Четирите основни грешки на Буш

Франсис Фукуяма, професор по международна политикономия във Факултета за международни изследвания при университета «Джонс Хопкинс» във Вашингтон. Снимка: дармът.еду

Когато писах за „Края на историята“ преди почти 20 години, едно от нещата, които не предвидих, беше степента, до която американското поведение и погрешни преценки ще превърнат антиамериканизма в една от главните разделителни линии в световната политика. И все пак, особено след терористичните нападения от 11 септември 2001 г., това се случи заради четири основни грешки на администрацията на Буш.

Първо, доктрината за превантивни действия, разработена в отговор на нападенията от 2001 г., беше неподходящо разширена. Тя обхвана Ирак и други т.нар. „неблагонадеждни държави“, които заплашваха да разработят оръжия за масово поразяване. Превантивните действия със сигурност са напълно оправдани по отношение на терористи без държавна принадлежност, които разполагат с такива оръжия. Това обаче не може да е сърцевината на обща политика за неразпространение, съгласно която САЩ да се намесват с военни средства навсякъде по света, за да възпрепятстват разработването на ядрени оръжия.

Цената на подобна политика просто би била твърде висока (няколкостотин милиарда долара и десетки хиляди човешки жертви в Ирак, като тези цифри продължават да растат). Затова и администрацията на Буш избегна военна конфронтация със Северна Корея и Иран, въпреки одобрението на израелския въздушен удар по иракския реактор в Осирак през 1981 г., който върна ядрената програма на Саддам Хюсеин няколко години назад. В крайна сметка успехът на това нападение означаваше, че подобна ограничена намеса никога не би могла да се повтори, защото кандидат-разпространителите на ядрено оръжие се научиха да се заравят дълбоко, да се крият или да дублират своите зараждащи се ядрени програми.

Втората важна погрешна преценка беше за вероятната глобална реакция на упражнена от Америка хегемония. Много хора от администрацията на Буш вярваха, че американското могъщество би било легитимирано от успешното му прилагане, дори без одобрение от Съвета за сигурност на ООН или от НАТО. Това беше рамката на много инициативи на САЩ по време на Студената война, както и на Балканите през 90-те години. Тогава тя беше по-известна като „водачество“ (leadership), отколкото като едностранни действия (unilateralism).

Когато започна иракската война обаче условията се бяха променили – САЩ бяха станали толкова могъщи спрямо останалия свят, че липсата на реципрочност се превърна в източник на силно раздразнение дори за най-близките съюзници на Америка. Възникващият от глобалното разпределение на могъществото структурен антиамериканизъм беше очевиден дори преди иракската война – в противопоставянето на оглавената от Америка глобализация по време на управлението на Клинтън. Той обаче беше изострен от предизвикателното несъобразяване на администрацията на Буш с редица международни институции още от встъпването й в длъжност. Този стил на поведение продължи и след началото на войната в Ирак.

Палестинци гледат американския президент Джордж Буш на Западния бряг. Употребата на сила от САЩ зад граница е лишена не само от стратегия и доктрина, но и от най-обикновена компетентност. Снимка: Ройтерс

Третата грешка на Америка беше, че надцени степента на ефикасност на конвенционалната военна сила приложена срещу слаби държави и мрежови транснационални организации, характерни за международната политика поне в Близкия изток. Струва си да се замислим защо държава с повече военна мощ от всяка друга в човешката история, чийто военен бюджет е на практика колкото този на всички останали страни в света взети заедно, не може да гарантира сигурност на малка държава с 24-милионно население след повече от три години окупация. Поне отчасти проблемът е в това, че тя се среща със сложни социални сили, които не са организирани в централизирани йерархии, способни да налагат правила и следователно да бъдат възпирани, сплашвани или другояче манипулирани чрез конвенционална сила.

Израел допусна подобна грешка, като сметна, че може да използва огромното си преимущество в конвенционална сила, за да унищожи „Хизбула“ по време на войната в Ливан през лятото на 2006 г. Както Израел, така и САЩ изпитват носталгия към света на 20-и век с държави-нации, което е разбираемо, тъй като точно към такъв свят е най-пригоден типът конвенционална сила, с която разполагат.

Носталгията обаче доведе и двете държави до погрешно тълкуване на предизвикателствата, пред които са изправени сега – било със свързването на Ал Каида и Ирак на Саддам Хюсеин, или на „Хизбула“ с Иран и Сирия. В случая с „Хизбула“ такава връзка действително съществува, но мрежовите играчи си имат свои социални корени, а не са просто пионки на регионални сили. Затова и упражняването на конвенционална сила започва да носи разочарования.

Накрая, употребата на сила от страна на администрацията на Буш беше лишена не само от задължителна стратегия или доктрина, но и от най-обикновена компетентност. В Ирак администрацията оцени погрешно заплахата от оръжия за масово поразяване, не изготви адекватен план за окупацията, а след това, когато нещата излязоха от контрол, показа, че не е способна да се приспособи бързо. Към днешна дата в Ирак тя допуска грешки по съвсем оперативни въпроси като финансирането на усилията за насърчаване на демокрацията.

Некомпетентността в изпълнението има стратегически последици. Много от гласовете, които призоваваха за военна намеса в Ирак, а след това я оплескаха, сега призовават за война с Иран. Защо трябва останалият свят да смята, че конфликт с по-голям и по-изпълнен с решимост враг ще бъде проведен по-умело?

Фундаменталният проблем обаче остава небалансираното разпределение на силата в международната система. Всяка държава в позицията на САЩ, дори да е демокрация, би била изкушена да упражни хегемонията си с все по-малко сдържаност. Бащите-основатели на Америка са били мотивирани от гледището, че неконтролираната мощ, дори когато е демократично легитимирана, би могла да е опасна. Затова създадоха конституционната система на вътрешно разделение на властите, за да ограничат изпълнителната власт.

Днес подобна система в глобален мащаб не съществува. Това може би обяснява защо Америка попадна в такива неприятности. Едно по-равномерно международно разпределение на силите, дори в глобална система, която далеч не е напълно демократична, би създавало по-малко изкушения за отказ от предпазливата употреба на сила.

* Статията е от в. „Вашингтон пост“ по БТА, с малки съкращения

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.