Добрите хора от Америка

Ралф от Лонг Айлънд, Бъд от Вирджиния и дядо Йосиф от Подуене - непретенциозни размисли преди Деня на благодарността

Енчо Господинов. Рисунка: Валентин Ангелов

Това писмо, мили читатели, не бях сигурен дали да го изпращам. Писах го, когато стана ясно, че след няколко месеца вече по-рядко ще виждам тези хора, които до голяма степен за мен олицетворяват Америка. Хора, които са сякаш излезли от разказите и романите на Стайнбек и Хемнингуей, на Колдуел и Доктороу. И, тъй като наближава един много специален американски празник, Денят на благодарността, реших все пак да го пратя на редактора на e-vestnik…

Ралф Райт е учил в 5 университета в САЩ и има дипломи по бизнес администрация и богословие. Президент е на фирма, която се занимава с всякакви данъчни въпроси, едновременно с това е “началник”, както го наричам на шега, главен свещеник на Презвитерианската църква в Япанк, Лонг Айланд, член на десетина хуманитарни и обществени организации, баща на 4 деца и собственик на красива къща с хубав двор и басейн в Пачог, малко селце на 45 минути източно от Манхатън.

От горното сигурно става ясно, че Ралф е изключително зает човек и не е ясно как му стигат времето и силите да прави всичко това.
Среден на ръст, с посивяла, но буйна коса, Ралфо, както аз го наричам, продължава да работи като трактор, без да мисли да спира или да излиза в пенсия.

Срещнах го за първи път преди двайсетина години в Женева, когато беше редактор на едно от хуманитарните списания. После пътищата ни се засякоха в Адис Абеба, Москва, Будапеща и Алма Ата. Докато преди десетина години Ралф се върна у дома, подхвана бизнеса си, останал от баща му, и, след като беше обиколил няколко пъти света, най-сетне миряса.

Та да видите какво значи “мирясване” за един 67-годишен човек. Работи в офиса си по 8-10 часа на ден, а когато дойде март-април, времето, когато повечето му клиенти си плащат данъците, Ралфо според мен бъхта по 20 часа на ден. В събота и неделя коси тревата в двора, пазарува, чисти и пълни басейна, та като дойдат гости-готованци като нас, да има къде да се разхладят в летните жеги. Рано сутрин си пише текстовете на проповедите, има минимум две служби в църквата през уикенда, чете книги, пише статии в местния вестник, “отслужва” на сватби и погребения…. И нон стоп приема гости. И нон стоп е усмихнат. Как смогва, не е ясно. Защо никога не се оплаква, също не е ясно.
Както не е ясно защо винаги помага, когато може…. Преди 6-7 години ми се обади по телефона в службата една моя позната от Балчик. Неин близък, млад човек, затънал до шия в безработица, решил да отиде в Канада (през Мексико, Аризона и т. н.). Бяха го хванали ония с големите пушки и широкополите шапки на US границата и го бяха сложили в кауша, както казва Христо Ботйов. Може ли да помогнем на момчето, вайкаше се моята позната от Балчик.

Обадих се аз на Ралф, казвам му какъв е случаят, казвам че момчето е много добро и интелигентно българче, но е в кауша, какво да правим, питам аз… А Ралфо казва, че първо ще се свърже с негов приятел адвокат, а после ще ми се обади. “Трябват $5000 гаранция от US-гражданин, за да го извадят”, казва Ралфо на другия ден. А нашият човек от кауша я има 5 гроша в джоба си, я не. Почвам аз да обяснявам на фамилията от Балчик какво става с техния човек. Те изпаднаха в още по-голямо отчаяние: как се събират набързо 5 хиляди долара? Ралфо гледа, гледа, и като не видя нищо да се задава от Балчик, извади $5000 и ги плати. “Ако той не ми ги върне като си намери работа в Канада, ти ще ми ги върнеш”, казва Ралф. “Ако ти не ми ги върнеш, Господ ще ми ги върне на другия свят”, смее се Ралф и сините му очи светят още по-ярко от добрината на сърцето му.

А нашият юнак балкански го пуснаха от кауша и той след два дни се обади от Торонто, че вече е там. Как беше стигнал за 48 часа от Аризона до Торонто (без самолет) остана загадка.

Но не това е важно. Важното е, че Ралф, без да му мигне окото, извади набързо нашия човек от “библиотеката” в Аризона. А той, на свой ред, като изкара някой грош от работата си в Канада, прати на Ралф чек от $5000 и кутия шоколадови бонбони, както е прието в Добруджа. Ето как Балчик и Пачог се свързаха (през пустинята в Аризона) в едно “хуманитарно сътрудничество”…

От тази и по-следващите истории, ние няма да правим никакви обобщения и сравнения, мили читатели. Това са мои лични преживявания и те нямат нищо общо с мъдрите коментари на някои форумци, както се изразява Димитри Иванов, известен още като Джимо. От Колумб насам всеки открива Америка за себе си и всеки намира в нея различни неща… Комуто е потръгнало там, тя му харесва с просторното си небе, с необятните възможности за онези, които са талантливи, упорити и работливи. А на който не му се работи, или пък не му върви (късметът е важен фактор също), не Америка – и Монте Карло може да не му хареса… Но, нейсе, запуши я, както казваше героят на Алеко. Ние няма да философстваме, а само ще разказваме случки.

Преди 22 години, в епохата на зрелия социализъм, ние посрещнахме Ралф у дома в София, в блок 113 в кв. „Гео Милев“. Беше нов блок, хубав, панелен, ярко сив отвън, с елегантно зелен линолеум в коридорите отвътре и с мили дракони и други вълшебни същества по тапетите. Ние бяхме щастливи новодомци с няколко деца и предложихме цялото си българско гостоприемство на Ралф, горди от красивия нов блок със зашеметяваща гледка към планините в далечината, стадион “Академик” и завод “Електроника”. На масата имаше “Гъмза” и всякакви мезета, телевизорът работеше като бесен, в дъното на хола се мъдреше звукова уредба от която Лили Иванова се надпяваше с Иван Гарелов, който в същотото време водеше “Панорама”… Искахме да смаем Ралф с това, че и у нас е като у тях, че имаме всичко, каквото имат и те. Напук на Берлинската стена.

След 3-4 дни една моя позната от Женева (където тогава работеше Ралф), ми се обади по телефона в редакцията на “Поглед”: ”Ралф си дойде пълен с впечатления…”, казва Сюзан. “И какви са му впечатленията?”, питам с надежда аз… “Ами-и-и, малко тъжни, чак се разплака…” “И защо – питам аз – някой да не го е обидил на летището…я митничар, я …”

Оказа се, че Ралф толкова се стреснал от пейзажа около блока, нашия хубав нов блок, заобиколен от буйна пожълтяла трева, която никoй и нямаше намерение да коси; от катуна с весели роми, които сръчно продаваха от купищата дини и пъпеши донесени от Пазарджишко, а вечер спяха под откритото софийско небе и се радваха на големите му звезди; от трамвайната мотриса, килната зад блока, която някой от комшиите беше довлякал незнайно откъде, вероятно с намерението да я закара на лозенцето си край Ихтиман, но после се беше отказал и тя си остана там дълги години, в цялото си жълто великолепие, леко килната като кулата в Пиза, но със силно желание да потегли нанякъде и никога да не се върне … Но най-зашеметяващият елемент в пейзажа беше лампата в асансьора. Именно този интериорен детайл сащисал Ралфо: малка, мъждукаща лампица от 40 вата, грижливо обградена с метална решетка на тавана, хвърляща обилна светлина върху някои детайли от нашия живот тогава. Години по-късно, с цялото си красноречие, се опитах да обясня на Ралфо, че тази решетка около лампата в асансьора, монтирана умело и с любов от грижовните ръце на дядо Йосиф от 7-ия етаж, имаше само скромната цел да откаже онези посетители на нашия нов блок, които искаха да ни вземат лампата… Просто само това и нищо повече. Дизайнът на заварената с електрожен и направена от дебела тел решетка също не беше толкова лош… При едно мое посещение в Улан Батор през 1988 г. видях и по-неумели решетки с такъв дизайн. Нейсе, както и да е, Ралф никога не прие моето обяснение за солидно аргументирано и тази мъждукаща лампица в нашия асансьор, здраво защитена от решетката, и до ден днешен го натъжава. А ние бяхме толкова горди с новия блок, с гледката към планините в далечината и завод “Електроника”, с килнатата жълта мотриса, която все искаше да тръгне напред…

Мили картинки, мили годинки, бяхме млади и оптимисти, сега сме само оптимисти.

Въпреки че няма добро, което да не остане ненаказано, Ралфо никога не се промени. Помолиш го през май да приеме багажа (половин камион) на двама български студенти, които ще учат в близкия университет от септември – и Ралфо го приема безрезервно. След това се оказва, че двамата студенти няма къде да живеят първите две седмици от семестъра, тъй като квартирата им се освобождава по-късно. Ралфо, естествено, ги “осиновява” за 15 дни, понякога чак и ги кара сутрин с колата си до университета. На други български студенти им потрябва голяма кола да си пренесат някаква мебел – Ралфо им даде ван-а си.

На една наша позната от София й трябваха сведения и някакви документи, които да докажат, че брат и е починал в САЩ. Хайде пак – Ралфо да помогне. А документите са в щатската столица Олбани, не са в Ню Йорк… И наистина той тръгна да търси дирите на нашия (вече починал) човек, откри каквото трябва, но за да ги получи, му поискаха писмо от нашите власти, че тези документи (от САЩ) са нужни за еди каква си цел…. Нашата позната обаче не намери сили да се пребори с административните институции в София и усилията на Ралф отидоха на вятъра….

И тъй нататък…. Историите с този мой приятел нямат край. Като капак на всичко, няма Ден на Благодарността или Коледа, Ралфо да не ни покани на гости. И пак усмихнат… А какво удоволствие да разговаряш с него: за политика, за журналистика, за литература. Огромни знания, енциклопедист, особено в контекста на местните академични познания… (Един професор по литература от Бронксвил, експерт по Хемингуей, знаеше само за “Старецът и морето”, защото върху нея имаше докторат…)

С това обаче не искам да кажа, че нашите студенти се втурнаха доброволно да помагат на Ралф, когато силен ураган повали една стара топола в двора му…

Ал от Вирджиния е горе-долу същия тип. Бивш експерт по кино и телевизия, Ал е бил 4-5 пъти в България на разни филмови събития и фестивали. Сега е успокоен млад пенсионер, И той като Ралф си коси редовно тревата, но не се напряга мнoгo… Денем чете, привечер пие по чаша вино на красивата си тераса, която гледа към градина, отрупана с цветя. И понеже единият му син е пилот в “Американ Еърлайнз”, Ал има безплатни билети за цял свят. Сега се кани да идва в София и Варна през май 2008. Във Варна го кани мой приятел, чийто син няколко лета работи в Александрия, Вирджиния и Ал се грижеше за това наше момче като приятел и баща. Преди 2-3 години нашият младеж не послушал съветите по радиото и телевизията да не излиза на улицата, че се задавал ураган… Целият град се крие, нашият човек взел велосипеда си и тръгнал към супермаркета. Торнадото обаче било сериозно, вдигнало го във въздуха барабар с велосипеда и сетне го насочило право в едно яко дърво. Нейсе, момчето се отървало само с една счупена ръка, но Ал си спечелил неочакван гост за седмица-две, докато момчето се лекува в местната болница. И докато си промени полета за България. Както и Ралф, Ал също бил все усмихнат, въпреки че (напук на поговорката) гостът стоял повече от 3 дни…

Същите истории мога да разкажа и за Бъд Гуд, някогашния вицепрезидент на Американския Червен кръст и голям почитател на България (включително и на червеното й вино). Като се оттегли от активен живот, Бъд Гуд (дори и името му показва, че е добряк…) се залови с фермерство, въпреки че не му трябваха пари… Гледа 14-15 крави във фермата си във Вирджиния, продава мляко и телета, чете книги, пътува, когато има време, а през ноември, когато открият сезона на елените, забива с големия си син в горите наоколо. След 2-3 дни се връщат с няколко кила патрони по-малко, уморени и брадясали, но с 3-4 елена в пикапа. После цяла зима ядат пържоли и бифтеци и канят гости да им помагат в тази нелека, но приятна работа, обилно полята с българско вино.

Стийв Ричардс от Мейн, с когото работихме заедно една тежка зима в Москва (1991-1992), когато имаше преврати и тежки политически битки в Кремъл, сега и той миряса, след дълги години на високи постове. И той е един от феновете на България. И той е помагал на българи, когато е имало нужда.

Естествено всички те имат солидно университетско образование. Кой юрист, кой специалист по комуникации или хуманитарна дипломация. Но общото помежду им е, че са добри хора. Не просто добри американци, заради които много хора обичат Америка, а добри хора. Което не означава, че животът им винаги е песен. Мнозина смятат, че влиянието на религията в САЩ прави хората по-добри, по състрадателни. На фона на тях много европейци изглеждат цинични и студени. Европейският цинизъм обаче, казват други, лесно може да се сравни с арогантността на част от американския политически елит и ултраконсервативната “ред некс” провинция (б. р. – от английското “червени вратове” – бели жители в провинциални региони в САЩ)… Кой както иска, така да го тълкува.

Но да правиш добро е нещо като втора природа за много обикновени американци. И какво, ще кажете вие ? Лесно е да си добър, когато си богат… Не съм сигурен.

Дядо Йосиф, Бог да го прости, от 7-ия етаж на блок 113 в кв. “Гео Милев” в София не беше богат. Но беше също толкова добър, както Ралф и Ал. Не беше с университетско образование. Но беше също винаги усмихнат и гостоприемен. Той никога не е виждал Ралф, Бъд и Ал. Но беше чувал за тях. Все ме питаше “Как е там, по света?”, когато се върнех от някоя командировка. Когато понякога бяхме забравили да купим хляб, звъняхме на вратата му. Когато на него му се пиеше “една ракийка с компания”, той звънеше на вратата ни. Както е било някога, в старата му къщичка край Подуене.

Ралф, Ал, Стийв и Бъд са същите: можете да им позвъните по всяко време, да им поискате парче хляб или кола за багажа на двама български студенти. Няма да откажат. Когато един ден си тръгна от Америка, тези хора ще ми липсват. Както ми липсва и дядо Йосиф от Подуене…

Йовков и Стайнбек никога не са се срещали, но книгите им са пълни с Ал и Ралф, с Дядо Йосиф или Моканина.

Прочее, иде Денят на благодарността. И макар че празникът не е български, да налеем по чаша вино за приятелите, и за добрите хора.

Наздраве,
искрено ваш,
Енчо Господинов

Писмо отПисмо от Ню Йорк
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.