www.e-vestnik.bg
Фийд за коментари Фийд за публикации
четвъртък, 29 юни 2017
БългарияСвятМения и коментариЗдраве и наукаАрт и шоу

2 месеца и 20 дни в казиното на бейовете. В София

27 Юни 2016

 

Снимка: Иван Бакалов

2 месеца и 20 дни. Толкова издържах. Днес е последният ми ден. Доближавам пред парадния вход със светещ надпис “Казино”. През стъклата нататък се вижда охраната, която проверява посетителите. Подминавам и отивам към задния вход. Малка стъклена врата с олющена рамка. По дълъг коридор слизам в подземието. Тук трябва да се облека в униформата си на сервитьорка в казиното. Докато стигна стаята за преобличане, минавам през коридори, натъпкани със стари мебели от хотела, навити на руло стари мокети, железа от времето на соца, незнайно защо складирани в мазето на отдавна приватизирания хотел. Обувките и роклята винаги си ги нося в плик – няма къде да ги оставя тук, в мухлясалото подземие. Рокля с дължина малко над коляното. Някои колежки скъсяват роклята, дърпат я нагоре да покажат крака. Слагам бадж с името на ревера. Горе стилистката ще ми оправи косата.

Качвам се в казиното. 200 слот машини и 12 маси за жива игра на рулетка, блек джек, карибски покер, покер с 3 карти и тексас холдем покер. Всяка седмица различни шоу програми и промоции.

Тихо е. На слотмашините и на електронните рулетки седят само четирима, които по всичко личи не са си отивали от вчера. Към 21 часа ще се напълни, по машините се нареждат 50-60 души и започва невъобразим хор от електронни звуци.

Когато поисках да работя тук, отначало условията ми се видяха приемливи – 8-часов работен ден, разделени на 9 смени. За да мога да ходя на лекции през деня, избирах нощните – от 17 до 1 през нощта, от 19 до 3, от 21 до 5, от 23 до 7… И два почивни дни в седмицата.

Заплатата 800-900 лева, но половината като бакшиш. Официална заплата 400 лева. Като част от заплатата даваха купони за пазаруване в супермаркет. Трябваха ми пари, за да ида на бригада в САЩ, смятах, че ще ги събера за 4-5 месеца.

Официално работно облекло – “униформа”, осигурена от фирмата, безплатен обяд или съответно вечеря, напитки по време на работа. Преди да започна, ми обясниха, че работата е тежка както физически, така и психически, затова на всеки от персонала: сервитьори, бармани, крупиета се полагаше на всеки час по 20 минути почивка. В началото всичко това ми се струваше напълно приемливо, но впоследствие нещата се оказаха далеч от предварителните уговорки.

Започнах с ентусиазъм и съвестно отношение. По време на обучението си се научих да нося тежки табли и да запомням дълги поръчки. Обясниха ми и как трябва да се отнасям към отделните клиенти: “Не на всеки ще носиш храна и скъпо уиски. Имаме редовни клиенти, които имат тези привилегии, но по-окаяните, гледай да не ги глезиш много. Ако не си сигурна за статута на някой клиент, съветвай се със слот мениджъра или мениджърите на живата игра.”

От касите взимахме цигари за клиентите. Не за всеки клиент. Цигари се полагаха само за тези, които играят на живата игра с крупиета, не на автоматите.

В началото си мислех, че не е лоша идея да си прекараш времето в казино, можеш да заложиш неголяма сума и да играеш на машинките няколко часа, според късмета си, а през това време да ти носят различни скъпи неща за пиене, сандвичи или ядки, а дори и да загубиш, поне си хапнал и пийнал, пари, с които можеш да се разделиш във всяко заведение. Обаче не е така. Хазартът е болест.
Редовните ни клиенти

бяха побъркани хора

Прекарвах 8-часови смени, през които 5-6 човека играят без да спрат, сменяйки различни игри, а на следващият ден, когато се върна за смяна, ги заварвам отново там. Колежките ги познаваха по имена. Знаеха например как господин Д. предпочита кафето или чая си, какво уиски пие, как предпочита сутрин фреша си. И така за още десетина други ВИП персони, които политиката на казиното изискваше да глезим. Някои от колежките дори флиртуваха с тях, смееха се на глупавите им шеги и се „мазнеха”. По-късно разбрах, че това е едва ли не изискване.

Снимка: архив e-vestnik

Някои от клиентите ходят в тоалетните да смъркат. Една вечер клиент ми предложи „да дръпна” с него. „Имам от скъпото”, каза. „Всички мацки, само им дай кокаин и са твои”, взе да обяснява. Любезно му отказах. Свикнах с пияни клиенти.

Сервитьорките, както и жените-крупиета трябваше да изглеждат безупречно винаги, а това означаваше грим и прическа, всеки ден. За тях бе осигурена специална стилистка, която се грижеше за това. Тя идваше следобед да работи за външния ни вид. Той бе особено важен най-вече вечерта, когато казиното се препълваше. За всички, които идваха на работа за вечерни и нощни смени се изискваше да идват по-рано, за да могат да бъдат подготвени с прическите и грима си.

За да ходя на университет през деня, аз взимах точно такива смени, но никога не ходех по-рано за прическа, защото се харесвах повече без и дори се криех от стилистката. Но на няколко пъти мениджъри са ме пращали в почивка, заради външния ми вид, който на фона на другите не беше съобразен, налагаше се да ме „оправят”.

Казиното и хотела са собственост на турци. На смяна винаги имаше най-малко 5-6 мениджъри и всичките бяха турци. Отговаряха за различни неща, но в повечето случай просто си седяха или обикаляха казиното, говореха с по-богатите и важни особи, които го посещаваха, пиеха и обядваха с тях и тероризираха персонала с постоянните си изисквания.
Всички те

изискваха титлата бей,

трябваше да говорим с тях използвайки това обръщение*. Ахмед бей, Махмуд бей и т. н. бей. Сякаш си попаднал в романа „Под игото”.

Някои от тях не говореха български, а други – развален. Спомням си първия път, когато бях жестоко смъмрена. Бях занесла 2 поръчки, които имах да изпълнявам, преди тази на бея, за което ме изпратиха на 20-минутната “почивка”, в която ми обясниха на дълго и широко как трябва да се отнасям с бейовете.

Те дори имаха вътрешна йерархия помежду си, тоест, ако няколко бея ми поръчаха едновременно, трябваше да сервирам първо на най-важния бей, после на следващия по важност и така. Като е съвсем без значение колко други поръчки имах в залата.

Голяма част от играчите също бяха турци и то от редовните клиенти, към които също се изискваше „специално отношение”. Идваха и много ливанци, араби и израилтяни, където хазарта е забранен. На почивка в България, за да играят по цял ден в казиното. Супер почивка!

Много неща в казиното ме смущаваха. Но най-много ме фрустрираше колежката А. – на същата длъжност като мен – сервитьорка. Тя беше от тези, които дълги години работят там, беше на около 28-29, изглеждаше привлекателна за възрастта си, но поведението й беше потресаващо. Винаги, когато бяхме с нея на работа бяхме все едно с човек по-малко.

Тя обслужваше само ВИП-клиентите от живата игра и всички бейове. Когато беше на работа, независимо кой е взел поръчка от тях, отиваше да я носи тя. И си позволяваше всякакви фриволности. Прекарваше по час и половина-два при стилистката през работно време, обсъждайки любовния си живот, а това се случваше в staff-a, както наричахме стаята за почивка, на всеослушание и без задръжки. Ходеше с много високи токове и не можеше да изкара цяла смяна на крак затова през повечето време си почиваше. Понякога се разхождаше зад бара или

сядаше отгоре, ядейки банан

или краставица, подмятайки шегички на барманите или клиентите и то в най-натоварените часове, когато останалите едвам смогвахме с работата.

Никой от мениджърите не й правеше забележка, въпреки че лично аз съм се оплаквала няколко пъти. И май само аз се оплаквах, защото сякаш никое от останалите момичета нямаше нищо против това поведение, а напротив - всички искаха да са близки с нея и се отнасяха много търпеливо с всичките й претенции. Отначало не можех да си обясня защо. Но постепенно с помощта на още едно от момичетата успях да развържа случая.

Оказа се, че въпросната А. е любовница на собственика на казиното. Той идваше рядко в казиното, понеже живееше в Турция, със своето прилично семейство. Представям си го порядъчно и морално, като онези от турските сериали. Но дойдеше ли в България, можеше да си позволи всичко.

Единствената свястна колежка там, с която можех да си общувам, беше и единствената друга студентка като мен, но по неволя на съдбата се е наложило да се издържа сама. И понеже бе единствената там, с която можех да си говоря „нормални” неща, скоро започнахме да излизаме за по бира след работа и тя постепенно ми обясни всичко.

Работата беше такава, че въпросната А. е не просто любовница на собственика, тя беше нещо като най-скъпо платената в харема, който той притежавал. За своите услуги освен заплата, която взимаше за клатене на крака и размятане на косичка, тя разполагаше й със собствен апартамент и кола, купени й от бея. Често въпросният господин идваше с разни свои приятели или бизнес-партньори. Оказа се, че той уреждаше и тях с любовници, които бяха – представете си – персонал от казиното.
Когато идваха на посещение, всички бяха особено напрегнати и съсредоточени в работата. Всяка жена, независимо сервитьорка или крупие, знаеше, че може да бъде

избраницата за харема

Имах чувството, че някои дори се надяваха да бъдат избрани и то не само заради парите (възнаграждение 1500-2000 лв. за услуги в работно време). А като че ли така печелеха някаква особена чест, след която после си осигуряваха респекта на останалите, включително и мъжката част от персонала.

Между другото отношенията между тях бяха като в латинска сапунка, както разбрах по-късно. Почти всеки бе спал с всеки и постоянно си сервираха клюки и нови пикантности от интимния си живот, къде измислени, къде истинни. Това, разбира се, се отнасяше само за хората, които работеха там с години – за тях това са нормални неща. Те съставляваха приблизително 2/3 от целия персонал - останалата 1/3 бяха хора за по няколко месеца, от които уж се криеха тези „тайни”, но рано или късно всичко ставаше ясно и повечето от тях напускаха. Както направих и аз.

Но преди да напусна, проявих стоическо търпение, предвид всичките проблеми,които си имах с А. Тя освен всичко се държеше и като шефка и обичаше да ни нарежда какво да правим, крайно неуместно и в повечето случай в най-неподходящото време. Не понасях това поведение и няколко пъти се карах с нея, след което се оплаквах на останалите шефове, които ме увещаваха, че ще я санкционират. Но това така и не се случваше. Само един от тях бе достатъчно съвестен да ми каже, че нищо не може да се направи, че са безсилни пред нея, заради високото място, което й определя големият бей.

2 месеца и 20 дни. Това беше пределът, който успях да изтърпя. Свърталище на вманиачени хазартно зависими, турци бейове и жени-проститутки, луди фенове на чалгата, цигарите и безразборния секс. Толкова ми трябваше да разбера, че има и по-кофти работа от журналистическата…

— — —
* Бей на турски е господин. Недоразумението тук идва от това, че персоналът не знае турски, а изискват от него турски обръщения.





Етикет: ,

 


Коментарите под статиите са спрени от юни 2015 г. във връзка с решение на Европейския съд, според което собственикът на сайта носи съдебна отговорност за написано от читатели. E-vestnik.bg е обект на съдебни претенции и влиза в съдебни разходи по повод свои публикации, и няма възможност да модерира и читателски форум и да носи отговорност за него. Сайтът разчита и на дарения от читатели, за да се запази като място за мнения извън контролираните медии.






 Начало | България | Свят | Мнения & Co | Интервю | Писмо от | Здраве, Наука & Тех | ИStoRии | Малък коментар | Арт & Шоу | Спорт | Виното | Фотогалерия | Видео | Връзка с нас


  

ЗА АВТОРСКИТЕ ПРАВА В САЙТА | ЗА ВРЪЗКА С НАС | ЗА РЕКЛАМА

направен 2007-2017® с мерак design and develop by www.ljube.com 2007 w.ljube.com