Светлана Алексиевич: Социализмът свърши, а ние останахме, какво направиха с нас и какво да правим със себе си

„Време секънд хенд” – мегаразказът на постсъветския човек

Светлана Алексиевич

Социализмът свърши, а ние останахме, какво направиха с нас и какво ние самите да правим със себе си занапред – това е емоционално психологическата ос, около която Светлана Алексиевич изгражда мегаразказът на постсъветския човек, т.нар. „совок”. Това е темата на последната й книга – „Време секънд хенд”. Меко и ненатрапчиво, но същевременно достатъчно категорично тя задава концептуалната рамка, в която е изграден сюжетът на книгата – как зареденият, претоварен с идеология съветски човек се превръща в деперсонализиран човек, а колективната личност и колективният Аз по силата на обективни фактори се трансформира в деиндивидуализирана индивидуалност (Ортега-и-Гасет). Разказите са много, съдбите различни, страданията лични, но рамката е обща – как идеологията на Утопията и животът в името на общото благо и светлата идея се заместват от живот в името на консумеризма и егоизма.

Има ли живот извън идеологията и какъв би бил той, защото глобализмът и неолиберализмът в крайна сметка също са идеологии, при това, както вече изпитахме на гърба си, не особено хуманни? Коя е тази хуманна идеология – и има ли въобще такава, доколкото всяка идеология се създава, за да обслужва конкретна политическа власт, – която дава морални сили и основания да се да се справяме с конкретни проблеми? До каква степен е позволено/необходимо да се внася в съзнанието на масите идеология отвън и доколко това трябва да е само въпрос на личен/семеен избор? Ако е само личен избор, как се мотивира и консолидира общността за участие в решаването на значими социални проблеми и конфликти? Книгата „Време секънд хенд” търси отговорите на тези въпроси. И още – какви са връзките идеология – вярност/жертва; социална справедливост – носталгия по соца; необходими ли са днес идеалите и героизмът и могат ли  те да дадат смисъл на битието ни.

„Хуманна идеология” е просто политически оксиморон, защото целта на всяка идеология в крайна сметка е да гарантира политическото статукво на определено малцинство и да обслужва неговите, най-често егоистични, тясно партийни или както днес вече е модерно да се говори, корпоративни цели – това е един от възможните отговори, до които непредубеденият читател на книгата би стигнал. Само че какво се случва, когато някои от разказите ни показват, че огромна част от хората искрено вярват в светлата идея, нещо повече – съзнанието изпитва почти болезнена нужда от тази вяра. Именно тук е ключът за разбирането на уникалността на метода на Алексиевич – всеки един разказ, четен отделно, сам за себе си, ни казва едно, а мегаразказът внушава обобщения от съвсем друг порядък. При това Алексиевич не участва в този мегаразказ, експлицитното й присъствието в книгата като авторски текст е сведено до минимум. Това поведение е същината на писателското й кредо – максимална ненамеса в разказите на героите, изключително пестеливо портретуване що се отнася до външен вид, облекло, бит, лаконични маркери за личния живот и то само ако изповедта налага някакви доуточнения…

Невероятно е как, след като заедно с героите си многократно е слизала в ада на битието, Алексиевич е успяла да съхрани в начина си на писане тази непосредствена, наистина би могло да се каже по ученически наивна, лекота на поднасяне на изповеди и монолози за чудовищни престъпления. Войната е лоша, диктатурата е лоша, комунизмът е лош, марксизмът/ленинизмът/сталинизмът е лош, 70 години живяхме лошо, дойдоха Горбачов, Елцин и демокрацията и заживяхме още по-лошо. Ако четем Светлана Алексиевич за първи път и ако информацията, която имаме за държавата, заемала през почти целия ХХ век една шеста от света, не надхвърля научно популярното четиво и интернет, то може да останем с впечатлението, че всеки отделен разказ ни разкрива цялата истината за съветската епоха.

Измамната простота на съзнанието да намира винаги най-лесния отговор за света около нас! Това, което в началото на книгата ни се струва пределно ясно, просто и категорично, на финала се оказва сложно, объркано, полифонично и е доста трудно дори за самия себе си да дадеш оценка на фактите, събитията, мислите и действията на всеки отделен персонаж. Наистина започваш да й вярваш, когато казва: „Никога не си позволявам да съдя и да осъждам. Аз се мъча да разбера.” Неволно се отказваш да бъдеш съдник, дори не задаваш въпроси. Просто приемаш тези тихи, смирени и меланхолични разкази, като едва на последната страница изведнъж прозираш – Боже, нима това наистина е било, нима човек е в състояние да премине през всичко това и да продължи да живее, да работи, да обича без желание за мъст и саморазправа, без да чака някакво специално признание, без извънредното усещане, че – съжалявам за патетиката! – това си е истински подвиг и героизъм. Ето какво още споделя писателката в Нобеловата си реч:

„Много пъти съм била шокирана и ужасена от човешките същества. Преживявала съм възхищение и отвращение. Понякога съм искала да забравя това, което съм чула, да се върна във времето, когато живеех в неведение. Повече от веднъж обаче съм срещала възвишеното у хората и съм искала да заплача. Живеех в страна, в която ни учеха на умиране още от детството. Преподаваха ни смърт. Казваха ни, че хората съществуват, за да дадат всичко, което имат, да изгорят, да се пожертват. Бяхме научени да обичаме хората с оръжия. Ако бях израснала в друга държава, нямаше да извървя този път. Злото е жестоко, трябва да бъдеш ваксиниран срещу него. Ние израснахме сред палачи и жертви. Дори ако родителите ни живееха в страх и не ни казваха всичко, самият въздух около нас беше отровен. Злото се взираше в нас… Учителят ми, Алес Адамович, чието име днес споменавам с благодарност, усещаше, че писането на проза за кошмарите на ХХ век е светотатство. Нищо не може да се измисли. Трябва да поднесеш истината, каквато е. Необходима е „суперлитература“. Свидетелят трябва да говори.“

Как пораства детето, на което са „преподавали смърт”? И що за божествена сила притежава тази пропаганда, която успява да внуши на хората, че им носи единствено правата вяра на новото време. Защото те наистина са били щастливи с тази вяра, вярата на новия човек. Не са един и двама героите на Алексиевич, които спонтанно и по детски чисто разказват за убедеността си в това, че строят един съвършено нов, непознат досега, различен, справедлив свят, където животът ще е хубав за всички. Какво става обаче, когато една сутрин се събуждаш и научаваш, че е обявена „перестройка”, а твоята вяра изведнъж се оказва неправа? Какво се случва, когато няма указания отгоре как/с какво/с кого да бъде заменена тази вяра?

Светлана Алексиевич ни дава множество ракурси и различни посоки, където да търсим отговор на тези въпроси. Ако имаш емоционалната нагласа и психическата устойчивост да прочетеш бавно и от край до край разказите на нейните герои, при това не само в последната, а и в предишните й книги, и ако си живял в някоя от бившите социалистически държави, твърде вероятно е да научиш за самия себе си неща, за които дори не си и подозирал. Защото единствено правилната идеология и вяра ни внушаваше още от детската градина, че си a priori добър, честен и морален човек поради една-единствена причина – имал си (не)щастието да се родиш по комунистическо време в комунистическа страна. Само че когато сумарният образ на този светъл идеал се разпадне до най-малката частица, т.е. до конкретния човек с неговата реална, конкретна съдба, изведнъж се оказва, че се вярва групово, но се оцелява поединично. Най-безпощадната и жестока истина, която ни казват книгите на Алексиевич!

Не само научаваш, а сякаш виждаш на живо пред очите си, като в някакъв театър или филм на абсурда, как в инстинкта за оцеляване дори най-добрият човек може да стане и доносник, и предател, и крадец, и убиец. Оказва се, светът е много по-сложен и от най-заплетената и на пръв поглед възвишена идеологическа доктрина. И този сложен свят, обективно – независимо дали искаш, или не, – те принуждава през целия си съзнателен живот да водиш лични битки: със себе си, със собствените си представи за добро и зло, за изпитание и грях, за компромис и твърдост, за любов и омраза. Как излизаш от битка, в която твоето оцеляване е решено за сметка на чуждото страдание? Какъв е скритият, вътрешен диалог между съзнание и подсъзнание, от който става ясно, че си купил живота си с цената на предателство, довело до физическото ликвидиране на цели семейства – и няма значение дали това става при Сталин или при Хитлер, дали причината се нарича враг на народа, или отечествена война, или борба за расова чистота и жизено пространство, дали е фашизъм или комунизъм – смъртта си е винаги смърт. „А… смърт без причина няма, винаги има причина. Смъртта си намира причина. – казва Мария Исайчик, една от героините във „Време секънд хенд”. – Човек винаги иска да живее, и по време на война също. Във войната много неща научаваш… Няма звяр по-лош от човека. Човекът убива човек, а не куршумът. Човекът човек… Ми-и-личка моя! – Къде ли се пазят всички наши сълзи… Строихме социализъм, а сега говорят по радиото, че социализмът свършил. А ние… а ние останахме… Ще умрем… и всичко ще бъде хубаво…”.

Когато четеш книгите на Алексиевич, мисълта ти непрекъснато се препъва в един особен вид неравенство. Първоначалното ненатрапчиво усещане, че неравенството в битов, материален, социален, в образователен и културен план, се понася много по-лесно отколкото неравенството в болката, се разгръща лавинообразно, като постепенно изпълва цялото пространство на текста до степен на клаустрофобичност. Преди срещата си с Алексиевич никога не се бях сблъсквала с така ярко очертано, експлицирано неравенство в полето на емоциите и психиката, не съм и разсъждавала дори в тази посока. Оказва се обаче, че освен всичко друго, комунизмът (или по-скоро пътят към неговото построяване) произвежда едно много специфично, без аналог в предходни времена, неравенство в страданието. И отново се връщаш към същия извод, както и при вярата в утопичния идеал – да, всички вярват еднакво, постижимо се оказа дори унифицирането на мисълта, но страдат много различно. Вечният, превърнал се почти в условен рефлекс, страх да не се отклониш неволно от единствено правилния път, начертан от Партията и Вожда, което автоматично води до арести, инквизиции, репресии за всичките ти близки, екстрадиране, унищожаване на човешкото достойнство и най-накрая до неизбежната среща със смъртта – всичко това не може да се подведе под общ знаменател.

Всяко общество естествено познава страданието, то е и една от постоянните теми в изкуството. Но темата за личното, екзистенциално страдание на отделната личност е забранена в социзкуството. Комунизмът изобрети страдание с принадена стойност –  страдание плюс забрана, на съветския човек му е забранено да страда, още по-малко пък да го изразява публично. Съветският човек пребивава, т.е. казано му е отгоре,че това е така, в състояние на перманентно щастие, на еуфория, той а priori е длъжен да се чувства щастлив, че се е родил именно като съветски човек. Не друг, лично другарят Сталин оповестява от трибуната на поредния партиен конгрес: „Жить стало лучше, жить стало веселее!” Не просто нямаш право да страдаш, ти може във всеки един миг да бъдеш арестуван, смазан от бой в подземията на Лубянка или Бутирка (зловещите затвори на НКВД, в последствие КГБ, в Москва) и разстрелян без съд и присъда само ако си позволиш публично да заявиш, че си нещастен, че този живот не ти харесва. Още една принадена стойност – твои близки и познати, които може дори и да не споделят твоето отношение не само към Вожда и партията, а към живота въобще, също почти винаги стават обект на репресия. Вината им – че те познават, че са ти близки. Наистина не познавам друг подобен вид страдание.

Още една изненада ни поднася полифоничната партитура на текста на „Време секънд хенд” – отделните глави на книгата наистина звучат като органично свързаните части на една симфония. Перестройката е в ход, Елцин вкарва танкове в Москва, за да спасява демокрацията, интелигенцията е денонощно на площадите, а партийната номенклатура разпределя националното богатство и е заета с изграждането на свободния капиталистически пазар. Идеята на Утопията е мъртва, да живее идеята на Пазара!

Разказът на Алексиевич продължава през първото десетилетие на новия век и отново ни поднася изненада. След като е било забранено дори да се страда и десетилетия наред вярата в Партията е замествала вярата в Божественото, на постсъветското съзнание изведнъж му е отнет цял един свят, а друг то не познава. До вчера си се чувствал властелин на идеята, от утре трябва да се превърнеш във властелин на материалното. Шокът е неизбежен, защото идеята е невидима, несетивна и е лесно да се самозаблуждаваш, че я притежаваш, че я владееш, че е вечна и не може да бъде унищожена именно защото е безплътна. Точно поради това идеята е общодостъпна и принадлежи на всички. Ние по равно притежаваме идеята, всеки може да я притежава толкова, колкото му е потребно.  Но материалното е видимо, измеримо, то има параметри, конкретни форми, обем, може да се смалява, може да се увеличава и да се натрупва. Затова и бързо престана да принадлежи на всички.

Материалното изведнъж от всеобщо се оказа лично. Материалната липса, именно защото е видима, те прави обществено маловажен. Постепенно новобогаташът придобива статус и обществен авторитет, превръща се в господар с охрана и прислуга, а интелигентът започва да проси на улицата, за да се прехранва. Преходът от идеалистично богат в материално беден се оказва поредното жестоко изпитание за „червения човек”. Крахът е налице, съзнанието отново се бори, за да „преработи” духа на поредното ново време. Изповедите на част от героите ни изправят пред нов парадокс – съзнанието, което седем десетилетия успешно се справя с една ментална, въображаема реалност, трудно се адаптира към истинската, жива, груба действителност. Оттук започва носталгията на бедния „совок” по един наистина жесток, но за сметка на това добре структуриран свят; носталгия по великата държава, по реда, дисциплината, гарантираното работно място, твърдата ръка. Идеологията на задължителното щастие и задължителната вяра е заменена с идеологията на консумеризма. Равносметката – мнозинствата е точно толкова нещастно, както и преди. Може обаче да го заявява на всеослушание, да страда публично и да мечтае на глас за следващия прекрасен нов свят.

Трудно е да спечелиш вниманието на съвременната преситена от факти, образи, разкази аудитория. Насилието, убийствата, грабежите, бомбите, гладът, самоубийствата днес са се превърнали в ежедневие и чувството за емпатия се оттегля от предните позиции, защото това е единственият начин за психоемоционално съхранение. Трагедиите настъпват към душите ни, притискат ни отвсякъде и ни лишават от способността за селекция и йерархизация – по каква скала да определиш чия трагедия е по-значима, че да отдадеш съпричастността си именно ней. Днес съзнанието е преминало в режим на автоматично самоизключване. С книгите си Светлана Алексиевич „повреди” този режим. Невъзможно е да спреш да четеш, текстът е като опиат. Колкото и да е парадоксално, но именно чувството за самосъхранение те кара да продължаваш да четеш, за да видиш има ли предел болката. Уви, отговорът е еднозначен – няма. И катарзисът идва с неизбежното задаване на въпросите – как бих постъпил аз самият? На каква жертва съм готов и в името на какво? Докъде бих стигнал, за да спася собствения си живот? В кой момент съзнанието се изключва и поведението ни минава на автопилот? И още – каква е дозата идеология, която можем да понесем и какво чувстваме, когато тя ни превръща в убийци – физически, морални, духовни.

За финал – един кратък епизод от подготовката на Светлана Алексиевич за получаването на Нобеловата награда. Кореспондент на германското списание „Der Spiegel” я пита с какво ще бъде облечена в Стокхолм: „Трябват ми четири различни тоалета – въздъхва Алексиевич – за Нобеловата лекция, за връчването на наградата, за банкета в стокхолмското кметство и за приема на краля. Всички тези проби, шиене, никак не обичам това. За щастие нобеловият лауреат може сам да избере какво да облече. При връчването ще бъда в костюм с панталон. А за официалната рокля моята шивачка от Минск ми каза: „Света, за тази рокля трябват брилянти.” А аз нямам брилянти. Тогава тя каза: „Имам един брилянтен пръстен, който ще подхожда.” Шивачката даде на писателката брилянти – ето това всъщност е социализмът.” Малко смешно, но всъщност много тъжно. Малък щрих към манталитета, мисленето, света на цяла една епоха. „Време, изпълнено с надежда, бе заменено от времена на страха. Епохата се обърна и тръгна назад във времето. Времето, което живеем, е секънд хенд.” – каза тя в Нобеловата си реч. За да отрази цялата истина не само за съветския, но и за родния ни, измъчен четвъртвековен преход. (Това е друга дълга тема, но само да вметна, че просто няма как социализмът ни да е образ и подобие на съветския, а преходът ни – един такъв различен, чисто български и демократичен.) Този кратичък откъс от немския „Der Spiegel” съдържа всичко от „стила Алексиевич”. Всъщност това не е само стил, това е цялата неподражаема Алексиевич, тихият и тъжен летописец на човешкото страдание и болка.

Светлана Алексиевич е родена на 31 май 1948 г. в Ивано-Франкивск, баща й е беларус, а майка й украинка. Израснала е в Беларус, завършва журналистика в Минск, първоначално работи едновременно като репортер в няколко местни издания и като възпитател, учител по история и по немски език. Завежда отдела за очерци и публицистика в литературното списание “Неман”, орган на Съюза на писателите в Беларус. Самата тя посочва за свои учители известните писатели и публицисти Васил Биков и особено Алес Адамович. Именно Адамович й дава идеята и я насърчава да напише „Войната не е лице на жена”, която й носи скандалната слава на автор, обвинен в „пацифизъм, натурализъм и в развенчаване на героичния образ на съветската жена” – непростими грехове за съветски автор. Книгата е написана през 1983 г., но отпечатването й става възможно едва през 1985 г. с идването на власт на Михаил Горбачов, който дава старт на перестройката. В следващите години, след многократно преиздаване, тиражът на книгата достига до 2 милиона екземпляра и спечелва признанието на такива известни с авторитета си в обществото писатели-фронтоваци като Кондратиев, Бакланов, Гранин, Окуджава.

Книгите й са емоционална хроника за ролята на жените и децата в Червената армия по време на Втората световна война, за войната на Съветския съюз в Афганистан, за постсъветския режим и постсъветския човек, за ядрената катастрофа в Чернобил. Освен „Войната не е с лице на жена”, сред най-известните й творби са „Последните свидетели” (1985), „Цинковите момчета”(1989), „Очаровани от смъртта” (1993), „Чернобилска молитва”(1997), „Време секънд хенд”(2013). Някои от книгите й са филмирани или са послужили за основа на театрални постановки.

За последните тридесет години Светлана Алексиевич е преведена на повече от двадесет езика и по света до момента са издадени общо 135 нейни заглавия.
Преследвана от режима на Лукашенко, Алексиевич напуска Беларус през 2000 г. Живее във Франция, Италия, Швеция, Германия, а през 2011 г. отново се завръща в Минск.
Носител е на много международни награди. През 2015 г. е удостоена с Нобеловата награда за литература.

Из предговора към „Време секънд хенд”, превод Тотка Монова, Ангелина Александрова, С. Парадокс, 2016

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.