Кошмарни резултати от „отварянето“ на Обама към мюсюлманския свят

в. Вашингтон таймс

Последното годишно послание на президента Обама. Снимка: от тв екрана

Когато встъпи в длъжност, президентът Обама мечтаеше, че неговото послание, вдъхващо надежди за промяна, и намеците му за неговите семейни ислямски корени ще му помогнат да спечели на своя страна мюсюлманския свят. Той се виждаше като бъдещ Нобелов лауреат, който ще накара Близкия изток да харесва Съединените щати, след което тероризмът постепенно ще намалее.

Но, както стана и с неговия подход към междурасовите отношения, лекарствата на Обама се оказаха по-лоши от самата болест.

Обама даде първото си интервю като президент за телевизионния канал „Ал Арабия“ и специално отбеляза, че има мюсюлмани в семейството си. Той пряко обвини своя, по общо мнение, безогледно действащ предшественик Джордж Буш за обтегнатите отношения на Америка с много близкоизточни страни.

Новото послание на правителството на Обама бе, че ислямският
свят разбираемо е враждебен към Америка заради това, което тя е
вършила, а не заради онова, което тя представлява.

В съответствие с това всяко споменаване за радикален ислям и
дори самата дума „тероризъм“ бяха изтрити от речника на
правителството. Думите, използвани за описание на тероризма и на
борбата с него, бяха заместени с неудачни евфемизми като
„непредвидени задгранични операции“, „умишлено предизвикани
злополуки“ и „насилие на работното място“.

В обиколки с цел извинение и в митологични речи Обама
редуваше изопачени тълкувания на историята на исляма с критики
към Америка. Той подкрепи „Мюсюлманските братя“ в Египет,
отдръпна Америка от Израел, протегна „маслинена клонка“ на Иран
и се опита да плува на вълната на Арабската пролет, като
бомбардира Либия. Той дори започна да укорява християните за
миналите им прегрешения, датиращи още от времето на
кръстоносците.

И въпреки това ислямистите изтълкуваха протегнатата ръка на
Обама като израз на чувство за вина и на слабост, вместо като
великодушие, на което да бъде отвърнато по същия начин.
Терористичните атаки се засилиха. Обама стовари вината за тях
върху липсата на контрол над огнестрелните оръжия и на
генеричния “ насилнически екстремизъм“.

Кариеристи и слагачи в правителството пригласяха на
партийната линия и дори се опитваха да надминат своя политически
коректен бос. Бившата министърка на вътрешната сигурност Джанет
Наполитано постави ударение върху завръщащите се ветерани като
терористичен риск. Обама и държавният секретар Джон Кери
твърдяха, че глобалното затопляне, а не „Ислямска държава“, е
реалната заплаха. Шефът на НАСА Чарлз Болдън разкри, че
президентът го е помолил отварянето към мюсюлманите да стане
приоритет за агенцията. Директорът на ЦРУ Джон Бренън каза, че
джихадът „е свещена борба, легитимна догма на исляма“.

Директорът на националното разузнаване Джеймс Клапър изрази
мнение, че „Мюсюлманските братя“ са до голяма степен „светско
движение“.

Президентът често критикуваше центъра за задържане в
Гуантанамо, че ненужно провокира исляма. Обама каза, че
терористичните заплахи не са по-смъртоносни от падания в банята.
Той омаловажи „Ислямска държава“, оприличавайки я на „отбор от
неопитни аматьорчета“, който не представлява екзистенциална
заплаха. Той твърдеше в своята кампания, че Ал Каида е натикана
в миша дупка от страх. Обама изтегли всички войски от Ирак,
което моментално доведе до хаос.

Обама настояваше, че огнестрелните оръжия, а не ислямските
терористи, са реалната заплаха – дори когато убийци хвърляха
бомби от Бостън до Париж, размахваха ножове от Калифорния до
Оклахома, а в най-пресния случай използваха камион да газят
невинни хора в Ница.

Разузнавателните и правоналагащите институции схванаха
посланието и се притесняваха повече от обвинения в ислямофобия,
отколкото как да предотвратяват смъртоносни терористични атаки.
Властите или разпитваха, а после зарязваха терористите от
Бостън, Форт Худ, Сан Бернардино и Орландо, или си затваряха
очите за техните нагли заплахи, отправени чрез социалните медии.

Всички тези прояви на угризения на съвестта бяха абсолютно
неоснователни. Радикалният ислям никога не е имал легитимни
поводи за недоволство от Запада. Америка и Европа приемаха
имигранти мюсюлмани, въпреки преследванията и прогонването на
християни от Близкия изток. Милиарди долари американска помощ
все още текат към ислямски страни. Освобождаването на Кувейт, а
по-късно и на иракските шиити от Саддам Хюсеин струваше на
Америка неимоверно много кръв и пари. Америка се опита да спаси
Афганистан от Съветския съюз, а после и от талибаните.

Над половин век Западът плащаше надути цени за петрола на
ОПЕК, макар че американският флот защитаваше морските пътища в
Персийския залив, осигурявайки тлъсти печалби за монархиите от
района на Залива.

Осама бин Ладен и Айман аз Зауахири – бащите архитекти на Ал
Каида, така трескаво търсеха поводи за атаки срещу Запада, че в
писмените си дитирамби бълнуваха измислици за евреи, разхождащи
се из Мека. В стил Майкъл Мур те по смехотворен начин хленчеха,
че Америка не реформира финансирането на предизборните си
кампании и че Западът е виновен за глобалното затопляне.

Реалният проблем е, че ислямският тероризъм се подхранва от
собствените си провали в Близкия изток. Джихадистите се опитват
да убедят арабските маси, че връщането към религиозния
фундаментализъм и износът на джихад ще позволи на мюсюлманите да
си върнат загубеното превъзходство над упадъчния и гузен
западен свят, както е било в митичните славни дни на халифата.

А всъщност религиозната нетолерантност, апартейдът по полов
признак, необразоваността, автокрацията (едноличната власт),
държавният контрол, трибализмът и религиозният фундаментализъм –
всичко това бетонира бедността, икономическата стагнация и,
съответно, търсеното на изкупителни жертви. Докато голяма част
от Азия и Латинска Америка прогресира чрез реформи, Близкият
изток се опитва да стовари вината за бедите си върху богатите
западни държави и Израел.

Още по-обезпокоително е, че милиони хора от Близкия изток
тръгнаха да бягат към сигурността на Европа и на САЩ, но при
това нерядко не желаят да се асимилират и проявяват
неблагодарност, щом веднъж се окажат там.
Накратко казано, подходът-мечта на Обама към тероризма се
оказа кошмар, и той все още не е приключил.

БТА

*Авторът – Виктор Дейвис Хенсън, е историк и специалист по
класическа философия в Института „Хувър“ към Станфордския
университет

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.