www.e-vestnik.bg
Фийд за коментари Фийд за публикации
четвъртък, 23 март 2017
БългарияСвятМения и коментариЗдраве и наукаАрт и шоу

Българското безсилие при бедствия – днес и в миналото. Как се справиха с Чирпанското земетресение

5 Януари 2017

 

Борисов се снима за спомен със спасители на магистрала “Тракия”. Снимка: Фейсбук страница на премиера

Снежната виелица край Айтос в предпоследния ден на 2016 г. показа типичната нашенска неспособност да се оценява риска и да се предприемат мерки. В нощта срещу 31 декември в медиите и в социалните мрежи се промъкваха вопли на отчаяние и призиви за помощ, снимки и клипове. Локалното бедствие придоби национални измерения. И, естествено, главата на изпълнителната власт цъфна на мястото на събитието в амплоато си на професионален спасител и дежурен адвокат на министерския съвет, който все още оглавява. В присъдружния неекспертен хор очаквано се обадиха още две министърки и даже кметът на Бургас (защо ли?), но главното внушение бе насочено към това, че одобрение следва да се изказва само в трето лице и единствено число към Борисов, почетен жител на Хитрино и може би бъдещия такъв на Карнобат.

Остана обаче привкус за безпомощност на държавата. Което означава невъзможност на обществото ни да борави с истината. Защото нито бойките репортажи от мястото на събитието, нито снимките пред очуканата верижна техника успяват да разсеят тревогата, че вече сме отишли под долната степен на нормалност, когато става въпрос за аварийни ситуации. Към всичко това трябваше да чуем и комичната логика за нещастния КАТ, който не можел да се справи с вироглавите тираджии. Но както и да е – виелицата спря и повечето пътища са отново проходими, само че междувременно стойността на популистките внушения на един отиващ си кабинет рязко девалвира. Сега се чуват панически предупреждения при предстоящите валежи да не се пътува в някои райони на България…
Как се докарахме дотам –

до практическата смърт на институциите!

– и ще може ли нещо да се направи оттук-нататък? За приблизително правилен отговор обаче има едно условие – трябва да се изостави тясно-партийната лексика. Защото за трагичното състояние на държавността не може да бъде отговорно само едно правителство, каквото е последното например. Иначе би било много лесно – недостатъчно кадърните се заменят с по-кадърни и така нататък по спиралата на меритокрацията, която не е панацея и която при нашите условия е неприложима. Което означава, че нещата са много по-трагични, защото от поне 15 години насам заявките за власт са само за смяна, а не за промяна. Параванните ни политици дори не осъзнават степента на несправедливост, която пораждат днешните елити, които те отчаяно защитават. Но дори позоваването на последните 15 години е ограничено. В целия последен български век ще видим, че нито в републиканска, нито в монархична рамка сме успявали да постигнем прозрачност на властта и политическата отговорност. Може би е въпрос на народопсихология или на историческа обреченост, но това е положението – безхаберието в нашата държавна традиция е не само хронично, но и отчайващо възобновяващо се явление.

Останали без покрив пловдивчани спят на улицата. Снимка: Изгубената България

Светът идва на помощ на България през 1928 г.

Може би един от най-ярките примери за това как се справяме с истински катастрофални изпитания (не като поредната айтоска виелица) е Чирпанското земетресение. Още повече, че събития отпреди 88 години едва ли вече носят политически пристрастия – въпреки че знае ли човек! Но да си припомним – на обяд по Велика събота през 1928 год. Тракийската равнина започва да се люлее – и не спира в продължение на 11 дни. Трусовете стигат до 11-та степен по 12-балната скала на Форел-Меркали (Rossi-Forel-Mercalli 1902 scale), пострадали са над 70 хиляди сгради, точният брой на загиналите и на ранените е трудно да се установи. Министър-председателят Андрей Ляпчев, който е и вътрешен министър, изпраща самолет, за да проучи ситуацията, защото телефонните връзки са прекъснати. Цар Борис III посещава Чирпан, след което се установява в Пловдив и лично ръководи някои от спасителните операции чрез нещо като “кризисен щаб”, както бихме го нарекли днес.

Папският нунций кардинал Ронкали се снимал с католически монахини пред развалини в Пловдив. По-късно той става папа Йоан XXIII, наричан у нас “българският папа”. Снимка: Изгубената България

Резултатите от усилията на властите обаче не са достатъчно ефективни. Жителите на Първомай (тогавашен Борисовград), Чирпан и Пловдив бедстват. Малцина имат покрив над главете си. Повечето живеят в набързо струпани примитивни бараки или колиби, покрити с черги, тенекии или прогнили дъски. В онези дни името на Царство България шества из първите страници в световните издания. Вестниците постоянно публикуват статии за тежкото земетресение. И ето че ОН (Обществото на народите), предшественик на днешното ООН, решава да изпрати свои делегати на Балканите. Когато пристигат в България, се оказва, че трагедията е много по-страшна, отколкото я описват журналистите. И как да бъде иначе при предимно паянтов сграден фонд и при разрушителната сила на десетдневни трусове от почти 7.0 по Рихтер! [Това е ретроспективно преизчисление за наше улеснение като съвременници, защото американецът Чарлз Рихтер (Charles F. Richter) създава магнитудната скала за измерване на земетръстите през 1935 год., т.е. 7 години след Чирпанското земетресение.] Учените са изчислили, че разместването на земните пластове е ставало на около 15 км дълбочина. Има доста съхранени снимки от онези дни. От Пловдив оцелява само Стария град, защото се намира върху каменен хълм и защото там повечето къщи са от дърво, а тогавашните строители са съединявали гредите с гъвкави скоби и така са постигали “еласто-пластичен” ефект, както е модерно да се казва сега – т.е. конструкцията се огъва и усуква, но не пада.
От делегацията на ОН са останали имената на двама от делегатите – полякът Врочински и унгарецът Балбо. Те незабавно изпращат съобщение до световната организация, че България е в голяма беда и изпращането на помощи трябва да започне веднага. Едновременно с това те правят дискретно обръщение и към родните управници. Как е възможно – питат те – държавни мъже, отговорни за живота и здравето на поданиците си,

да стоят със скръстени ръце!

Останали без покрив пловдивчани си правят колиби. Снимка: Изгубената България

В други страни при подобна ситуация правителствата активизират дипломатически мисии, призовават за помощ, допитват се до международни институции, организират подписки и комитети сред емиграцията и диаспорите в чужбина, правят филми за разрушенията, за да види целият свят размерите на трагедията и т.н. Както тъжно отбелязва един представител на Червения кръст, България би могла да получи много повече помощ и много повече справедлива полза за пострадалите. Чужденците, които са по това време в района на земетресението, отбелязват и други странни факти. Откъм палатките и колибите в пловдивската Борисова градина не се дочуват плач и вопли, а напротив – носят се песни, закачки и звън на мандолини. Осъзнавайки тленността на битието, мнозина от нашенците не потъват в скръб и отчаяние, а се отдават на веселие и пиянство. А на опашките за раздаване на помощи се редят не само бедни и пострадали, а и “начервосани кокони”. И нищо не е в състояние да победи нито алчната еснафщина, нито овчедушното примирение.
Но това, в което не успяват българскита институции, успяват иностранните. Тръгват помощи от цял свят, има стотици дарители от България, включва се и държавата, така че е сформиран специален фонд за подпомагане на пострадалите от земетресението. Събират се близо 900 милиона лева. В Мюнхен  тръгва подписка “Баварска помощ за България”. Оглавява я лично премиерът на Бавария д-р Хайнрих Хелд, който преди това е дал съгласие да стане почетен председател на българското студентско дружество “Шипка”. В Дания и Белгия призивите тръгват от тамошната българска емиграция. Само в Чехия журналистите от “Народни листи” в Прага събират 160 000 крони!  Официалните списъци за получените помощи включват 34 държави, като най-крупни са сумите от Америка, Германия, Чехословакия, Унгария и Югославия. В Пловдив се появяват санитарни мисии на няколко държави и организации.

Разрушения в Пловдив. Снимка: от стари вестници

В интерес на истината трябва да отбележим, че се събуждат и отечествените власти. Създадена е специална Дирекция за последствията от земетресението (ДИПОЗЕ), която започва да се справя нелошо и за около три години възстановява огромна част от пострадалия сграден фонд. Като доказателство може да се приведе един вече позабравен факт – епицентърът на първия трус всъщност е в с. Чалъкови, на 25 км западно от Чирпан, в резултат на което селото пропада няколко метра и на негово място се образува езеро. Няколко години по-късно

цялото село е застроено отново

на близкия хълм. Вярва ли някой, че днес, ако се случи подобно бедствие, ще се справим с по-добра бързина и ефективност? И че ще успеем да построим наново цели населени места? Ако някой се съмнява в отговора, може да  посети или Ихтиман, или с. Бисер (под стената на яз. Иваново), или Мизия (на река Скът) – по избор – и да си поговори с хората там.
Но най-важното – прочутата ДИПОЗЕ отива в небитието, финансовите отчети потъват из незнайни архиви и безценният опит не се развива, не се правят изводи и не се създава нещо трайно и институционално, което не зависи от котерийни борби и партийни домогвания. Точно обратното – при всяка извънредна ситуация панически се бяга от отговорност и от трезв анализ и първият рефлекс е на всяка цена да се изкара политическия дивидент, независимо дали си на власт или в опозиция.

Останки от църквата “Свети Спас” във Войводино. Снимка: от стари вестници

Та това е, горе-долу, част от хронологията на нашенското безхаберие – може би симптом на национален нихилизъм или нещо друго! А докато чакаме и се надяваме, може и да се появи някой нов Врочински като шофьор на непокорен TIR или някой нов Балбо като водач на закъсал лек автомобил в преспите около плодородните сунгурларски лозя. И тогава има вероятност да прочетем затрогващ призив в някое интервю с тях от чужбина и може би чак тогава някак си ще трепнем, за да се видим през техните очи – почти реминисцентно, както навремето го е направил Иречек.
Защото такава е нашата тъжна действителност, утвърждавана през последните стотина години, че и повече. Необяснима пасивност на тези, които са пряко отговорни – и необяснима пасивност на онези, които веднага трябва да потърсят отговорност. Но едното обуславя другото, нали?





Етикет: , ,

 


Коментарите под статиите са спрени от юни 2015 г. във връзка с решение на Европейския съд, според което собственикът на сайта носи съдебна отговорност за написано от читатели. E-vestnik.bg е обект на съдебни претенции и влиза в съдебни разходи по повод свои публикации, и няма възможност да модерира и читателски форум и да носи отговорност за него. Сайтът разчита и на дарения от читатели, за да се запази като място за мнения извън контролираните медии.






 Начало | България | Свят | Мнения & Co | Интервю | Писмо от | Здраве, Наука & Тех | ИStoRии | Малък коментар | Арт & Шоу | Спорт | Виното | Фотогалерия | Видео | Връзка с нас


  

ЗА АВТОРСКИТЕ ПРАВА В САЙТА | ЗА ВРЪЗКА С НАС | ЗА РЕКЛАМА

направен 2007-2017® с мерак design and develop by www.ljube.com 2007 w.ljube.com