„Времетраене” – разговор за поезия в прозаично време

Невена Борисова. Снимка: личен архив

„Времетраене“ е стихосбирка на Невена Борисова, издадена неотдавна от издателство „Пергамент“. Авторката гостува на Кармен Манукян в „Нощен Хоризонт”.
Според български издатели, поезия в България (разбира се не само у нас) се чете малко. Програма „Нощен хоризонт“ се опитва да подкрепя литературата. Кармен Манукян е водещ, който редовно кани пишещи в предаването си и се взира в думите им – задълбоченост, която рядко може да се срещне у нас.
Невена Борисова, автор на книгата, е родена през 1987 г. във Велико Търново. Завършва журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”, следва и социология и магистратура „Литература, Кино и Визуална култура“ в същия университет. През 2009 г. стихосбирката й „Бавни портрети“ печели Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ и Националния поетичен конкурс „Млади гласове“ в Каварна. Носител е на различни отличия за поезия, включително Фондация „Св. Кл. Охридски“ и Национален младежки конкурс „Веселин Ханчев“. Създател и съ-редактор заедно с Ели Видева на виртуалната страница за поезия „Архипелаг“. Сътрудник на e-vestnik от първите му години.

– Защо „Времетраене“ за заглавие на книга с поезия?

– Това е нужно универсално заглавие. Мисля, че всеки се вълнува от времетраенето. От времетраенето на всичко – на самия него, на определено събитие, което е важно за него. Спомените имат времетраене. Дори се вълнуваме относно трайността, от продължителността на определени събития от бъдещето. Тази трайност е нещо, което човекът обитава и понякога изживява къде болезнено, къде радостно.

„Времетраене“ от Невена Борисова, издателство „Пергамент“, 2016 г.

– В едно от стихотворенията говориш за посредственост? Как се гледате една друга?

– С надежда, че стоим на известно отстояние една от друга. Мисля, че човек винаги трябва се страхува да не би да сгреши, да се подхлъзне, да не изпадне в клишета, да не изглежда глупав сам за себе си, или ако сам зърне образа си в такова състояние, трябва много бързо да излезе на повърхността. Човекът трябва да се съизмерва с посредствеността и да я държи на разстояние.

– Обикновено казваме минало, настояще, бъдеще. Ти защо си подредила трите части „Днес“ , „Вчера“, „Утре“ във „Времетраене“?

– Времето на всеки не е еднопосочно… Понякога днешният ден е изпъстрен с мисли и последствия от вчерашния ден, и обратното – утрешният ден бързо става днес. Така че, чисто житейски, в тези разделители има стихотворения, писани от различни периоди от последните може би осем, девет години. Но да, всеки разсъждава за себе си в тези категории, и за другите хора – също. Животът ни е разделен на тези три страховити части. Може би най-важното е да не се страхуваме от нито една от тях, а да ги изпълваме със смисъл. Така си мисля.

– Корицата книгата, би ли могла да я обясниш?

– Самата корица е дело на Светла Георгиева, много талантлива художничка наистина, която усети нещата по свой начин, и все пак сходен и доста близък до това, което се съдържа в книгата. Тя разказа, че дълго време е държала часовник в шкаф и поводът за изваждането му и заснемането му, е бил именно книгата. Образът на часовниците е изначално зловещ. Той съдържа множество пластове в себе си… Пеперудата – това е човекът на фона на безпределното, спрямо който съизмерваме себе си, но сме почти прозрачни на неговия фон.

– „Натюрморт с жена“. Където го видя? (име на едно от съдържащите се стихове)?

– Наистина, заглавието е малко е заплашително. Това са взаимоизключващи се образи и идеи. Заглавието предполага идеята, че хората могат да бъдат вкаменелости, колкото и това да не ни харесва, или застинали образи по-точно, ако трябва да използваме по-художествени думи. Така например портретите, неща, които виждаме като отпечатък от времето, всъщност не съдържат толкова много човека, по-скоро са негов отпечатък.

– А коя дума описва точно твоята философия?

– Търсене. Намиране. Или вървене, ход.

– Как се ражда едно стихотворение?

– Това е най-несигурната почва, на която стъпваме, когато се говори за поезия. Най-мистериозният момент. Много поети са разказвали как им е дошла идеята за определено стихотворение. Макар че поет е силна дума, не бих говорила за себе си по този начин сама. Но как се ражда едно стихотврение… Различно. И все пак, като цяло, повечето хора споделят сходни неща във връзка с усещанията си за това. Странното е, че понякога то се излива полуготово в съзнанието. Това е един от феномените. Дали преди това то, подобно на глина, се е изпичало в съзнанието? Как изведнъж се подава изведнъж на повърхността. Това е загадка, но е факт, че някаква върволица думи вече е изкован образ понякога, изниква пред човека просто, докато се разхожда… Това е архетипна ситуация. Човек се разхожда и се изтъкава някакъв образ, определена история, в главата му. И много често, ако не е записал текста някъде, рискува да го забрави. Така че това е една тайна… Как се ражда едно стихотворение…

Интервюто е от „Нощен „Хоризонт”

Монолог под небе

Аз крия погледа си.
Увивам го като папирус във палтото.
Защо му е на някого да знае за тъгите ми,
утаяващи се в езеро и устремени
към несъществуващото дъно.
С небето сме във хладни отношения,
изпраща ми светкавици понякога,
прижуря над главата ми и одимява я
с дъжда си заядлив.
Нещастията, казваше ми някой близък,
са тъй типични за света,
и Бог понякога ни изоставял.
А след като понякога го няма, има ли го,
питам аз и ме поглеждат укорително свещеници.
Ще почнат да ме уверяват те и да треперят
над думите ми като над детенце уродливо.
Ще казват те,
че всичко има смисъл, и скръбта,
обагрените копия на суети и власт
и вилите настръхнали на бедността.
Аз пия днес за обясненията,
затуй, че болни сме и няма лек.
И лутам се из улиците пещери –
напомням прилеп, искащ да е гълъб.
С дъха си заскрежен аз търся
да промълви къпина,
да светне някоя звезда над мен,
или усмивка
снизходителна.

Какавида

Ние сме
неизбежно това,
което не сме.
И това постоянно отлагане
във времето, на времето,
ни създава, с неговите пясъчни
ръце, клещи, часовници.
Всички тези пеперуди са клишета –
нека си кажем истината,
тихо,
как живеем,
как обичаме,
как се стремим към щастието.
Подобно какавида,
която
непрекъснато
се затваря.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.