www.e-vestnik.bg
Фийд за коментари Фийд за публикации
четвъртък, 19 януари 2017
БългарияСвятМения и коментариЗдраве и наукаАрт и шоу

В името на Отца и Сина и Светия роман

1 Ноември 2016

 


Мурат Гюлсой

Книга от проекта „Мислещата литература, социалната, културната и човешката отговорност на писането“ на издателство „Парадокс“, спечелил подкрепата на програма Creative Europe на Европейската комисия

След интереса, който събуди у читателите романът „Седмица на милосърдието в Истанбул“, „В името на Отца и Сина и Светия роман“ е втората книга на модерния турски автор Мурат Гюлсой, която „Парадокс“ издава.
„В името на Отца и Сина и Светия роман“ е разказ за вероятности и несъстояли се моменти, където всички граници се размиват в сънища и мечтания. Главният герой в книгата е писател на около четиридесет години, който живее сам с кучето си, и ежедневието му протича между реалността и фикцията, между кошмарите и бляновете. В живота му отново се появява жена, играла важна роля в миналото му, а това връща писателя още по-назад… И така, един ден той среща 19-годишната Мерве и кучето ѝ и скоро съвместните им разходки се превръщат в ежедневие. Платоничната любов на писателя към момичето го кара да си измисля разговори с нея, които звучат толкова убедително, че може да са истина, и за него става още по-трудно да разграничи реалността от въображаемия свят в съзнанието си. Щом нищо не е сигурно, значи всичко е възможно…
Роденият през 1967 г. Мурат Гюлсой е съвременен турски писател, преподавател по творческо писане и журналист, отличаван с най-престижните турски награди за литература. През 2004 г. получава наградата „Юнус Нади“ за първия си роман „Аз съм лошият герой на този филм“. Печели и наградата за литература на „Нотр-дам дьo Сион“ за романа си „В името на Отца и Сина и Светия роман“, а през 2014 г. романът му „В града на сенките и мечтите“ е оценен за литературната награда „Седат Симави“.

КАТО СЛЯЗОХМЕ ОТ КОЛАТА, КЪТМИР ПОВДИГНА УШИ. Хванах по-здраво каишката му. Понякога ме дърпа толкова силно, че след това гърбът ме боли с дни. Когато погледнах, за да видя накъде крачим така забързано, всичко се изясни. Друго куче! От онези с форма на кренвирш. Още като беше малък палавник говорих с Шепнещия на Кучетата и той ми беше обяснявал надълго и нашироко как Кътмир има нужда да се социализира със себеподобните си и как аз трябва да му разрешавам това. В подобни на този случаи си спомнях думите му и внимателно запознавах Кътмир с чуждото куче. Разбира се, и стопанинът беше важен фактор. Видях, че каишката му държеше доста младо момиче, тийнейджър. Разположила се бе на пейка и четеше книга, похапвайки. Косите ѝ с цвят на мед се развяваха от вятъра. И кучето изглеждаше безкрайно симпатично. Кътмир отиде и започна да души животното.
– Здравейте – каза момичето с онзи фамилиарен тон, с който си говорят притежателите на домашни любимци.
– Здравейте. Това е Кътмир.
– А това е Робин.
– Здравей, Робин.
– Те май отдавна се запознаха.
Кътмир правеше подканващи за игра движения, подскачайки с леко пресечено лаене, и се опитваше да подкани симпатичната Робин. Поотпуснах малко каишката му.
– Колко странно име е Кътмир… Какво означава?
Преди да реша какво да отговоря, хвърлих поглед към книгата, която чете.
– Амии, даа…
– Сигурно има някакъв смисъл.
– Да. Знаете ли историята за светите седем отроци от Ефес?
– Не знам, май съм я чувала.
Всъщност нямаше нужда да говоря на момичето на „вие“. Беше много млада. Разбрах го много по-добре, като погледнах отблизо лицето ѝ, скрито зад големите слънчеви очила, напомнящи за модата на 60-те години. Беше облечена в бяла тениска с яка и къси сини панталонки – екип, който може да се използва и за тенис. Единственият елемент, който нарушаваше тази линия, бяха кожените ѝ сандали с тънки подметки. Изглеждаше така, сякаш стъпва боса по земята. Тогава видях книгата, която четеше. Един от най-любимите ми романи на Набоков – „Смях в тъмното“! Понеже чувствах всички хора, които четат художествена литература, като далечни роднини, започнах да разказвам:
– „Светите седем отроци от Ефес“ е религиозен разказ. Седем младежи, това са първите християни, за да не ги убият, бягат и се скриват в една пещера, имат икуче. После заспиват дълбоко там. Господ ги приспива за период от триста години. Кучето им се казва Кътмир.
– После какво става?
– Как какво става?
– Като са се събудили?
– Ааа… Огладняват.
Момичето започна да се смее.
– Сигурен ли си, че е религиозна история?
Тя ми говореше на „ти“, аз ѝ говорех на „вие“. Имаше нещо нередно в това, но изведнъж много ми хареса да е така. Невероятна топлина се разнесе вътре в мен. Засмях се.
– Така продължава историята. Разбира се, те не знаят колко дълго са спали, но един от тях отива до близко място, за да купи нещо за ядене, и като се оказва, че парите, които имат, вече не се използват, осъзнават…
Момичето се почеса по челото и замърмори, сякаш се е сетило за нещо много важно:
– Много странно… Много странно…
– Кое е странно?
– Нищо.
Замълчахме и наблюдавахме Кътмир и Робин за известно време. Бяха много смешни. Нашият, изправил се на дългите си крака, въртеше опашка, имаше вид на плашило с разрошена брада и коса, което всеки момент ще запали пура, а другото куче се движеше напред-назад с вперен в земята поглед, все едно си търсеше загубените очила. Настроението ми се беше подобрило. Небето беше наситено синьо, а белите облаци – развълнувани, пенливи… Поех дълбоко въздух. Лекият ветрец носеше ваниловия аромат на момичето. (Да можеше само да я докоснете, господарююю). В този момент чух за първи път гласа на Ам-гъл. Гласът на коварните желания. Чувствах, че ненавременно щастие бе завладяло тялото ми. Беше хубаво да се живее. Но знаех, че онова, което прави всички тези неща хубави, е момичето до мен, което чете Набоков. Не беше случаен човек.
– Хубава ли е книгата?
– Да.
Момичето изведнъж погледна часовника си. Явно бе дошло време да си ходи. Разговорът, който бях подхванал в неподходящ момент, изведнъж се изпари.
– Хайде, Робин.
Аз пък се погрижих за Кътмир.
– Приятен ден.
– Приятен ден.
Отдалечи се с бързи крачки.
Стана ми малко тъпо. Както и да е, след малко така или иначе щях да забравя. Най-обикновена ситуация. Как ли се казваше?
Тъй отдавна, отдавна, отдавна,
в царство на морски мъгли, там девойка
живяла навярно
я познавате – Анабел Ли.
Да, това бяха стихове, за които се сещах при всяко предчувствие за влюбване, още от ранната ми младост. После се опитах да си спомня „Смях в тъмното“. Вместо това в съзнанието ми изплуваха началните изречения на „Лолита“:
„Лолита, светлина за живота ми, огън за слабините ми. Мой грях, моя душа. Ло-ли-та: връхчето на езика прави три стъпки по небцето, на третата се блъсва в зъбите. Ло. Ли. Та.“ Изтръпнах вътрешно. (Да, господарююю, да!) За какво живееш, ако не можеш да напишеш роман като „Лолита“. Доколкото си спомням, героят на романа, Хумберт, свързваше стратта си към нимфетките със смъртта на любовта от детството му – Анабел Ли (Anabelle Leigh). Тайнственият ангел на нещастния Едгар Алън По, който вдъхновява и Набоков,също се казваше Анабел Ли (Anabelle Lee). Може би и на мен ми е нужен подобен ангел-вдъхновител. Причината да не пиша от години трябва да е някаква подобна липса. Ефимерните мигове щастие, които току-що бях усетил, бързо се разсеяха. Сега белите облаци ми навяваха неприятни спомени. Пътуване с влак до един далечен и мрачен град. Ранните ми младежки години и многото ми грешки. Семейството ми, което бързо се разпадна и бе заличено от регистрите. Анкара, която престанах да посещавам след случилите се един след друг смъртни случаи. Потънала в мрак гара сред белите, носещи нещастие облаци. Макар че влаковете, на които аз се качвах, бяха винаги електрически. Но неосъзнаваното у човека не задава въпроси относно нещата, само ги преобразува според себе си. Умората на един мъж на средна възраст…
Върнахме се бавно до колата. Кътмир се настани на задната седалка. Тъкмо щях да запаля, когато телефонът ми звънна. Непознат номер. Вдигнах.
– Ало?
– Здравейте, аз съм Симтен. Помните ли ме?
Не си спомнях.
– Да, слушам ви.
– Обаждам се от Факултета по архитектура на Истанбулския технически университет. От литературния клуб. Бяхме си писали.
Спомних си, разбира се. Сетих се, че съм забравил.
– Да, разбира се.
– Ще дойдете днес, нали?
– Днес ли беше лекцията?
Момичето се обърка.
– Да. Нали бяхте споменали, че на тринадесети не ви е удобно и го направихме на девети, понеделник. Бяхме ви изпратили и анонса, който одобрихте. Но като не отговорихте на последния ми мейл, реших да се обадя.
Да, беше права, но напълно бях изключил за това. Една от последиците, когато нямаш органайзер за ангажиментите. Трябваше да намеря начин да се измъкна.
– О, боже, извинете ме, случи се нещо много неочаквано. За съжаление, днес…
– Много ви моля, не ни отказвайте. Ще се изложим. И без това много трудно уредихме залата.
– Разбирам, но…
– Но бяхте обещали. Всички ви очакват. Приятели, които са ваши читатели.
В гласа ѝ се долавяше нескрита обида. Представих си лицето на четящото Набоков момиче върху това на Симтен, която дотогава само бях чувал по телефона.
– Добре, ще направя всичко възможно, за да дойда.
– Много, много ви благодаря.
Засрамих се, като усетих бликащото от гласа ѝ задоволство. Защо си придавах важност, сякаш бях рядко срещан скъпоценен камък. Отвратих се от себе си.
– За колко часа беше?
– Четири. Ще ви очакваме в три и четиридесет и пет. Това е моят мобилен номер. Ако не ни откривате, можете да ми се обадите.
– Добре. До скоро, Симтен.
Честно казано, добре се получи, като подчертах, че не съм забравил името ѝ. Извадих едно от жълтите самозалепващи се листчета, които носех постоянно в колата, и записах номера на Симтен. Залепих листчето над волана, за да не забравя.
Погледнах Кътмир през огледалото за обратно виждане и го попитах:
– Дали вече имам деменция, приятелю? Отговори ми както винаги, когато му задавах директни въпроси – с кратко излайване. Означаваше „да“.
– Ама бива ли да се говори така…

Превод Азиз Шакир Таш, Сибел Мустафа





Етикет:

 


Коментарите под статиите са спрени от юни 2015 г. във връзка с решение на Европейския съд, според което собственикът на сайта носи съдебна отговорност за написано от читатели. E-vestnik.bg е обект на съдебни претенции и влиза в съдебни разходи по повод свои публикации, и няма възможност да модерира и читателски форум и да носи отговорност за него. Сайтът разчита и на дарения от читатели, за да се запази като място за мнения извън контролираните медии.






 Начало | България | Свят | Мнения & Co | Интервю | Писмо от | Здраве, Наука & Тех | ИStoRии | Малък коментар | Арт & Шоу | Спорт | Виното | Фотогалерия | Видео | Връзка с нас


  

ЗА АВТОРСКИТЕ ПРАВА В САЙТА | ЗА ВРЪЗКА С НАС | ЗА РЕКЛАМА

направен 2007-2017® с мерак design and develop by www.ljube.com 2007 w.ljube.com