75 години от Бабий Яр – след убийството дошло мълчанието

Преди 75 години, на 29 септември 1941 г. в местността Бабий Яр северозападно от Киев части на СС и техни местни помощници започват масови разстрели на евреите от града. До 11 октомври там са убити над 50 000 мъже, жени и деца.

Публикуваме откъс от романа „Може би Естер“ (Парадокс) от Катя Петровская. В романа е използвано украинското наименование Бабин Яр. Авторката описва пътуването си до местата, където са се случили ключовите събития в рода ѝ – Варшава, Киев, Маутхаузен, Бабин Яр, Виена, като размишлява върху фрагментарността и травмата, белязали века. Фокус на историята са фигури, чиито лица вече не могат да бъдат разпознати, а самият роман представлява разбита семейна мозайка, предадена под формата на кратки истории.

Дълго не бях идвала тук. Бабин Яр вече не се намира извън града. Днес може да се отиде до пролома с метрото. Големият град Киев отдавна е глътнал Бабин Яр. Една кръчма на „Туборг“, една будка, паметникът на убитите деца. Върху основата лежи малък син чорап. Някой го е загубил. Не ми достига кислород. Спортистки тичат, момчета играят футбол, мъже пият бира по пейките, а пенсионери събират шишетата – най-обикновен градски метаболизъм. Жилищата в района не са по-евтини от където и да е другаде, защото Бабин Яр е парк. Тук търся пътя си. Бабин Яр. Женски пролом. Странно мило име. Може би имате предвид Baby Year?, ме беше попитала една библиотекарка в Берлин, когато се поинтересувах за книги по темата. Но не, няма как да се объркам тук, нося със себе си множество карти на града, дори и една от спортното ориентиране в Бабин Яр през 2006 г.

Остава ли едно място същото, ако на това място човек убива, после заравя, взривява, изравя, изгаря, смила, разпръсква, мълчи, сади, лъже, зарива с боклук, наводнява, бетонира, отново мълчи, отцепва, арестува опечалени, по-късно изгражда десет паметника, поминува личните жертви веднъж годишно или пък смята, че няма нищо общо с това?

Преди много години попитах Давид, един приятел, който в съответния период винаги ходеше на Бабин Яр, дали има родственици, погребани тук. Тогава той ми каза, че това е най-тъпият въпрос, който някога е чувал. Едва сега разбирам какво е имал предвид. Защото не е важно кой си и дали имаш тук собствени мъртъвци за оплакване – или му се искаше да не е важно? – за него беше въпрос на порядъчност. Искам да разкажа за тази разходка така, сякаш е възможно да премълча, че мои роднини също са били убити тук, сякаш е възможно, като абстрактен човек, като човек сам по себе си, а не просто като наследница на еврейския народ, с който ме свързва само търсенето на липсващи надгробни плочи, сякаш е възможно като такъв човек да се разхождам на това необикновено място, наречено Бабин Яр. Бабин Яр е част от моята история и друго не ми е дадено, при все това не съм тук по тази причина, или поне не само. Нещо ме води насам, защото вярвам, че няма непознати, когато става дума за жертви. Всеки човек има някого тук.

Винаги съм мислела, че евреите в гетото са били привилегировани, почти бих казала щастливци. Имали са повече време да разберат накъде се развиват и че вероятно скоро ще умрат. Десет дена след влизането на немците в Киев, в края на септември 1941 г., тук, в Бабин Яр, било убито цялото останало еврейско население на Киев, едва скрито от погледа на другите граждани и с помощта на западноукрайнската полиция. Киев, най-старият руски град, в който и евреите живеели от хиляда години, станал юденфрай.

Да, тези жертви обикновено биват наричани евреи, но с това мнозина просто имат предвид другите. Това е подвеждащо, защото онези, които трябвало да умрат там, не били другите, ами училищните другари, децата от задния двор, съседите, бабите и чичовците, библейските старци и техните съветски внуци, които в деня на 29 септември били видени да вървят в собственото си безкрайно погребално шествие по улиците на Киев и „Болшая Житомировская“.

Никога не съм разбирала защо това нещастие все трябваше да е нещастието на другите. „Всички евреи от град Киев и околностите да се явят в понеделник, 29 септември 1941 г., в 8 часа, на ъгъла на улиците „Мелник“ и „Дегтярев“ (при гробищата).“ Така го бил афиширал Вермахтът, а домоуправителите държали книгите си в готовност, за да подсигурят, че наистина Всякакви, Saemtliche, отиват. Когато стигнали в Бабин Яр, те били накарани да се съблекат, прекарани голи през полицейските кордони, псувани и бити – а там, където през просеката се виждало небето, на ръба на пролома, откъм двете страни били застрелвани с картечници. Или другояче: голите живи лежат върху голи трупове, чак тогава се открива огън, децата просто биват хвърляни върху труповете, за да бъдат погребани живи, така се спестяват муниции.

Вървя през обрасъл с шубраци равен ландшафт. Акцията била преминала гладко, съобщил в Берлин командуващият на специалния отряд в началото на октомври 1941 г. Тук ли е било? Хората се разхождат, говорят, жестикулират в слънчевите лъчи. Не чувам нищо. Миналото поглъща всички шумове на настоящето. Нищо не се добавя. Няма повече място за нещо ново. Струва ми се, че аз и другите разхождащи се се движим по различни киноекрани. Има ли в жестовете им нещо, което издава произхода на човешкото насилие? Или пък склонността да се превърнеш в жертва? Бих ли предпочела Бабин Яр да изглежда сега като лунен пейзаж? Екзотичен? Отровен? Всички хора – проядени от горест? Защо не виждат това, което аз виждам?

Киев бил едно от многото места, където се е случило, казват, че това било най-голямото двудневно клане на холокоста. 33771 души били убити за два дена. Едно странно точно число. А по-късно още 17000 евреи, а по-късно вече не било броено. Първите убити в Бабин Яр били пациентите от психиатричната клиника. Те били умъртвени тихомълком в мобилни газови камери в двора на клиниката, до ръба на пролома. Няколко дена по-късно наред дошли евреите. В продължение на две години тук било убивано: военнопленници, партизани, матроси от Киевския флот, млади жени, още евреи от региона, минувачи, арестувани на улицата, три пълни цигански катуна, свещеници, както и украински националисти, които първоначално се колаборирали с германците, а после също станали техни жертви. Според различните изчисления, в Бабин Яр били избити между сто и двеста хиляди души. Тези плюсминус сто хиляди – не се знае дори, един Бабин Яр ли е имало, или два.

по-рано, когато още нямаше метро, идвахме до Бабин Яр откъм другата страна, моите родители и аз. Първо разглеждахме фреските на църквата „Св. Кирил“ от дванадесети век, Деня на страшния съд, как ангелът навива небето на руло, а после и фреските в сецесион на Михаил Врубел, Мадоната с нейния твърде тежък поглед и изливането на Светия дух върху апостолите, за модели на които послужили умопобърканите от близката клиника. С тази духовна закалка вървяхме през Бабин Яр, а аз имах само много смътна представа що за място е това, не знаех дори дали то има нещо общо със семейството ми и що за животоутвърждаващ ритуал, така ми се струваше, провеждахме сами тук. Техните баби и дядовци лежали някъде тук, разказаха ми родителите ми много по-късно, да, също и красивата Льоля. Моята бабушка също лежи в Бабин Яр, разказа ми баща ми, само че не е стигнала чак дотук.

По някое време стигнахме до монумента, първия и тогава единствен паметник, който бил осветен 35 години след изтреблението, на погрешно място и в погрешен ден. Мускулести съветски герои – матрос, партизанин и украинка – завладяват миналото. Думите героизъм, смелост, татковина, доблест се отбиваха от мен като пингпонг топчета. Нито дума за това, че тук лежат и евреите на Киев.

Когато през лятото на 1943 г. Червената армия доближила Киев, тристата военнопленници от съседния концлагер „Сирец“ трябвало ден и нощ да изравят мъртвите, да ги струпват на купчини от по 2500 трупа, да ги изгарят и след това да смилат костите. Прахта е небройна. Хората били принуждавани да замитат следите, а след това и те също трябвало да бъдат убити, така че и онези, които са го видели, да бъдат заметени и накрая да не остане нищо, нито следа, нито човек или разказ. Военнопленниците предусещали съдбата си и се опитвали да бягат. От триста оцелели най-много четиринадесет – единствените свидетели.

След войната тук били проведени разследвания, макар че нямало кой знае какво повече за разследване, и сталинската антисемитска политика бързо приключила с това. Авторите на книги като Черна книга на масовото унищожение на евреите, които събирали факти и пишели статии, били подложени на преследване, след това и еврейски лекари, набедени за отровители. Разстрелването на Еврейския антифашистки комитет била една от последните акции на Сталин. Сред членовете на комитета имало и писатели, последните, които все още пишели на идиш.

Хитлер убил читателите, а Сталин – писателите, така баща мил обобщаваше изчезването на езика. Тези, които били преживели войната, отново се намирали в опасност. Евреи, полуевреи, четвъртевреи – човек отново се научил да вкусва процентите, така че езикът залепвал за леденото желязо. Те били стигматизирани като безродни космополити, може би защото бивали убивани без значение от държавните граници, те, които поддържали забранени връзки с чужбина и затова не им било позволено да принадлежат към голямото семейство на съветските братски народи.

В продължение на двадесет години тук, в Бабин Яр, нямало каквато и да била индикация за кланетата, нито монумент, нито камък, нито табелка. След убиването дошло мълчанието.

Превод Милен Милев

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.