Възраждат марките на фалирали преди век спиртоварни – новости на „Уиски фест“
Нови уискита с имена от миналото излязоха на щанда
На „Уиски фест” в София тази година направиха впечатление съвсем нови шотландски уискита, които обаче използват стари имена на спиртоварни, фалирали преди век.
Бумът в потреблението на уиски по света непрекъснато увеличава производството в Шотландия. За уиски производителите няма световна криза. Има само конкурентна борба с другите питиета и марките от двете страни на океана.
За последните 100 години са фалирали десетки спиртоварни, главно по време на Сухия режим в Щатите, в началото на миналия век, когато експортът рязко спира. През 60-те години започва бумът в търсенето на уиски по света и производството рязко се увеличава.
Конкуренцията обаче довежда до затварянето на няколко дистилерии и през 70-80-те години.
Докато около началото на новия век постепенно не започва строежът на съвсем нови спиртоварни.
Да строиш нова дистилерия (дестилаторна) за уиски е вид лудост. Защото, докато от нея излезе първото уиски, трябва да минат 5-10 години. Шотландско уиски отлежава 3 години по закон, а едномалцовите, (single malt) обикновено са 5-7-10-15 годишни. През това време, докато излязат на пазара и почнат да носят приходи, минават години, а спиртоварната трябва да работи. Накрая не се знае какъв ще е резултатът, как ще оценят полученото уиски.
Първият шумен успешен експеримент е с дистилерията Kilchoman (Килкоман) на остров Айла. Тя пуска първото си уиски през 2009 г.
Интересът е толкова голям, че колекционер купува на търг първата бутилка за 5400 паунда. Това едномалцово уиски с чисто нова марка тръгва с цена 45 паунда бутилката, което е висока цена, още повече за неизвестна марка. И сега различните серии с тази марка се движат около 50-70 паунда (на българския пазар между 120 и 180 лв. бутилката).
Това поощрява и други ентусиасти, които започват да строят нови дестилерии. Но се опитват да ги свържат с имената на стари закрити в началото на 20 век спиртоварни, защото по света образът на шотландското уиски е свързан с традиции и история, а не с нови марки.
На „Уиски фест в София” се появиха няколко такива марки уискита, които се мъчат да се наложат на пазара, при това с високи цени – между 60 и 120 лева в български пари.
„Wolfburn“ от чисто нова дистилерия, възродила закрита през 19 век спиртоварна, единствената в момента на централното северно крайбрежие на Шотландия. Производителите се хвалят, че са построили новата на 300-400 метра от руините на старата. Първата реколта сингъл малц е пусната на пазара март 2016 г. Burn идва от шотландско име за рекичка. Нещо като „вълча рекичка“. Затова на етикета има стара рисунка на вълк, а и цената е вълча – около 100 лева бутилката. Но нищо особено като вкус, в сравнение с толкова много прочути малцове на тая цена.
Впрочем, на самия „Уиски фест” цените бяха също вълчи. За 3 лв., 6 лв. или 9 лв. (един, два или три кредита за дегустация), опитваш 15 мл уиски, което струва 40, 60 или 80 лева бутилката. Цените излизат като при консумация в бар. При това повечето ти сипват на око, както дойде. Но въпреки това тук е мястото, където можеш да опиташ скъпи марки, които няма къде другаде – иначе трябва да си купиш на сляпо бутилка за 100-ина лева.
Друга подобна нова спиртоварна „върху руините на старата” е BenRiach distillery, Спей сайд, Централна Северна Шотландия. Дистилерията направо е заринала щандовете с разновидности сингъл малцове на цени 60-100 лева. Първият BenRiach сингъл малц се появява на пазара през 2008 година.
Старата спиртоварна е открита през 1898 г., а е спряла производството само след две години – през 1900 година. През 1965 г. е пусната отново да произвежда дестилати за марките на „Гленливет” („Glenlivet”), но не й собствена едноименна марка. В края на 70-те става собственост на компанията „Сийграмс”, която пък през 2001 стават част от международната алкохолна компания „Перно Рикар”.
Тогава спиртоварната BenRiach distillery започва да работи по три месеца в годината, докато пак е спряна през 2002 г. През 2004 г. я купуват двама южноафриканци, заедно с шотландски експерт по уискито. Започват масово производство. Пускат първата собствена продукция с марката BenRiach през 2008 г. Бутилирали са и някакви стари дестилати, защото имат и 16 и 20-годишни малцове, макар да произвеждат от 2004 г.
Начинанието е съпроводено с много награди за прохождащ бизнес и за първите им уискита.
На феста се показа и едно ирландско уиски от този тип – Teeling Whiskey – от стара спиртоварна, основана чак през 1782 година, фалирала в началото на миналия век, възстановена и пусната отново през 2013 година в Дъблин, пак на няколкостотин метра от останките на старата.
Най-любопитна е кмпанията „Lost Distillery Company”, която представи на феста 6 марки уиски, които претендират да са по рецепти и вкус като 6 вида уиски на стари спиртоварни в Шотландия, фалирали около Първата световна война и след нея, в разгара на Сухия режим в Щатите – 1915-1925.
Претенцията е твърде авантюристична, защото продукцията е направена с дестилати от работещите дистилерии в районите на закритите спиртоварни. Специален екип е изследвал архиви, за да установи кой какво е произвеждал, после са анализирани компонентите и влиянието им върху вкуса, накрая блендмастъри са „съчинили” малцови уискита от налични дестилати и с използване на съответни бъчви. Би трябвало да наподобяват някогашните.
Който иска да вярва. Но инициативата издава колко се разраства пазарът и какви маркетингови номера вече измислят производителите.
Присламчиха се ромове и коняци
Тази година на „Уиски феста” за пръв път бяха нашироко представени и ромове и коняци, подредени на щандове в отделна заличка. Френските „Мартел”, „Курвоазие”, „Хенеси” бяха събрани в отделна зала с кубинския ром „Хавана клуб”. За пръв път в България се появиха и колумбийският ром „Диктадор”, с много добри цени за 15-20-годишни питета, и гватемалският ром „Закапа”, продаван от „Диажио”.