СофияПловдивВарнаБургасРусе

За президента Радев, за Елена Йончева, но всъщност… за българските нрави

Вени Марковски. Снимка: личен сайт

Около 20-и януари двама новоизбрани президенти встъпиха в кабинетите си – Доналд Тръмп и Румен Радев. Може и други да са станали по това време президенти, но за целта на тази статия, тези са достатъчни. Щатският президент влезе в Белия дом в петък, българският – в неделя.

Тръмп започна работата си така, както водеше кампанията си – с атаки срещу авторитетните медии, срещу други политици, както и с изказвания, заради които авторитетният “Вашингтон пост” го отличи с анти-наградата “Пинокио”, при това му даде 4 броя, които се дават за “опашати лъжи”. Това, че междувременно започна да отменя една по една изпълнителните заповеди на Обама беше нещо очаквано, макар че много хора се тръшкат “Ама как така?”и “Защо?”, а други – особено в България – злорадстват и се кефят, че “идва края на либералната идея”. Това са най-често хора, които не знаят изобщо каква е била политиката на Обама, защото са научавали за нея от българските жълти медии, но – има си хас! – това не им пречи да си имат мнение.

Румен Радев започна с назначаване на основните си секретари и съветници, шеф на кабинета и т.н. Междувременно издаде указ за разпускане на Народното събрание и още един – за назначаване на Огнян Герджиков за служебен премиер – от 27-ми януари 2017 г. На следващия ден (днес) издаде и указ за състава на Министерския съвет. Направи го без много шум, без да се оплаква, че му пречат или нареждат – изобщо така, както е нормално да работи един държавен глава. Да, дори и в България, където не сме свикнали на нормална работа.
Но именно около назначенията започва нещо, за което ще си говоря с вас.

Започва се с неистови атаки срещу Румен Радев и избраните от него хора – както тези от служебния кабинет, така и тези, с които президентът ще работи в следващите пет години.

Няма да се спирам на атаките срещу предложения за служебен премиер проф. Огнян Герджиков, но не мога да не отбележа, че той е изключително уважаван юрист, специалист по търговско право и автор на книги и учебници по тази част на правото. Той е и бивш председател на Народното събрание, а е и автор на изключително интересна автобиографична книга “Аз не бях политик” (препоръчвам ви я). Преподавал ми е в СУ и имам най-положителни спомени за него. Видях реакции, че той преди 15 години бил направил не-знам-си-какво, затова сега трябвало да бъде гонен. Критикувал съм достатъчно много НДСВ, при това и публично, в медиите (за което, по типично български – гнусно и подло, се опитаха да ме накажат моите другари-великденци), но това не ми пречи да гледам трезво на случващото се. Най-тъжното е, че част от хората, които протестират срещу изключително качествения юрист Герджиков, са тези, които не се сетиха да протестират срещу назначаването на друг един юрист – Георги Близнашки, който през годините беше депутат от БСП
Сигурен съм, че ще има атаки срещу всеки от предложените министри, но радостното е, че се виждат и положителни реакции – например Тодор Ялъмов пише, че Седларски и Денков са качествени хора. А и не виждам причини да се съмняваме в преценката на Тодор Ялъмов по отношение на хора, които той познава.

Един от многото, но може би от големите, проблеми на обществото ни е, че който и да бъде посочен за какъвто и да е пост, ще бъде оплют, охулен, разпънат на кръста, ще се ровят из личния му/ѝ живот, ще се издирват изказвания от преди години – изобщо, ще се прави всичко възможно, за да се очерни този човек.
Не, че не е така по света, но у нас хората изпитват някакво особено задоволство да изказват мнението си и да го представят като факт. Да, да – не се учудвайте. Става дума за мнения, които се представят като факти.

И докато някои от съветниците му не познавам лично и няма как да коментирам,

не мога да подмина с мълчание атаките срещу назначената от него за секретар за връзки с медиите Елена Йончева.

Не мога, защото има принципи, които са по-важни от това дали познавам някого или не.
Защитавал съм хора, които не познавам (например съпругата на предишния президент), та няма как да замълча за човек, когото познавам от около 24 години.

Елена Йончева е журналист от световна класа

Не, това не е твърдение, не е мое лично мнение.
Това е факт, доказан от десетки нейни филми и репортажи, от стотици нейни предавания като водещ. Този факт се подкрепя и от мнението на сериозните ѝ колеги-журналисти, с някои от които говорих през последните 24 часа тъкмо във връзка с критиките срещу нея.

Малко са журналистите, които могат да сравняват работата си с тази на Елена Йончева, а още по-малко са онези, които са били и репортери, попадали под обстрел, и разследващи търговията с оръжие на Балканите, и интервюиращи талибаните в Афганистан, и разговарящи с чеченските терористи, които спокойно ѝ обясняват, че са “кротки хора, които в живота си не са убивали дори мравка, а само руснаци”.  Тук няма да се спирам на личния ѝ живот, който тя успява да води спокойно, независимо от това, че повече от 20 години е пред погледите на огромна аудитория – зрители, читатели, слушатели, приятели.

Когато Елена Йончева е назначена за секретар за връзки с медиите на президента на България, това трябва да се приветства, а не да се оплюва. Защото – съгласете се – президентът можеше да си назначи на тази работа и някой, без опит, но пък тогава реакциите щяха да са… Всъщност няма значение какви са щели да бъдат; това, което е важно, е друго – че Елена Йончева се е съгласила да помогне на държавния глава, за да може неговата администрация да има нормално общуване с журналистите, с медиите, с гражданите.

И какво забелязваме из социалните мрежи от вчера насам – критики, които се обособяват в две големи групи – едни пишат, че тя била имала “наложена забрана да посещава Украйна”, а други, че била близка до БСП. Едното е факт, но споделен само до средата, а другото – твърдение, за което няма никакви факти.

Факт е, че през септември 2015 г. името на Елена, заедно с имената на още 40 журналисти (от 16 страни!), сред които и трима журналисти от Би Би Си получават забрана за влизане в страната. Както отбеляза в публичната си позиция  Комитетът за защита на журналистите, в указа на президента на Украйна няма написан нито ред защо е наложена забраната. За 28 от тези журналисти забраната е вдигната през месец май 2016 г. – между тях е и Елена Йончева. Защитена не от нашите власти и организации, а от чуждестранните. Нашите критици обаче не четат фактите, а ги подминават, особено когато им е неудобно.

А второто твърдение, че Йончева била близка до БСП се базира на това, че преди десетилетие е била… приятелка на тогавашния лидер на БСП, Сергей Станишев. Да се прави връзка между този факт и днес обаче е не просто безсмислено, то е абсурдно.
Хората, които говорят тези глупости, би трябвало да знаят истината. Ако я знаят, но говорят глупости, значи мразят ей така, заради спорта. Ако не знаят каква е истината, когато я разберат, би трябвало да напишат публично извиненията си към Елена Йончева – за това, че са разпространявали лъжи по неин адрес.

Няма трети вариант.

***

За да разберете по-добре защо взимам думата, за да кажа нещо срещу нашите балкански нрави, е добре да посоча още един момент от критиките по адрес на президента Радев. Всъщност не директно по него, а на принципа “Думам ти дъще, сещай се снахо” – срещу съпругата му.
Намериха се “спецове” и “експерти” (в кавички, разбира се), които обясняваха с какво била облечена съпругата му, какво била писала в социалните мрежи и др.п.,  и т.н. Няма да се изненадам, ако сред критиците са същите хора, които преди пет години критикуваха съпругата на президента Плевнелиев, че не желае да играе измислената роля на “Първа дама”, а предпочита да си гледа децата и работата.
Ако г-жа Радева не се беше появила с мъжа си, щяха да я разнищят защо не го е направила. Сякаш в държавата и в обществото няма по-важни теми от тази с какви дрехи е облечена г-жа Радева. Впрочем, с подобен патос писаха навремето за някаква песен, която г-жа Плевнелиева била пуснала на своята стена във Фейсбук. Какво искала да каже, на кого и т.н. Пълни глупости, от обсъждането на които няма никаква полза, за никого!

А за да разберете още по-добре, че не просто защитавам професионалиста и човека, когото познавам, ще ви посоча, че съм го правил и в много, много други случаи, вкл. и за хора, които не съм познавал. Все пак от по-известните може би е добре да отбележа думите, които съм казвал и писал в защита на Иван Костов (вижте първия коментар под тази статия или този статус във ФБ), та до тези в защита на Христо Иванов. За мен въпросът е принципен: ако някой прави нещо добро, трябва да бъде похвален. Ако бъде нападан, трябва да бъде защитаван.

Уважаеми читателю,

пожелавам ти да не бъдеш жертва на пропагандата (евтина или скъпа!), да се замисляш, преди да кликнеш върху някоя статия-менте. Да не харесваш нещата, които са сензационни, защото знай: те почти винаги са и лъжливи. Пожелавам ти да предупреждаваш приятелите си да не стават жертви на жълто-кафявите медии.  Ако тези мои пожелания се сбъднат, ще имаш много по-приятен живот – в социалните мрежи, а и изобщо.

Хората, които знаят фактите и разликата между тях и личното мнение, където и да е публикувано то, знаят и как да подредят живота си, как да работят по-успешно и как да се усмихват – не само повече, но по-сърдечно.

А с омраза – платена или безплатна, нищо хубаво не може да се постигне.

П.П. Някои мои приятели ще се разсърдят, като прочетат тази моя статия. При това сред тях най-вероятно ще има хора, които преди 17 години ме хвалеха как съм се държал в “Екип 4” с водещ Елена Йончева, когато опонирах на тогавашната шефка на ДКД (сега професор по право) Нели Огнянова срещу лицензите за Интернет операторите, наложени от кабинета “Костов”, заради което действие ги съдихме успешно във Върховния административен съд. Някои хора знаят защо съм толкова голям противник на омразата в Интернет – тъкмо защото по онова време с Димитър Ганчев и Димитър Киров изнесохме основната работа по делото във ВАС, бяхме нападани, обругавани и оплювани от феновете на Костов, защото сме се осмелили да противоречим на техния идол.

От блога на автора

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.