Моите двойници

Автобиографията на актьора се издава обновена и допълнена от издателство „Слънце“

Имам няколко двойници, те винаги сами се представят и това ми е много приятно. Виждам, естествено, разликите, но съм доволен, че те са съгласни да приличам на тях…
Физически аз приличам много на баща си. И с напредването на възрастта забелязвам, че придобивам още негови черти. Само че по характер той беше по-мек. Аз съм по-амбициозен, по-дръпнат, нервен и малко властен, докато татко беше добричък…
Аз съм я отглеждал тази амбициозност, защото имах тежко детство, бях лишен от самочувствие и вяра в себе си. Детството ми беше свързано с много неудачи, от това се родиха амбициозността и стръвта да превъзмогна дори собствените си недостатъци. Сега се мъча да науча на това синовете си, но не съм уверен, че успявам.
* * *
През 1961 г. с жена ми, естрадната певица Мария Косева, заминахме за Варшава. Тя беше получила покана за дълго турне – три-четири месеца, и аз реших да я придружа.
Един ден минаваме покрай „Дом Хлопа“. А пред хотела снимат филм. Цялото пространство отпред заградено, за да не пречат зяпачите, още повече че участваше един от най-големите и популярни комедийни и драматични актьори – Богумил Кобиела. Тогава още не го познавах. По-късно гледах в България много полски филми, в които той участва.

Богумил Кобиела и Никола Анастасов в кадри от филми

Спрях се да гледам – Боже, колко прилича на мен! Мъж и жена слизаха по стълбите на хотела, камерата ги снима. Набутах се най-отпред – интересно ми беше да видя как работят. Приближих се и той, без да ще, след като целуна ръка на дамата, каза си текста и излезе от кадър, ме видя. И се вторачи в мене, а аз в него. Абсолютно същият човек. Това не е възможно. Нищо не мога да кажа, той също мълчи. Режисьорът извика пореден дубъл и той се върна по стълбите. Тръгна да слиза надолу и се спря – не можа да продължи. Огледа ме пак. Спря снимките и тръгна към мен. Влязох под въжетата и се изправихме един до друг. Хората ни зяпнаха – двамата еднакви, само различно облечени. Той ме попита нещо на полски, аз обясних, че на френски мога да говоря. Той за щастие също говореше френски и каза:
– Извинявайте, ама много приличате на един човек, който си мисля, че съм аз.
Въртим се и се оглеждаме – абе нос, очи, коса, прическа, – приличаме си, ама страхотно. Кобиела рече:
– Има два начина да коментираме случая. Или моят баща е бил в България, или вашият е бил във Варшава.
Разсмяхме се и станахме приятели. Вечерта пристигна на концерта на жена ми. Тя всъщност отиваше в Сопот на фестивала, където пак се видяхме с Кобиела. Влизам с Петър Ступел в залата на конкурса и изведнъж виждам моя приятел Кобиела – казвам приятел, защото вече бяхме имали няколко срещи на чашка и се бяхме поопознали, той върви с една много млада жена – бил се току-що оженил отново. Тя вървеше с друга дама, с която разговаряха, а той беше изостанал. Като се видяхме, ми даде знак да не се издаваме и ме бутна да хвана жена му под ръка. Хванах я под ръка и си вървим, а той зад нас. Да види как ще стане номерът. И наистина, влязохме в залата, жена му говореше с дамата, обърна се към мене и продължава да ми говори. Аз си мълча и тя пак – не ѝ отговарям нищо, да не се издам. Но при следващото обръщане започна да ме гледа втрещено и да опипва дрехите ми. И изпищя… А той отзад ще умре от смях – такъв кикот!
Беше толкова популярен, че при следващото ми отиване в Полша с жена ми имах още по-странни преживявания. Често ходех на театър. При влизането в театрите ме поздравяваха не само от публиката, но и служителите – най-учтиво ми дават място да седна – аз не проговарям, за да не обяснявам, че не съм Кобиела. Гардеробиерки, директори… През антракта бягах от фоайето, защото театрали се спират да разговарят с мене. Взимаха ме за Кобиела. За да избегна тези неудобства, излизах отвън пред театъра, докато звънне звънецът за края на антракта.
По-късно в Созопол в лятното кино прожектираха „Слънцето и сянката“ на Рангел Вълчанов. Както седя в салона – хоп – виждам се на екрана. Хората в салона почнаха да шумят, викат: „Ей, Никола Анастасов играе, а не го съобщиха“. Епизодът беше кратък. Но на излизане от салона познати, приятели ме питат кога съм снимал този филм. Отричам, казвам им, че е един поляк, с когото си приличаме.Имаше една идея да направим българо-полска телевизионна програма, в която с Кобиела да участваме и да объркваме публиката. За съжаление не осъществихме тази идея на Иван Комитов, защото моят двойник катастрофира и загина. За което много съжалявам. Толкова много си приличахме по всичко, а и по възраст. Това беше през 1963–1964 г. На нашето запознанство присъстваше Петър Ступел, който беше свидетел на всичко.
И в България има хора, които ми се представят като мои двойници. Много им е приятно, че си приличаме, даже така им викали – Коле, Кольо. Случайно срещнах по „Раковска“ един кинаджия – сега е в Париж, с когото си приличаме – Джими.
– Абе, някои мацета ме взимат за тебе и леко преодолявам бариерите – шегуваше се Джими. Това беше все пак в младежки години.
* Из „Истории с усмивки“, автобиография на Никола Анастасов, подготвена от издателство „Слънце“. Книгата прелива от весели и драматични случки, разказани с познатото чувство за хумор и самоирония от Кольо Анастасов. Най-бляскавите години на Сатиричния театър, прохождането на телевизията в България и други славни истории от работата му в радиото и киното в продължение на повече от половин век, създават пъстрия портрет на един артистичен талант. Винаги на предна линия, там, където е най-трудно, но и най-благодатно, с най-добрите и можещите на своето време, един от тях, Кольо си остава човекът-усмивка, дарил с незабравими емоции хиляди хора. Животът на Никола Анастасов отново е пред вас – превърналата се в библиографска рядкост автобиография на актьора се издава обновена и допълнена от издателство „Слънце“

Литературна обработка ИРИНА КАНУШЕВА – журналист, театрален и кинокритик. Завършила е френската езикова гимназия в София и „Театрознание“ във  ВИТИЗ  „Кръстьо Сарафов“. От дълги години работи в Националния филмов център като експерт по международната дейност, като представлява страната ни в редица европейски организации в областта на киното.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.