www.e-vestnik.bg
Фийд за коментари Фийд за публикации
вторник, 21 ноември 2017
БългарияСвятМения и коментариЗдраве и наукаАрт и шоу

Деян Енев: Четящите хора винаги разпознават таланта

24 Май 2016

 

Деян Енев. Снимка: личен архив

Деян Енев е роден през 1960 г. в София. Завършил е английска гимназия в София и българска филология, СУ “Св. Климент Охридски”. Женен, с две деца.
Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар, пресовчик, учител. Бил е журналист в „Марица”, „Новинар”, „Експрес”, „Отечествен фронт”, „Сега” и „Монитор”. Зад гърба си има над 3000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони.
Понастоящем е колумнист в „Портал Култура”.
Издал е деветнайсет книги и носител на множество литературни награди. Още първата му книга, сборникът с разкази „Четиво за нощен влак”/1987/ печели награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет”. Сред следващите му книги са „Конско евангелие”/1992/;„Ези-тура”/1999, 2000, 2014; „Господи, помилуй”/2004/; „Градче на име Мендосино” /2009/; „Гризли” /2015/; „Християнски разкази”/2016/; „Мария” /2016/.
Преди две години писателят попада на забравената книга „Калуня каля“ при възрастна жена, продаваща книги до пазара на „Красно село“. След припомнянето и осветляването на романа от Енев, книгата, незабелязана при първото й издаване през 1988 г., се превръща в един от най-забележителните романи на съвремието.

– Казват, че за писателя е важно да се научи да се бори със славата. Как лично вие се справяте с този проблем, ако можем да го наречем проблем?

– Славата наистина е нож с две остриета. Големият проблем, поне от моята малка камбанария, е свързан с времето, което започва да ти отнема т.нар. слава. Твърде много хора започнаха да ми се обаждат с молба да им чета книгите, да ги препоръчвам, рецензирам и прочие. Това чисто физически става невъзможно. И на второ място, ако всички книги бяха като „Калуня каля“, нямаше да имам нищо против, но те не са…

– А от „Калуня каля“ насам появи ли се друга книга, която да грабне така вниманието ви?

– Чак със същия размах може би не, но срещнах красиви книги, ще спомена три. Едната се нарича „Пенелопиада“, предстои преиздаването й.

Книгата “Калуня Каля”, преиздадена и превърнала се в хит на пазара, благодарение на Деян Енев.

Тя е на наша авторка, която има своето творчество, но е абсолютно неизвестна - Севда Костова. Живяла е в Добрич. Сега един издател, Христо Георгиев, се е захванал да върне творчеството й на читателите, включително да издаде и неин мемоарен роман, непубликуван, описващ събития и време, които почти не са експлоатирани в нашата литература. Те са от детството й в Добруджа, преди и около Втората световна война. Натъкнах се по кашоните и на книга, издадена през 1985 г., тя е на латиноамерикански автор,  - “Уреченият ден“‚ на Мануел Мехия Валиехо. Този автор е в известна степен учител на самия Маркес. И още една книга да спомена - „Нечиста кръв“ на Борисав Станкович. Това са моите срещи с голямата литература на забравените напоследък…

– Днешните издателски политики спомагат ли за това да бъдат откривани и преоткривани важни български и чуждестранни автори?

– Най-общо ще отговоря така. Времето е тежко за книгата, за книжния пазар. Издателствата, особено големите, чиято дейност предполага големи разходи, са принудени по някакъв начин да лавират в това време. Но много би ми се искало те да не загърбват основната си мисия да бъдат повече книжари и по-малко търговци. Нещо, което може би не се случва в пълния порядък на желаното, но в крайна сметка всяко издателство има правото да опитва да оцелява. Би ми се искало обаче това да не става с цената на откровено тъпи и глупави книги и преводи, каквито примери има достатъчно…

– Преобладават ли последните у нас?

– Нека да не казваме, че преобладават, но присъстват много отчетливо. Друг голям проблем е, че когато излезе стойностна книга, докато се завърти книжната машина, която е доста бавна, докато за книгата се чуе и тя стигне до читателите и медиите, минава почти година. А това изисква постоянство на усилията, ресурс, който издателите обикновено си спестяват.

– Защо една част от авторите са толкова пренебрегвани, а други са толкова модни, често незаслужено и в двата случая?

– Появата на стойностна книга, която бързо да заеме полагащото й се място в книжната редица, е само по себе си рядък феномен. Но понякога се случва така, че векторът на качеството й съвпада с някаква харизма на автора, с някакви празни валенции на времето. И изведнъж се включва ред условия, позволяващи на книгата да започне да присъства осезаемо във вниманието на читателите. Това беше радостта ми заради „Калуня каля“ - тя зададе критерий, който не може да бъде пренебрегнат.

Деян Енев. Снимка: от тв екрана

– Закупени са вече около 20 хиляди екземпляри от книгата, казват, че предстои поредното й издание. Какво открива според вас читателят в „Калуня каля“?

– Първото нещо, което среща читателят, е езикът, словото. Оттам започва възхищението, после се намесват всички останали компоненти - героите и сюжетът, посланията, темите. На второ място - посланието на книгата. Във времената, в които живеем днес, изведнъж се оказва, че „Калуня каля“ е свръхактуална. Тя казва, че насилието е вътре в човека, човещината, доброто, също са вътре. Изобщо това е книга, която, както отбелязаха и други хора, като че ли е писана за днешния ден. Тоест фактът, че при първото издание тя не е била разпозната, чута, донякъде се оказа твърде важен за днешния й триумф.

– Защо читателите приеха книгата, а критиците, или поне част от тях, са по-предпазливи?

– Доколкото аз имам поглед, резултатът при сериозната литературна критика по отношение на „Калуня каля” беше петдесет на петдесет. Да не забравяме, че тези, които не приеха книгата, бяха прави в едно. Наистина тежката литературна критика е бавна машина, тя не би трябвало да бърза. При нея обглеждането, поставянето в определен контекст, даването на квалификации по дефиниция би трябвало да се случва бавно. Аз може би много бързах, но това беше, защото бях убеден в правотата си, както това показа и рецепцията на книгата. В крайна сметка поведението на тези критици не е укоримо. Сега чакаме книгата лека-полека да заеме заслуженото си място на всички нива, необходими за поставянето на една книга в канона.

– Какво бихте казали за съдбата на Георги Божинов. Той e низвергнат след публикуването на пътепис, описващ и съдбата на оцелели българи в съветския Гулаг, и въпреки това, във време на изолация и безработица успява да напише „Калуня каля“?

– Той наистина е бил човек с характер, достоен за неговия талант. Разпознал е за какво е дошъл на този свят – да напише тази книга. И наистина е успял да изпълни мисията си. Тъжно е, че при едно благоприятно развитие на литературната му кариера, вероятно този човек би ни дал и други големи произведения… Аз лично бих желал да се бяха появили вече пътеписите му, това още не се е случило. Скоро ще станат две години, откакто се появи „Калуня“-та.

– Според вас съсипан човек ли е в крайна сметка той?

– Не, не бих използвал тази дума. Той, разбира се, не е бил в никакъв случай тържествуващ човек. Той е бил по-скоро един оттеглил се човек, много добре е проумявал хоризонталната епидермалност на света, в който живее, и това по никакъв начин не е било в унисон с желанието му да работи в областта на вертикалите.

– Покрай темата и за него, и за писателската съдба, като че ли е нерешен един обществен въпрос. В крайна сметка успява ли времето на социализма да обърка много писателски съдби? Успявал ли е талантът все пак да си пробие път през социализма?

– Това е много сложен въпрос. Факт е, че по време на социализма не е било простено на никого, който е стоял прекалено близко до властимащите, който е ползвал таланта си, за да живее най-общо казано комфортно. Има и откровено съсипани писателски съдби, грозно съсипани и във времето непосредствено след девети, и през целия този петдесетгодишен период. Нека спомена само един прекрасен поет, преводач от сърбохърватски, Ганчо Савов, който поради някакво скалъпено обвинение лежи по време на най-добрия период от живота си в затвора. Днес той е жив, на 85 години, продължава да работи. Той е удивителен човек. Той не е затаил и капчица горчивина срещу хора, които волно или неволно са били причина 11 години от живота му да преминат в затвора.  От друга страна, през по-късния период на социализма имаше изградена стабилна неофициална йерархия на същинските ценности, защото четящите хора винаги разпознават таланта. Само ще спомена един такъв случай. Когато в компанията, в която присъствал и академик Пантелей Зарев, се появявал спор за дадено поетично произведение, те не са се допитвали до друг, не са звънели например на поетичния консултант на Тодор Живков Димитър Методиев, а на поета Иван Пейчев.

– Много ли са примерите, за които лично вие знаете в тази посока?

– Същото можем да кажем за един Генчо Стоев, който среща челно яростта на социалистическата цензура в нейните по-перфидни вариации. По времето на Вълко Червенков той пише един сборник с очерци „Обикновени хора“. Вътре описва житието на една работничка с по-свободно поведение. Тя се жалва на ЦК на БКП, че едва ли не била девствена, а сега е оклеветена и това запраща Генчо Стоев в 15-годишно принудително мълчание. Но ето, и той прави това, което и Божинов – концентрира творческата си сила в написване на „Цената на златото”. Както знаем, „Цената на златото“ е един от всепризнатите шедьоври на литературата ни. Но до влизането й в канона минават още 11 години. Стоев също не успява да реализира докрай това, което е имал като възможности. Има, разбира се, още ред такива случаи.

– Според вас способно ли е обществото да изгради консенсус спрямо времето на социализма, хомогенна картина?

– Знаете, историята е много обтекаема наука. Ние хората, да речем, от моето поколение, на които близо половината от живота мина при социализма, имахме донякъде представа за положението, но и колко неща не знаехме и научихме чак впоследствие. Това са неща, които ако знаехме тогава, когато сме се изграждали като личности, може би сме щели да бъдем други хора, по-цялостни, по-пълноценни. Аз например много добре си спомням какво сме учили в училище за периода след 9-и септември. Учехме конгресите на БКП. Може би един срок от 100 години е времето, когато самата историческа наука намества критериите си, за да се получи една хомогенна картина.

– Лично вие в себе си таите ли такъв тип раздвоение, вътрешни конфликти по отношение на самия начин, по който възприемате този период?

– Не, все пак аз не съм бил в тези сфери, които по някакъв начин са били уязвени от този период. Наистина, чакаше се доста за първа книга, нещо, което е спестено на сегашните  млади писатели. Аз чаках нормалния период за първа книга, около две години.

– Има ли неща, с които още не можете да се примирите, поради които сте огорчен?

– Тук нека да изтъкна онова, което присъства с положителен знак в моите спомени. Онова спокойствие, което вече го няма в държавата. Това е нещо, което при едно умно управление от страна на новите демократични правителства можеше да бъде до голяма степен спестено. Например по отношение на селското стопанство можеше да не се случи цялото това разсипване, същото се отнася и за приватизацията. Неща, които например една Чехия, една Словения, до известна степен балтийските страни спестиха на своите народи. По-скоро непримиримостите ми са отношение на периода след 10-и ноември, когато започна активният ми живот.

– Има ли кой да чете българска литература днес?

– Според мен четенето е въпрос на съзряване. То е онова, което може да засити в пълнота нашите душевни рецептори едновременно за етическо и естетическо. Това не може да го стори в такава пълнота никое друго изкуство. Изкуството на литературата е единственото, което може да свидетелства за истината за времената. За онова, което може да наречем есенцията на дадено време. В този смисъл литература е нещо, което подлежи на постоянно завръщане към нея. И в това се крие и голямата ми надежда за нейното бъдеще.

– Последните ви три книги - „Гризли“, „Християнски разкази“ и „Мария“ – какво влагате във всяка една от тях?

– Всеки автор иска творчеството му да стигне до повече хора, аз също. „Гризли“, на изд. „Рива”, е книга с нови разкази. Тя излезе в края на миналата година.Тематичната подборка с християнски разкази от цялото ми творчество, издадена под същото име – „Християнски разкази“, е на Фондация „Комунитас“. А „Мария“, пак на „Рива”, е сборник с избрани разкази, подборът на разказите и послесловът са на проф. Светлозар Игов. Сега, на 28 май, „Християнски разкази” и „Мария” ще бъдат представени в рамките на Панаира на книгата в НДК от доц. Калин Михайлов.





Етикет: , ,

 


Коментарите под статиите са спрени от юни 2015 г. във връзка с решение на Европейския съд, според което собственикът на сайта носи съдебна отговорност за написано от читатели. E-vestnik.bg е обект на съдебни претенции и влиза в съдебни разходи по повод свои публикации, и няма възможност да модерира и читателски форум и да носи отговорност за него. Сайтът разчита и на дарения от читатели, за да се запази като място за мнения извън контролираните медии.






 Начало | България | Свят | Мнения & Co | Интервю | Писмо от | Здраве, Наука & Тех | ИStoRии | Малък коментар | Арт & Шоу | Спорт | Виното | Фотогалерия | Видео | Връзка с нас


  

ЗА АВТОРСКИТЕ ПРАВА В САЙТА | ЗА ВРЪЗКА С НАС | ЗА РЕКЛАМА

направен 2007-2017® с мерак design and develop by www.ljube.com 2007 w.ljube.com