В търсене на Американската мечта: сър Пол, сър Мик и другите в пустинята на Калифорния

Продължение – виж „В търсене на Американската мечта – Ода на радостта; Боб Дилън и рок динозаврите

Плакат на фестивала.

Тълпите още си пробиваха път към местата си след обилното ядене и пиене през антракта, когато от сцената долетяха първите рифове от китарите на Кийт Ричардс и Рони Ууд. Секунди по-късно се появи и сър Мик Джагър с познатата му подтичваща походка. В графитено-черен панталон с червени лампази (като генерал на сцената, да се знае кой командва), той започна с искрящ, кристално чист глас първите ноти от „Start Ме Up“, последвана от „Wild Horses“ и „Midnight Rambler“.
75 000 души рипнаха в екстаз. На барабаните Чарли Уотс запази хладно спокойствие и удряше с палките с вид на професор в Консерваторията…

Миг Джагър и Кийт Ричардс. Снимка: Фейсбук страница на фестивала

Песен след песен напрежението нарастваше. Рони Ууд работеше като стахановец по грифа на китарата и солата му бяха изрядни. Мик тичаше като луд по сцената и на другия ден местните вестници изчислиха, че за времето от 9:30 до 11:45 вечерта е пробягал около 25 км на сцената. Лицето на Мик, както и ръцете му, издаваха годините, но от раменете надолу физиката му беше като на 25-годишно момче. Тънък, строен, с младежки глас, който е запазил способността леко да скача по високите тонове, Джагър пееше песен след песен и поне половината жени сред публиката въздишаха тежко от копнеж по него…  Другите си пазеха чувствата за  Пол Макартни.

Когато дойде ред на „Brown Sugar“ и „Аngie“, публиката притихна. Дори момичето с дългите крака отляво до мен спря да дъвче и се вторачи вцепенено в

преплетените китари на Кийт Ричардс и Рони Ууд

Кийт, облечен като паун във всички цветове на дъгата и с десетина килограма дрънкулки по ръце, крака, уши, колани, пояси и т.н, беше шоу само по себе си…

Билетът и електронната гривна за фестивала. Гривната трябва да се активира от лаптоп или айфон на една миля от входа. Ако не е активирана, ако е изгубена или повредена, входът за концертите става мираж като в пустинята наблизо, а ако сте си купили билет за 1000 долара, единственото, което ви остава, е да пиете чаша студена вода за утешение. Водата тук била много полезна, казват. Снимка: Енчо Господинов

С отровно-зелена риза, червени обувки, графитени джинси и синьо сако, под което се подаваха ресните на дантелен пояс като на равин, и с неизменната бандана около стърчащите във всички посоки побелели коси, Кийт майсторски свиреше рифовете на своите парчета, на които е и композитор. Възлестите му пръсти все още бяха много пъргави и тичаха по струните с лекота. Но имаше моменти, когато старият бараба оставяше всичко на „младежа“ Рони (69-годишен), който с охота вършеше черната работа по соловите партии. Кийт често имитираше свирене, повече правеше гигове и смешки на публиката, цигарата непрекъснато димеше в левия край на устните му, а кожата на лицето му беше толкова вълниста, че приличаше на стар индианско вожд от Аризонските плата наблизо… Въобще мога да кажа, че с изключение на Пол Макартни, чието лице беше опънато като на руска гимнастичка – вероятно с помощта на ботокса, всички останали звезди изглеждаха като Седящия Бик или Орлово Око, героите на Карл Май или Майн Рид, любимците на нашия вожд и министър-председател в оставка.  Само трябваше да им се забоде по едно ястребово перо в косите, и приликата щеше да бъде пълна…

Сцената сред 75-хилядната публика. Снимка: Джарет Белини

И колко очебиен беше контрастът между набраздените лица и младежките сърца на тези 70-и-нещо-годишни мохикани, чиято творческа, а и физическа енергия сякаш изглеждаше неизчерпаема. Години, даже десетилетия на къртовска работа, хиляди турнета, нощи, напоени с алкохол, наркотици, красавици и всички останали атрибути на звездите, сякаш бяха сложили отпечатък само върху лицата им, но никак върху неистовата им енергиоя. Всички до един бяха слаби или с добре „фитнати“ тела, с изключение на Нийл Йънг, който очевидно залягаше повече над китарата,  устната хармоника и бирата, отколкото над фитнес-залата. Застанал до него Мик Джагър изглеждаше като вейка… Кийт и Рони Ууд с лекота биха били изметени от някой по-силен калифорнийски ветрец, толкова бяха недохранени… Може би оттам идваше и енергията им….

Но ако се говори за най-шумните на сцената, то със сигурност това бяха

ветераните от „The Who“ – Пийт Таунсенд и Роджър Долтри

Роджър Долтри и Пийт таунсенд. Снимка: Фейсбук страница на фестивала

И двамата звучаха и действаха като момчета, и двамата свиреха и пееха „My Generation“ или „Quadrophenia“ със същия плам както и преди близо половин век… Вярно, косата на Пийт беше намаляла значително, но дясната му ръка все така се въртеше като самолетна перка между соловите партии на китарата, а Роджър Долтри пък въртеше микрофона като Крали Марко боздугана си и вероятно не бях само аз, който си мислеше какво би станало, ако микрофонът се изплъзне от ръцете му…

Този концерт беше и триумф на китарата като символ на рок-поп-ритъм-и-блуз музиката през последните 60-70 години. От Джанго Райнхард, Елвис, ББ King, Джими Хендрикс, през Ерик Клаптън, Пако де Лусия, Джон Маклафлин и десетки други майстори на китарата от древна Гърция и стара Испания насам, няма друг инструмент, който така масово, с щурм и ярост, да е завзел такива музикални територии във всички жанрове. Както и в бизнеса, при цялото уважение към пианото, цигулката или фагота… Дори тромпетът на Сачмо вече не е толкова масов, а за цуг-тромбона почти не се говори. Валдхорната остана май само в разказите на Радичков и неговата духова музика. Както и да е.

Та за тези 3 нощи и 6 концерта вероятно се смениха около 200 китари на сцената: акустични и електрически, бас и ритъм, „Фендър“ и „Гибсън“, „Ибанез“ и „Пол Рийд Смит“… И бог знае още колко. Кийт Ричардс, Пол Макартни и Пийт Таунсенд сменяха толкова често китарите си, колкото Мик Джагър мокрите си ризи… Единствен Роджър Долтри презря гардеробните упражнения и остана с една риза, залепнала на гърба му като на добруджански жътвар през юли.

Та като стана дума за

Пол Макартни, композиторската машина на Бийтълс,

жанрово-всеядният музикант и певец – неговото шоу след Нийл Иънг втората вечер беше инфарктно за много хора, израснали с песните му. Сър Пол – елегантен, духовит и съвършен музикант – близо 3 часа нон-стоп – работи на сцената до припадък. Изпя много от класическите песни на най-славната група в историята на рока, както и много от по-новите…

Сцената в пустинята събра 75 000 души. Снимка: Фейсбук страница на фестивала

Посвети  една („My Valentine“) на новата си жена, която беше седнала сред публиката… После една посветена на Джон Ленън. И „Something“ в памет на „тихия Бийтълс“ Джордж Харисън. Подадоха му едно хавайско укулеле, но още с първите акорди маестрото разбра, че то не е настроено добре, и го захвърли. Сменяше с лекота бас и соло китари, пиано и устна хармоника, кротки балади и „диви“ парчета… Много жени наоколо потънаха в транс и мечтания… Много 70-годишни момчета наоколо потънаха в сладки спомени и тъжни размисли за перспективата… А Сър Пол продължаваше да инжектира огромни дози носталгия в сърцата на 75 000 души наоколо и само звездите над него му съперничеха по блясък…

Пол Макартни и Нийл Йънг. Снимка: Фейсбук страница на фестивала

Най-непокорният на сцената през тези 3 нощи беше Мистър Джагър, 75-годишният дядо на бог знае колко внуци и баща от неотдавна. Ако музиката може да се квалифицира с епитета „красива“, по мой вкус най-красивата музика беше на Сър Пол, Нийл Иънг и Роджър Уотърс от Пинк Флойд. Нийл Иънг, заедно с „The Who” бяха най-приятната изненада: дадоха повече, и по-качествена музика, отколкото мнозина очакваха… Най-фин на китарата беше пак Нийл Иънг, а най-яростен, дори агресивен – Пийт Таунсенд от „The Who”: той просто насилваше китарите си, стържеше с перцето по струните и те виеха като койотите наоколо, обяздваше ги като мустанги, ръгаше ги с шпорите си, въртеше си дясната ръка като каубой, хвърляш ласо на летящия жребец пред него, караше ги безмилостно да тичат на 5-та скорост, само дето не ги трошеше на парчета, както правеше преди 45 години… Въобще мистър Таунсенд беше най-волният ездач в тази музикална долина на Дивия запад, най-необузданият дивак през тези 3 нощи… И не случайно единствени „The Who” държаха публиката изправена на крака през целите два часа, докато беснееха на сцената.

Роджър Уотърс. Снимка: Фейсбук страница на фестивала

Време е да прекратим разказа за тази  вакханалия. Както музиката на Вивалди, така и тази на нашите герои не може да се обхване с думи. Затова и пропускам един от върховните, най-сложните и най-политически ангажирани таланти на фестивала – Роджър Уотърс. Но понеже той беше неотдавна в София и няколко хиляди души го слушаха, няма какво да добавя. Освен, че звучеше още по-добре, още по-актуално, и още по-непоколебим в посланията си. Нито Доналд Тръм беше похвален, нито „хуманната политика“ на Израел спрямо палестинците беше подмината от язвителните му коментари. Непокорният Роджър от Пинк Флойд беляза още една тухла в стената на световните мръсотии, докато огромно надуваемо прасе, летящо над публиката, разнасяше надписа на корема си: „Ще изгубим всичко, ако сме РАЗДЕЛЕНИ….“

А кой финансира това

гаргантюанско начинание, ще попитат вероятно читателите? Никой! Общинските власти в района са си го организирали: спонсори, печалба от билетите, ресторанти, хотели, таксита и т.н. И реклами… И телевизионни права… И няколко хиляди доброволци, които работеха абсолютно безплатно – за удобствата на гостите. Ако се вярва на местните вестници, бюджетът на фестивала е около 116 милиона долара; оборотът от всичко, свързано с него е надхвърлил 400 милиона…
А хонорарите? „Лос Анджелис Таймс” намекна, че  мега-звездите сър Пол, сър Мик и Роджър Уотърс са получили по 10 милиона долара, а другите – по един милион долара. На вечер. (Ето така имането на Сър Пол – оценявано за над 1 милиард долара – се увеличи още малко, а на останалите си остана в района на 200-400 милиона, ако вярваме на данъчните им декларации….)

А чистата печалба? Част от нея – в джобовете на организаторите; друга – за общината, да си асфалтира улиците като у нас; за благотворителност, и естествено – за следващия фестивал. Красивото момиче с дългите крака – вече сито – ме попита дали и ние в България имаме подобни фестивали. Да, казах, в моя роден край, в Каварна…. И там идваха динозаври, но кметът Цонко  избяга към съседната община Тутракан и не е ясно дали и кога Пол Макартни и „Ролинг Стоунс” ще дойдат… Въобще у нас нищо не е ясно, обобщих, а тя остана много учудена…

Епилог

Ето така, след близо месец, от бряг до бряг, хиляди километри, стотици прежвявания, срещи с десетки приятели – аз си търсих изгубената американска мечта. Намерих много парчета от нея, други не успях. Вероятно защото вече и аз не съм същият, а и светът отдавна не е този, когато си изграждахме мечтите. Остана ни малко огън да ги подклаждаме, а и може би малко повечко мъдрост, че мечтата няма фиксиран географски обхват: до Хемингуей и Стайнбек са Достоевски и Чехов; до Боб Дилън и Марк Твен са Есенин и Пушкин… И тъй нататък. Светът е друг и ние сме вече други. Изглежда и мечтата се глобализира.
That’s the way it is, така стоят нещата, както примирено-философски казваше нашият колега Уолтър Кронкайт.

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.