www.e-vestnik.bg
Фийд за коментари Фийд за публикации
събота, 16 декември 2017
БългарияСвятМения и коментариЗдраве и наукаАрт и шоу

В търсене на Американската мечта – Ода на радостта; Боб Дилън и рок динозаврите

3 Декември 2016

 

На живо под едрите звезди на Калифорния: нощни празници с Пол Макартни, Ролинг Стоунс, Боб Дилън и други герои от нашето време

Рок динозаврите на фестивала “Дезърт трип”, нещо като ново издание на “Уудсток” след 50 години. Снимка: Фейсбук страница на фестивала

(Продължение – виж “В търсене на Американската мечта – журналистика в криза и архитектурното отмъщение на нюйоркчани“)

1. Индио

3 нощи: 7-8-9 Октомври 2016. По 5 часа музика всяка вечер от 6 мега-звезди на рок-поп-ритъм-и-блуз музика. Торнадо от звуци, светлини и емоционални взривове от радост в сърцата на 75 000 души от всички континенти и всички поколения, който обичат тази музика и този вид преживявания.

Фестивалът „Desert Trip” в калифорнийската долина  Кочела (Coachella) близо до пустинното градче Индио доведе на сцената Боб Дилън и Ролинг Стоунс, Нийл Иънг и Пол Макартни, „The Who” и Роджър Уотърс от „Пинк Флойд”. Трудно е да се повярва, че някой можеше да събере заедно тези хора със звездно его, средна възраст над 70 години и общо богатство над 2 милиарда долара. Но това се случи. И който беше там никога няма да забрави тези три нощи.

Плакатът на фестивала “

Всичко се разигра в една пустинна местност между Лос Анджелис и Финикс, Аризона. Пейзажът наоколо напомняше на Кандахар в Афганистан: голи каменисти чукари и пясъчно-чакълести баири докато не наближиш тучно-зелените голф игрища на Палм Спрингс или по-богатите райони на Индио. Голф-игрището, на което беше концертът за многохилядната публика (75 000) всяка вечер, беше  вероятно колкото половин София. Там беше  внушителната сцена, издигната високо, така че всички да я виждат; наоколо бяха издигнати гигантски видео-стени, от които се виждаха в детайли както пръстените и синджирите по ръцете на Кийт Ричардс, така и бръчките по лицата и ръцете на тези остарели рок-динозаври, на чийто младежки сърца и буйна музикална страст можеха да завидят всички присъстващи на концерта тинейджъри. Те дори не са били родени, когато преди 50 години динозаврите вече се изкачваха на световната сцена. Факт, който накара Мик Джагър да се пошегува, че „тази вечер няма да си разказваме вицове за възрастта….”

Курортът Палм Спрингс, където бяха отседнали част от звездите, пристигнали с личните си авиони… Тук са вилите на Франк Синатра, Елизабет Тейлър и други бивши или настоящи холивудски величия. Градчето е почти като Балчик с голф игрищата си в северна Добруджа, но вместо море - пустиня. И вместо милиони - милиарди…. Храната е отлична, дните - горещи, а виното - студено. Снимки: Енчо Господинов
Сцената на Динозаврите на фестивала “Desert Trip” в Индио, Калифорния. Снимки: Енчо Господинов

Индио е 80-хилядно градче, като някои от кварталите му са луксозни зелени оазиси, а други приличат на най-лошите махали в Каспичан или Мездра. Дълги, пусти улици без сянка в 40-градусовата жега. Скучни еднообразни сгради. Очакваш всеки момент иззад ъгъла да изскочи Серджо Леоне с камера в ръка, снимайки поредния си спагети-уестърн. Или Чарлз Бронсън и Клинт Ийстуд да извадят патлаците и да нарешетят всичко живо наоколо, особено мексиканските бандити. Но нито Чарлз Бронсън, нито Клинт Ийстуд изскочиха с „Колтовете” си и с буйните си коне. Вместо тях усмихнати и кротки полицаи – както цивилни, така и униформени – проверяват 3 пъти, в три концентрични „пръстена” за сигурност около мястото на концерта – личния багаж, джобовете и обувките на тези 75 000 души. Както по летищата – 3 пъти през „рентгена”, преди да стигнеш до стола си…. Всичко това ставаше бързо, ефикасно, вежливо и без дълго размотаване. Концертите започваха всяка вечер в 6,30 и свършваха в полунощ. В 40-минутната пауза между двата концерта 75-те хиляди души се втурваха на атака към чакащите ги наоколо над 100 бутикови ресторантчета, каравани и 1000 тоалетни. Майтап няма.
Персонал от 4000 души обслужваше 6-те звезди и тяхната вярна публика. Бащите и майките от поколението на „baby-boomers” бяха дошли да кажат вероятно последно сбогом на бардовете-ветерани, да се сбогуват с младежките си илюзии и мечти. Не се знаеше кой от присъстващите от това поколение – както сред публиката, така и от тези на сцената – ще може пак да присъства на подобно събитие.
Мнозина бяха тук, за да изпреварят мига на преместването там, горе… и да се насладят на може би последната възможност да видят идолите си, или феновете си. И двете страни бяха обвързани с невидимо желание за тази среща…

Публиката призовава с пляскане на ръце музикантите. Снимка: АП/БТА

По-младите – тези от 15 до 30 години, бяха дошли да видят и да чуят нещо по-различно от рап, Еминем и Джей Зи – искаха „класиците” и останаха очаровани от тях. Ако се съди по ентусиазираните им аплаузи, младите обичаха „Бийтълс” и „Стоунс” не по-малко от бащите и дядовците си. За тях Мик Джагър беше „млад дядо с пренавита пружина”, както се изрази едно 15-16-годишно момче  от Детройт на стола зад мен. А приятелката му каза, че Пол Макартни и напомнял на Антонио Вивалди по таланта си да композира приятно звучаща музика.

2. Боб Дилън

Той откри фестивала. Когато се качи на сцената, придружен от групата си, 75-годишният Робърт Цимерман, известен  като Боб Дилън, накара всичко наоколо да притихне в очакване. Легендарният поет-трубадур, наложил отпечатъка си върху музиката на 20-ти век,  заедно с „Бийтълс” е смятан за най-влиятелният музикант на нашето време. Когато прожекторите го осветиха, лицето му, с дълбоки бразди от времето, изглеждаше  смръщено.

Боб Дилън на сцената на фестивала. Снимка: Фейсбук страница на фестивала

С бяла шапка тип „цилиндър” от времето на лорд Дизраели и нашето Априлско въстание, с бели обувки и тъмно-сив панталон с лампази, мистър Дилън пое китарата и сцената се разтресе от яростния му, ръждиво-пресипнал глас. Пя час и половина без прекъсване, без усмивка, без излишно кокетиране с публиката, с много стихове пълни с протест и тъга. Видео екраните показваха както лицето му в едър план, така и пръстите, които или бягаха по грифа на китарата, или по клавиатурата на пианото. Това тъжно-сериозно лице пееше за гнева на улицата, за надеждите на малкия човек, за диващината на армията във Виетнамската война, за Голямата депресия. Когато не показваха лицето или ръцете му, екраните илюстрираха песните му с картини: войни, бедствия, гладни безработни, безрадостно всекидневие. Леко-речетативното му пеене на моменти те кара да мислиш, че той е положил основите на рапа, че той е повлиял на стила на Крис Реа и Марк Нопфлър, а елегантните му текстове и интелектуалната сила на песните му сякаш подсказваха, че само след няколко дни Нобеловият комитет ще  му даде наградата за литература за 2016. Което наля допълнително масло в огъня, заобикалящ творчеството му.

Капанчетата-каравани наоколо, които изхранваха 75-хилядната публика. Снимка: Фейсбук страница на фестивала

Смени няколко китари, после седна на пианото, а накрая редуваше думите си с острите извивки на устната хармоника, напомняйки за времето на Виетнамската война, когато заедно с Джоан Баез наелектризираха тълпите на протеста от Вашингтон до Сиатъл и от Ню Йорк до Сан Франциско. На 20-та минута от началото на концерта, предполагам по негово нареждане, камерите спряха да показват лицето му в едър план. Вероятно и той се уплаши от вида си, отразяващ не толкова възрастта, колкото от прекараната хирургическа операция преди години. Въпреки всичко Боб Дилън пя като уморен, но дисциплиниран войник, докато видеостените изригваха в смесица от черно-бели трагедии по света. Посланията му звучаха като предупреждения за утрешния ден, контрастиращи с ярките звезди над Калифорния, забодени в ниското небе над палмите наоколо. Маестрото изпя повечето от песните си, които звучаха и в София, когато гостува у нас преди няколко години.

Домът на №161 на Четвърта улица в Гинуич Вилидж, Ню Йорк, където през 60-те години на миналия век е живял Робърт Цимерман, днес известен като Боб Дилън. Един ден сигурно ще стане музей, както тези на Марк Твен и Едгар Алън По, които също са наблизо. Снимки: Енчо Господинов

Вечерта беше много топла.   Отляво до мен седяха момче и момиче на около 18-20-години и доката слушаха яростния глас на Боб Дилън, сладко похапваха огромни парчета пица и я поливаха обилно с бира. Вероятно заради жегата момичето беше с мини-шорти, които показваха бедра, стигащи почти до сцената. Кавалерът й обаче беше прехласнат повече от бирата си, докато тя хапваше с наслада почти през цялото време. Отдавна не бях виждал толкова гладна притежателка на толкова прелестни крака…

Когато стигна до “Blowin’ in the Wind” и “The Times They Are A Changin’”, публиката експлодира от възторг. Соло-китарата и устната хармоника напомниха, че духовете на Мъди Уотърс и Джон Лий Хукър са някъде наблизо, между листата на палмите или във вълните на лекия бриз, който почна да повява към девет и половина вечерта.

Както дойде сериозен на сцената, така си и отиде. Дилън беше много дистанциран тази нощ. Прожекторите изгаснаха, видеоекраните се умълчаха уморено. 75 000 души хукнаха като луди към ресторанти, магазини, тоалетни и към голямата изложба на прочути фотографи, снимали десетилетия наред звездите, заради които бяхме тук. За 40 минути трябваше да се доставят максимум удоволствия. На никой, който беше дал 1600, 1000, или 400 долара за билет (за трите вечери), не му идваше на ум да се откаже от чаша бира за 12 долара, парче пица за 14, или чаша „Каберне совиньон” за 27. Пластмасова, при това….

При човека, който му даваше китари…

Когато седмица по-късно отидох в Ню Йорк, Боб Дилън вече беше лауреат на Нобеловата награда за литература. И пак мълчеше като чекист. Не обелваше дума пред медиите: дали ще отиде да си я получи лично, или не. Катил, както  каза Стефан Данаилов за новия ни президент. Отидох обаче да видя дома на Робърт Цимерман (преди още да стане Боб Дилън) в Гринуич Вилидж в Манхатън, на ъгъла на Четвърта улица/запад, номер 161 и на Шесто авеню. Тук беше живял бъдещият Нобелов лауреат през 60-те години на миналия век, току-що пристигнал от родния Дълът, Минесота, да търси слава и признание в Меката на всички Меки…. Тук беше отгледал няколко от 6-те си деца; тук беше срещал великия  поет на Уелс Дилън Томас, разпънат между алкохола и лирата си.  (Името на уелсеца става псевдоним на музиканта Робърт Цимерман.) Тук, в едно студио наблизо беше записал “Like a Rolling Stone”, превърнала се в химн на едно поколение, и беше посял семената на яростта срещу войната във Виетнам в сърцата на милиони американци.

Джеф Слатник (72 г), днес собственик на “Music Inn”, някога давал под наем китари на Дилън. Нещо средно между еврейските икони Мойсей и Карл Маркс: мъдър като първия, реалист като втория… Снимки: Енчо Господинов

Докато снимах дома на Дилън, един телевизионен екип се приближи до мен и млад репортер навря микрофона в лицето ми. „Защо снимате тук?” „Снимам дома на Боб Дилън”, отговорих аз. Те точно това и искаха. Бяха от японската Ен Ейч Кей. Бяха им поръчали репортаж за новия Нобелист… Разказах, каквото знам…  И че съм го видял преди 3 дни в Калифорния. Те се ентусиазираха. Последваха нови въпроси. Когато ме попитаха за името ми, се шокираха. А като разбраха, че не съм американец, леко се разочароваха….

Отидох в близкия магазин за музикални инструменти “Music Inn”, откъдето младият Боб Дилън е вземал китари под наем в началото на 60-те. Бях прочел сутринта в нюйоркския “Дейли нюз”, че все още е там Джеф Слатник, някогашен лютиер и техник в магазина, когато е идвал и Цимерман/Дилън. Намерих го, макар и да не вярвах, че ще е там. На 72 години, г-н Слатник е със свежа памет и остро чувство за хумор: „Разбира се, че помня Робърт Цимерман… И аз съм евреин като него… Идваше да му давам китари под наем. Тогава имаше само устна хармоника. Беше скромно и леко притеснено момче. Сприятели се с поета Дилън Томас, който се запиваше редовно в близката кръчма „Белият кон” и после идваше при нас да ни разказва пиперлии истории. От него младият Цимерман взе името Дилън. После станаха двама поети с едно име: Дилън Томас и Боб Дилън. Уелсецът не живя дълго, пропи се и си отиде на 39 години. Беше великолепен поет, от който съм чувал най-сочните псувни на английски език.”

Оттук Боб Дилън е вземал китари под наем. Снимки: Енчо Господинов

„А какво говорят хората от квартала за Нобеловата награда на вашия бивш съсед?”, питам г-н Слатник. С дълга коса и бяла брада,  нещо средно между Мойсей и Карл Маркс, Джеф Слатник казва: „Абе, ние, евреите, очаквахме тази година наградата най-сетне да иде или при израелския писател Амос Оз, или при нашия Филип Рот,  а те изненадващо я дадоха на Боб… Няма лошо, и той е от нашите, вместо на Оз или на Рот, отиде при Цимерман…” И се смее добродушно, докато ми показва китарите в магазина…

А съвсем наблизо са къщите, в които навремето са живели Марк Твен и Едгар Алън По. Домът на Великия присмехулник Твен е почти на ъгъла между 10-та улица и Пето авеню, целия обрамчен в строително скеле: ремонтират го. Пак в този район е и домът на нашия Кристо (Явашев). И на десетки други знайни и незнайни герои на перото, четката или струните.

(Следва – Сър Пол, сър Мик и другите…)




Етикет: , , ,

 


Коментарите под статиите са спрени от юни 2015 г. във връзка с решение на Европейския съд, според което собственикът на сайта носи съдебна отговорност за написано от читатели. E-vestnik.bg е обект на съдебни претенции и влиза в съдебни разходи по повод свои публикации, и няма възможност да модерира и читателски форум и да носи отговорност за него. Сайтът разчита и на дарения от читатели, за да се запази като място за мнения извън контролираните медии.






 Начало | България | Свят | Мнения & Co | Интервю | Писмо от | Здраве, Наука & Тех | ИStoRии | Малък коментар | Арт & Шоу | Спорт | Виното | Фотогалерия | Видео | Връзка с нас


  

ЗА АВТОРСКИТЕ ПРАВА В САЙТА | ЗА ВРЪЗКА С НАС | ЗА РЕКЛАМА

направен 2007-2017® с мерак design and develop by www.ljube.com 2007 w.ljube.com