На мач в Париж и в… София. Не радост от играта, а омраза

Димо Райков. Снимка: личен архив

Онзи ден бях на мача Франция – България в Париж. По трибуните имаше почти 80 хиляди души, които се радваха на тази великолепна игра. Сред зрителите, и то въпреки късния час, бяха и хиляди дечица, някои от които на около три-четири годинки.
И нито струйчица дим от цигара… Да не говорим за псувня, ругатня. Песни, „мексикански вълни“, да, радост от играта, радост от живота… И то при тези мерки за сигурност.

И какъв футбол! Как тичаха, как се раздаваха до последно, и то при вече спечелен мач, играчи милионери като струващия, например, над сто милиона евро Погба. Никакво щадене на силите, никакви треньорски сметки, та само след два-три дни французите имаха дерби-мач с Холандия. Игра до последната секунда, удоволствие за играчи и публика.

Пред мен бе едно българско знаме, което красиво българско момиче развяваше през цялото време. А около нашия флаг имаше хиляди френски знамена. Но никой нито обиди, нито нагруби момичето ни. Нещо повече – при нашия гол то бе поздравявано от французите наоколо?!? И домакините оставяха като че ли нарочно трикольорът ни да се вее над техните знамена! И се усмихваха! Губеха в резултата, а се усмихваха.

А на стадион „Васил Левски“ – омраза.

„Погребения“, катафалки, че и поп, псувни каруцарски, от които сърцето ти изтръпва, димки, бомби…И цинизми, цинизми, от които и дърветата наоколо се изчервяват. И озверели физиономии. И евакуация на хора от… ВИП-зоната. Защото хвърлили в краката на шефа на единия отбор… горяща факла!!! Защото го обсипали с всевъзможни предмети, и то в сектор, в който сигурността би трябвало да е за пример. За „нормалните“ и „сочни“ псувни и клетви, с които са го облъчили, да не говорим.

Но аз останах шокиран и от нещо друго.

Нещо, което е безпрецедентно може би в историята на футбола. Главният съдия изгони не играч, а… дете, което бе около терена в качеството си на подавач на топката. Причината – демонстрирана, и то неведнъж, агресия и злоба към играч на терена?!? Вместо да му подава топката, то го цели злобно с нея. Пред очите на десетки хиляди! И получава аплодисментите на своите.

Е, това вече и по селските поляни на Африка не е възможно.

Докъде е стигнал българският футбол – дете да започва своята евентуална кариера с омраза! Дете, което трябва още при първите си стъпки на терена да бъде учено в спортсменство и добро, колегиално отношение към противника. Кой и как ги възпитава тези деца още от невръстна възраст на омраза към другия? В какво общество вече живеем?

Война ли бе това? И кому е нужна тя?

Но всички знаем, че дори и по време на война спортът, футболът винаги са били глътка въздух, глътка човещина. И най-големите кръвопролития и избивания са спирани по време на спортно състезание.

А у нас? И то в мирно време.

Простете – но подобно ужасно нещо е възможно само в територия, където хората се ненавиждат един друг, където повече от всичко се обича да се мрази.

И се питам – ако едно момиче, било от „синия“ или „червения“ отбор, бе попаднало със знамето си в центъра на противниковата агитка, какво би се случило с него?
А, кажете, дами и господа!

Спас Русев, един българин, живеещ от години в Лондон, изпита на гърба си българската истина. И я каза с почудата на малко дете. С потрес, че подобно нещо може да съществува в 21 век.

Всъщност не е ли тази истина валидна като цяло и за обществото ни? Но пука ли му на някого? След като тук, да, в пространството, наричано вече „Това тук е България“, омразата е начин на живот. Гответе се за президентските избори. О, там какво ни чака…

Ей, хора, спрете се!

Не с омраза, а с любов трябва да се живее в този наш един-единствен човешки живот. Или поне с поносимост. Да, „Само необичаните като деца умеят да мразят“, нали?

От страницата на автора

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.