са европейски възпитаници –следят новостите в световната литература, превеждат. Съизмерват се с европейските, познават се лично с голяма част от водещите представители на световното изкуство.

Кафене „Цар Освободител“ – карикатурата на Александър Добринов.

Багряна например се познава с Цветаева и Ахматова, превеждат се взаимно, още – с Маринети, с Пикасо, с Хърбърт Уелс, с Ернст Толер, с всички големи славянски и в частност балкански творци. Най-добре можем да усетим живота от тогава през знаменитата карикатура на Александър Добринов „Кафене „Цар Освободител“ от 1935 г.: различни маси, кръгове, едни срещу други, някои минават отвън, развълнувани, замечтани, разпалени, разсеяни, но са заедно – в едно общо пространство и имат необходимост да бъдат заедно. Навярно не е случайно, че този символ на заедността днес не съществува.
Докато работехме по книгата, открихме и друг феномен: българската авторска детска приказка. На южнославянско равнище този жанр тръгва от нас. И в него останалите – сърби, хървати, словенци – виждат неразработена дотогава територия за модернистично изразяване.

– Доколко сме преоткрили миналото си от този период, болезнено затиснато с пластовете на последвалото време от социалистическия период?

– Радващото е, че го преоткриваме. Много усилия на младото поколение литературоведи са насочени именно към този период и това е особено обнадеждаващо. Ние разказахме за Багряна през 30-те години, но загадка дори за нас остана Дора Габе от тогава – коя е тя, къде е, с какво се занимава? Една не по-малко интересна тема. Успяхме да я проследим до 1933 г. и изведнъж по-нататък тя се „загуби“.

– Kакво ви костваше вашето изследване като време и сили, и какво ви даде?

– Първоначално въобще нямахме намерение да пишем толкова голяма книга. Искахме да направим статия за сонетния триптих „Словенски вечери“, но по този повод се запитахме откъде у Багряна се появява темата „Словения“? Oгромното количество факти и документи, на които попаднахме, постепенно оформиха цялостен сюжет и няколко години живяхме с него. Имахме съзнанието, че ни се открива нещо напълно неизвестно досега. Искахме да знаем повече, за да го разкажем и по този начин да го съхраним. Изумително беше колко съмишленици намерихме – и словенците, и българите, към които се обърнахме, безрезервно ни помогнаха. Днес някои вече не са между живите, но казаното и предоставеното ни от тях, е запазено. Изключително удоволствие беше общуването с толкова висш дух като Багряниния – невероятно взискателен, заразителен, но и дружелюбен. Усетихме се като медиатори между „обществото на мъртвите поети“ и нашия свят.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.