Може ли крайната десница да разруши Европа?

Австрийските президентски избори са предупреждение към Запада

Норберт Хофер. Снимка: от тв екрана

В понеделник Западът може да се събуди с новината, че за пръв път от разгрома на нацизма европейска страна си е избрала по демократичен път крайнодесен държавен глава. Норберт Хофер от Австрийската партия на свободата спечели 35 процента от гласовете на първия тур от президентските избори на 24 април. В неделя той ще се яви на балотаж, след като на предишния тур бяха елиминирани двете най-големи традиционни партии и канцлерът социалдемократ Вернер Файман подаде оставка.

Месец по-късно европейците може да се събудят с новината, че британските избиратели са решили на референдума на 23 юни страната им да стане първата държава от Европейския съюз, която го е напуснала. Много наблюдатели смятат, че това ще бъде фатално за самия европейски проект.

А на 24 април 2017 г., точно година след победата на първи
тур на Хофер, французите може да се събудят с новината, че Марин
льо Пен, лидерката на крайнодесния Национален фронт, е
спечелила първия тур на президентските избори във Франция. Точно
това можем да очакваме, ако изборите бяха днес, сочат
социологическите проучвания.

И не става дума за някакви Оруелови сценарии. Признаците на
открито пренебрежение към стария демократичен ред са толкова
многобройни, че новината за победата на първи тур на Хофер почти
не намери място на първите страници на европейските вестници. А
помните ли с какво безпокойство се гледаше на избора на Курт
Валдхайм за президент на Австрия през 80-те години или на
ексцентричностите на лидера на Австрийската партия на свободата
Йорг Хайдер през 90-те? Това беше през миналия век. Днес
странният политически живот в Австрия вече не е изолирано
явление. Той е част от солидна тенденция в цяла Европа.

А и не само в Европа. Тази тенденция се е разпростряла и
отвъд Атлантика с тръмпизма, който заплашва да разцепи или да
завладее Републиканската партия.

Крайнодесни популистки движения влязоха в управляващите
коалиции във Финландия и Норвегия. Те влияят на политическия
дневен ред в Дания и Холандия. В Германия, която сякаш беше
имунизирана срещу тази зараза, антиимигрантски настроената
партия „Алтернатива за Германия“ наскоро събра между 12 и 24
процента от гласовете на регионалните избори в три федерални
провинции. В Хърватия министърът на културата се опитва да
реабилитира фашистките идеи на усташите.

Тези събития като цяло бяха приети за негативни, но
маргинални – все пак центърът все още се държеше. И тогава
„нелибералната вълна“ заля Централна Европа, като се следваше
примера на унгарския премиер Виктор Орбан. Полша и Словакия в
момента се управляват от антиимигрантски настроени,
евроскептични партии. Но изборът на крайнодесен президент в
Австрия ще бъде качествено нова ситуация, тъй като това ще
означава, че феноменът вече е излязъл извън посткомунистическото
пространство, където все пак популитските правителства биха
могли да се приемат за преходен етап за младите демокрации.
Австрия обаче не е нова страна за Европа. Тя е част от стара
Европа.

Трудно ни е да обясним възхода на крайната десница в
различните му проявления. Да, имиграцията играе важна роля, но
динамиката на този процес се наблюдава още отпреди бежанската
криза. Кризата с еврото също не помага като обяснение. Високата
безработица е изключително важен въпрос във Франция и Австрия,
но не и във Великобритания. Хаосът в арабския свят след фиаското
на оглавеното от САЩ нахлуване в Ирак подклажда нови войни в
Близкия изток и терористични атентати в Европа, което засилва
усещането за несигурност. Глобализацията, загубата на работни
места за средната класа, увеличаващото се неравенство и
притесненията за бъдещето на европейския социален модел
създадоха огромна вълна на разочарование. Навсякъде гневът към
управляващите елити и традиционните институции се е превърнал в
неотменна част.

Звучи ли познато? Да, това е трансатлантически феномен.
Застанали на гребена на вълната на това недоволство Доналд
Тръмп, Борис Джонсън и Марин льо Пен правят тук-там по някое
немислимо допреди десет години изявление. Като приемаме
ежедневните словесни нападки срещу имигрантите („Те носят
болести“), Европейския съюз („той е като Хитлер“, иска да наложи
властта си над Европа), исляма (не е част от Европа; трябва да
се забрани на мюсюлманите да влизат в САЩ), призивите за връщане
на изтезанията, ние легитимираме публичен дискурс, който един
ден може да бъде претворен в политически решения.

Както повечето десно- и левоцентристки лидери, президентът
Барак Обама разбира това. В деня след първия тур на австрийските
президентски избори той предупреди в реч в германския град
Хановер за „пълзящото разпространение на онзи вид политика,
срещу който европейският проект бе създаден: манталитета на
противопоставянето, ние срещу тях, който стоварва вината за
проблемите ни върху другите.“ „Нашият прогрес“, посочи Обама, „не е даденост“.

Но докато либералният ред бива унищожаван от многобройни
сили, от Вашингтон не се чува признание, че този феномен има
глобални и исторически измерения. И тук не става дума само за
Европа. Симптомите, които са характерни за възхода на тръмпизма,
са същите като на това „пълзящо разпространение“, за което
Обама говори. Наскоро папа Франциск призова лидерите да „обновят
европейската идея“. Ами самата идея за Запада също има сериозна
нужда от обновление.

На 14 август 1941 г., докато Европа е погълната от войната,
Франклин Д. Рузвелт и Уинстън Чърчил се срещат на борда на
американския ескадрен миноносец „Огъста“ и изработват
Атлантическата харта. В този кратък документ са записани осем
общи принципа, на които двамата лидери възлагат „надеждите си за
по-добро бъдеще на света“. Десетилетия наред тези принципи,
сред които са „свободата от лишенията и страха“ и „по-добри
стандарти на труд, икономически просперитет и социална
сигурност“, ще бъдат разглеждани като вдъхновение за свободния
свят. По онова време това са били смели, прогресивни цели. Сега
те заслужават обновление.

Както ни казват, президентът Обама работи върху наследството
си като държавен глава, което ще остави след края на мандата си
– в този контекст визитите в Куба и Хирошима със сигурност са
уместни. Но има и друга мисия, която той трябва да предприеме, и
тя е при европейците. В противен случай човекът, когото през
2008 г. приветстваха като първия чернокож американски президент,
рискува да отиде в историята като последния ръководител на САЩ,
управлявал в условията на западния демократичен ред.

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.