Ние тук не сме луди, хората отвън ни мислят за такива

Пациентът А. С. край болничното си легло в психодиспансера на ул. „Екзарх Йосиф“ 59 в София. Снимки: авторката

„Извинявайте, може ли да ми дадете телефона, да се обадя спешно“, поглежда към репортерския диктофон млада жена, настанена в спешното отделение на психодиспансера на ул. „Екзарх Йосиф“ в центъра на София. След като получава отказ, тя влиза в кабинета на лекаря и започва внимателно да оглежда лицето си в огледалото. Прибира дългата си кестенява коса зад ушите и се втренчва в отражението си. Изражението й е високомерно, жената докосва с пръсти лицето си и се спира на устните. Взима червен флумастер и старателно започва да „оцветява“ устните си с него.

Фотографирането в отделението с „повишена степен на грижи“ в „Областен диспансер за психични заболявания със стационар“ е забранено. Лекарите обясняват, че пациентите не са в състояние да дадат съгласието си. Желанието за снимки обаче веднага изчезва при вида на болните в отделението. В момента те са 10.
„Тук случаите са първи епизод на психотични разстройства, обостряне при шизофрения, както и биполярно ефективно разтройство, манийни и депресивни епизоди, когато са в остра фаза“, обяснява доктор Наталия Паскалева. Лекарката е дребничка и крехка на вид, а гласът й издава по-скоро плахост, отколкото състояние за поемане на ежедневен стрес сред болни. „Еми, това е работа като всяка“, с учудено изражение отговаря доктор Паскалева на въпросите за ежедневието си. „Ако искате, можем да ви отделим една стая, да видите как е“, смее се силно на въпросите едър санитар.

В кабинета на лекаря, при затворена врата, се чуват виковете на болните, които се разхождат в коридора. Чува се и усиленият докрай телевизор, заключен в прозрачен сандък в дъното на мястото, където пациентите се разхождат. „Спешното“ е отделено с тежка метална врата от другите части на диспансера и е под постоянно видео наблюдение.

„Ние тук не сме луди, отвън хората това си мислят. Но аз имам психично заболяване, определям го, че душата ми е болна“. Така започва разказа си пациентката В. М. Лекарите разрешават среща на пациенти с журналист само ако болните осъзнават състоянието си и подпишат, че са съгласни да разказват за него.

Пациентката В. М. в стаята си. Снимки: авторката

В. М. обаче се притеснява да се снима и предпочита да бъда представяна с инициали. Тя държи да отбележи, че в диспансера се грижат много добре за всички. „Чисто е, хигиената е на много високо ниво, отношението на санитарите, сестрите и лекарите и много добро“, подчертава тя. Стаята на В. М. е просторна, с три легла. До всяко легло има нощно шкафче, закачалка и два стола.
В. М. е за трети път в диспансера. „Наложи ми се да постъпвам два-три пъти, защото при мен са две заболявания, които се редуват. Едното е параноидна шизофрения, другото е депресия. Параноидната шизофрения е, че имах страх, че някой ме следи и то мъже с костюми и с джиесеми. Това беше, защото аз много силно се стреснах, и след стреса се получи това нещо. След това изпаднах в депресия. Може би едното се свърза с другото. Имах и домашни неприятности, баща ми беше тежко болен и трябваше сама да го гледам, защото нямам майка, нито съпруг, нито брат, всичко се събра върху мен. Покрай мъките си, не съм разбрала, че съм в депресия. Дойдох тук, една приятелка ми препоръча да дойда тук, постоях известно време и двете състояния изчезнаха.
Когато съм болна, усещам страх, срещайки се с мъже с костюми и джиесеми, беше ме много страх. Имах негативни мисли. При мен за много кратко време починаха майка ми, баща ми, съпругът ми и брат ми, който се обеси. Това много ме съсипа. Изваждането от депресията беше много трудно.
Сега пак имах стрес и пак изпаднах в депресия. Радостта ти изчезва, един мързел те гони, нямам желание за нищо. Иначе тук имаме зала, в която ни занимават с игри и умствено съм си добре, но съм подтисната. Аз съм чувствителна и по-трудно го изкарвам от себе си. Клиниката тук е на ниво, тук ми е надеждата, че ще се оправя. Аз бях много твърд човек, но ето че се случи. От Перник съм, 13 години работех като киномеханик, след това работех дълги години в „Лучано“, поработих малко и като продавачка. Беше ми много натоварващо физически и се отказах оттам, започнах на друго място, където попаднах на колежка, която ме заплаши и на мен малко ми трябваше. И сега съм тук, от две седмици“, казва още тя.

Съседката на В. М. по легло е Стефанка Пършева. Тя не се притеснява да се снима, нито да каже имената си, защото смята, че няма нищо срамно в състоянието й. Тя е на 49 години, от София. Инженер, специалност механична технология на дървесината, завършила е Лесотехническия, през целия си живот е работила в предприятия за изделия от дърво, работила като конструктор, технолог, началник цех, консултант в шоурум. В диспансера е от 43 дни.

Стефанка Пършева разказва открито за болестта си в столовата на психодиспансера. Снимки: авторката

„Боледувам от 10 години, разболях се след раждането, това беше така наречената следродова депресия, родих късно – на 38 навършени, разказва тя. Тогава беше много тежка депресия, боледувах 8 месеца, но благодарение на доктор Васил Григоров и на доктор Славчева излязох в ремисия и 9 години водех абсолютно пълноценен живот. Гледах си семейството, успявах да се справя с домакинската работа, с работата в предприятието, в което работех. Миналата година ми откриха злокачествен тумор на тимусната жлеза, за съжаление това отключи нова депресия. Отначало тръгнах с голямо желание да се лекувам. Мъжът ми като научи диагнозата се разплака, аз за пръв път го чувах да плаче, и му казах: “Недей да плачеш, аз ще се боря, няма да се оставя на този тумор, аз няма да умра“ (Стефка се разплаква). Но изглежда след химиотерапията – след втория курс рязко влязох в критичната възраст, объркаха ми се химичните процеси в организма, и аз изпаднах отново в депресия. Която продължава вече година и четири месеца. Изразява се в това, че през цялото време се чувстваш страшно подтиснат, загубваш съня си, не можеш да се справяш с елементарните си домакински задължения, нещо те стопира отвътре, не можеш да си вършиш работата, блокира ти мозъкът. Ето, аз съм се занимавала с трудни неща, била съм на отговорни длъжности, а сега не мога да помогна на момиченцето ми да си реши задачите от 3 клас (плаче). Живееш в един свят, в който сам се изолираш, това е от самата болест, ти вече не мислиш нормално, мислиш само за болестта и без да искаш сам се изолираш от близките си, от познатите си, не мога да говоря на теми, които засягат нормалните хора, мисля повече за болестта си. От година и половина живея в свят на тъга, без радост, нетрудоспособност, чувствам се много зле. Година и половина трудно се издържа, близките ми са много изнервени, близко до депресията, малката ми дъщеричка, която е на десет години, трудно го понася, непрекъснато ме пита: „Мамо, кога ще оздравееш?“ Стефка се разплаква по-силно. „Не, не, ще продължа… Искам да мога да се радвам, да излизам с детето си, да пия кафе с приятелки. Лекарите ми помагат медикаментозно, но за съжаление те казват, че са безсилни, има такива депресии, които са много дълбоки, дължащи се на химичен дисбаланс в организма. Обръщала съм се към психолог, но резултатите не бяха добри. Там трябваше да си пренастроя мисленето, да мисля за хубави неща, но същността на заболяването ми е свързана с отслабване на волята и аз виждам всичко в обратна перспектива. Вместо да гледам напред, вместо да виждам нещата от добрата им страна, всичко гледам с негатив. Най-малкото нещо може да те изкара извън равновесие“, обобщава за болестта си Стефка.

Входът на психодиспансера. Снимки: авторката

„От почти три години имаме стационар с повишена сигурност. Тук се приемат болни в спешни психиатрични състояния, обяснява завеждащ отделението доктор Гълъбина Тарашоева. Ако мобилните екипи на диспансера не успеят да окажат помощ на мястото, където са извикани, то болните се водят тук. Често, когато са нарушили обществения ред заради степента на психозата, пациентите биват водени от полицаи. „Оттук възможностите са да се направи медикаментозна интервенция и с това да се приключи. Ако това не е възможно, то той се настанява в болница“, уточнява доктор Тарашоева. Тя обяснява още, че в момента в спешното отделение работи програма „Мобилна психиатрия“, чиято същност е да се провеждат интервенции от един мобилен екип, който включва психиатър, психолог, социален работник и медицинска сестра. Те имат за задача да окажат кризисната интервенция в дома, за да се предотврати настаняване в болницата. Но е важна и подкрепата на семейството на болния, за да може да се овладее кризата.

Преди месец бе оповестена статистика, че 25% от софиянци са с психични разстройства. Според данните на Статистическия институт 6000 софиянци имат диагноза шизофрения, а 25 хиляди имат някаква степен на умствена изостаналост. Огромен процент от хората с психични проблеми в столицата минават през Областния диспансер на ул. „Екзарх Йосиф“ 59 – едно от най-хвалените болнични заведения.

А. С. е пациент, познат отдавна на лекарите в диспансера. Той отказва да бъде сниман и да се пише името му. А. С. от два дни се чувства по-добре и както сам казва, „лекарствата са му подействали“. Пациентът е сам в стая с три легла. Единственото разнообразие сред белия болничен цвят са маслено зелените одеяла, покриващи леглата. А. С. сяда на леглото си, дишаното му е дълбоко и шумно. Той говори бавно, с фиксиран в една точка поглед.

А. С. е за втори път в диспансера. Когато е болен, той изпитва страх за живота си. Снимки: авторката

А. С. е от Монтана, но от 18-годишен живее в София. Завършил е Техническия университет, със специалност системи и управление, след това завършва магистратура по икономика. „Работих в една фирма като счетоводител, разказва историята си той. Разболях се, след като при напускането ми имаше конфликт, след което постъпих тук 2002 година, стоях тук около месец и половина и се оправих. След това минаха няколко години и пак се разболях, и пак постъпих тук миналата година. Може би причината беше в самия мен, появиха се симптомите, които имах преди това, струваше ми се, че хората ме наблюдават, че има по телевизията предавания, които ме касаят лично“, казва А. С.
„Най-вече страх, страх за живота ми, така той описва усещането, което има, когато е болен. Когато съм здрав, когато ми действат хапчетата, не ме е страх, чувствам се добре и съм трудоспособен, мога да се справям с всичко. Когато съм болен, просто изпитвам този страх и ми е по-трудно. Беше ме страх, че едни хора могат да посегнат върху живота ми. Чух, че има заплахи, беше ми казано от хора, които познавам, че трябва да изчезна за известно време, да не съм в София и се притесних“, добавя пациентът.
А. С. уточнява, че сам е потърсил помощ и че има подкрепата на близките си. „Сега съм от две седмици тук. Сутрин ставам, закусвам, пия лекарства, чета книжки, на обяд обядвам, имам визитация от лекаря, след това почивка, някой път с психолога правим различни игри, в които взимам участие. Обслужването е много добро, не мога да се оплача от абсолютно нищо. От вчера се почувствах по-добре, днес също, тази нощ не изпитах страх и се надявам да бъда изписан и да си отида вкъщи и да се върна към нормалния ми живот“, казва още А. С. Той отмества поглед за момент и подава снимката, която стои върху нощното му шкафче. „Това е дъщеря ми“, усмихва се едва забележимо А. С. След моментната промяна на изражението му, погледът на А. С. отново се фиксира в една точка.

„Ние имаме две профилирани по различен начин отделения, разказва управителят на диспансера доктор Любомир Живков. В „Отделение с повишена степен на грижи“ лекарите се грижат за пациентите, които имат остри разтройства, с неправилни мисли, неразубедимо вярващи в неща, които по никакъв начин не отговарят на реалността. Например, че са преследвани, че върху тях са извършвани особени влияния върху тялото и мислите им или хора, които са с тежки депресии, способни да сложат край на живота си. Оборудването на това отделение е различно, степента на сигурност, която персоналът се опитва да осигури, е по-висока.

В другите отделения се приемат пациенти, чието извънболнично лечение не е успяло да доведе до положителен резултат. „В тези случаи говорим за резистентност, неподатливост към лечение. Очевидно тези хора трябва да се лекуват в обстановка, където има непрекъснато наблюдение“, уточнява доктор Живков. На последния етаж на диспансера се предвижда да бъде отворен и социален център.

Залата за игри. Снимки: авторката

Управителят д-р Живков обяснява, че през последните години подходът на лекарите, занимаващи се с пациенти с психични разстройства, се е променил. Новото е, че лекарят, който преди години е имал пълната власт да назначава лечения, да определя поведения, се е превърнал в един човек, който договаря тези неща, който не може да извърши лечение без информираното съгласие. „Това е една голяма промяна, смята доктор Живков. Преди лекарят е бил в позицията на бащата на голямо семейство, а сега се е превърнал в партньор, който партнира на пациентите, с една обща цел – здравето, развитието на човека, възможността му да функционира на нивото на здравите хора в обществото“, обяснява психиатърът.

Доктор Живков разказва, че все повече се обръща внимание и на това да се намали стресът при екипа на диспансера. „Нашата професия е свързана с много високо ниво на стрес. Има състояние, което ние наричаме „синдром на прегаряне“, това е изчерпване на психологичните сили, умора, нежелание човек да продължи да се занимава с тези неща, отдръпване, влизане в една защитна позиция, дистанциране от личностните проблеми, създаване на защити, в които на пациента се гледа като на обект, а не като на човешко същество. Грижата за хора, които показват такъв синдром, е изключително важна. Единият от начините за избягване на изпадане в такова състояние е екипната работа, в която екипът дава добронамерено, колегиално психологическа подкрепа на колега, който работи с труден пациент. Екипите обсъждат личната проблематика на дадения лекар, която има с пациента“, обяснява управителят.

Той категорично отхвърля наивните предположения, че психичните заболявания може да са заразни. Според него митът, че „лудостта е заразна“, тръгва от древни времена и най-вече от Средновековието, когато репресиите върху психично болните са били най-тежки. „Тогава, наред с хипотезата, че тези хора са обладани от демони и директно от сатаната, а и по-късно, когато започва да се говори повече за заразните болести и заразата става нещо, от което всички се боят, възниква този мит. Една от важните ни задачи е да разсейваме всякакви митове“, категоричен е той.

Не е мит обаче корупционната практика в така нареченото освидетелстване на криминално проявени лица. „Подобни практики трудно се доказват. А и симулацията е трудна за идентифициране, категоричен е управителят. Имам около 40 години практика като психиатър, и съм имал един случай на човек, за когото при експертиза се доказа недвусмислено симулация. Проблемът, който възникна в съда беше, че той, бидейки част от една организирана система, бе профучал през нашата болница, беше настанен за един ден, получил диагноза и бил изписан от неговите близки. По-късно, когато той се появи за назначена експертиза, ние установихме, че диагнозата, поставена за един ден, е невярна. Ние представихме това в съда, но бяхме много атакувани за първата ни диагноза. Въпреки това съдът прие решението ни“, спомня си доктор Живков.

Психодиспансерът на ул. „Екзарх Йосиф“ 59 Снимки: авторката

За определяне на психичното разтройство на един пациент се минава първо през преценката на психиатър. „Ако говорим за човек, задържан заради нарушаване на обществения ред, то психиатърът поема отговорността да прецени дали този човек представлява опасност за себе си и околните. Обсъждайки поведението му, ако той не е заплаха, то той се прибира вкъщи. В голяма част от такива случаи се диагностицира психично заболяване. Това обаче не означава, че пациентът трябва да се подложи на задължително лечение. Преценката на лекаря се предава в съда, където се взима крайното решение. Там обаче, както при всяка юридическа процедура има от една страна прокуратура, която представя основанията за задължително лечение, пледира опасността за околните, от друга страна на пациента е необходима защита. Дава му се възможност да общува със своя адвокат“, обяснява лекарят.

В диспансера освен хора, които могат да проявят или са проявили насилие към други, попадат и такива, които могат да посегнат на живота си. Има и друга група, която поради естеството на заболяването не полагат грижи за себе си и по този начин сериозно уврежда своето здраве – хора, които спират да се хранят, хора, които живеят на улицата и поради това, че не могат да се ориентират дори в това, което ядат.

Обикновеният начин за попадане в диспансера е с насочване от личния лекар. Психиатрията обаче се финансира от общината, с отделените средства от Министерството на здравеопазването, и няма договор със здравната каса. „Ние сме болница, която се стреми към краткосрочна хоспитализация. Тъй като се поема цялостната издръжка на човека, това обслужване е скъпо. Работата на диспансера дава възможност един човек, след като е получил някакво ниво на помощ за най-острите, заплашващи симптоми, бързо да бъде прехвърлен към амбулаторната служба“, обяснява управителят.

„Определението „луд“ е нещо, което тревожи нашите пациенти, смята доктор Живков. Те свързват това с „негативно отношение от страна на обществото.“

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.