Истината е, че българите са се избивали взаимно

Днес отбелязваме поредната дата, която отново разделя нацията, вместо да търси начин да я обедини

Демонстрация в София за натиск върху Народния съд.

Първи февруари е Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим, който се отбелязва официално в България от 2011 г. насам, когато МС приема решение, в мотивите на което пише, че това „е денят, в който посрещат смъртта регенти, депутати, офицери, министри, общественици, жертви на Първи състав на т. нар. Народен съд. Той става знаков за нашата история, защото поставя началото на кървавите репресии срещу българския народ”.

Както виждате, още в мотивите на Министерския съвет е заложено и противопоставянето, и разделянето на нацията, и лъжата, и манипулацията, и трагедията. Ето няколко факта, които доказват това (но не ги приемайте за оправдание на т.нар. народен съд!):

– Извънредни съдилища, които са издавали различни видове присъди на управляващите по-рано, са били създавани в България още от началото на ХХ век.

– На 30 септември 1944 г. Министерски съвет гласува единодушно Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея. Единодушното гласуване означава, че „за“ са гласували и земеделците на Никола Петков, и социалдемократите, и комунистите.

– Наредбата-закон е приета в нарушение на Търновската конституция – така, както са били приемани и предишните закони за съдене на виновниците за националните катастрофи, вкл. и предвиждаща наказание за деяния, които не са били престъпление към момента на извършването им.

– Наред с осъдените виновни хора, са осъдени и невинни. След 10-и ноември 1989 г. ВСИЧКИ присъди са отменени, с което невинни се оказват и хората, които са извършвали престъпления по съществуващите, а не по новите закони, влезли в сила със стара дата.

Покрай тази трагична дата в нашата история, често се подминават фактите, довели до нея, включително и фактите, доказващи, че царство България и лично цар Борис III, Богдан Филов и останалите ни политици изобщо не са били демократични – нито държава, нито управляващи.

Истината е проста – и жестока! Истината е, че хората, българите са се избивали взаимно. Къде – с кеф, къде – с погнуса, къде – с оправданието „Времето беше такова“…

Про-нацисткият* режим на Борис III вкара България във Втората световна война на страната на хитлеристка Германия и след този позорен акт всичко вече беше предрешено – и десетките хиляди убити наши сънародници преди 9-и септември, и хилядите, осъдени на смърт от т.нар. Народен съд.

Преди някой да седне да обяснява, че българските нацисти не са убили толкова много, колкото комунистите, да ви напомня, че не сте прави – убили са.

Документирано са убили (при това наведнъж!) 11 363 души, които българските власти са натоварили на българските вагони (станали известни като „ешелоните на смъртта“), извозили са ги до Дунава и са ги качили на шлеповете, за да ги отправят за унищожение в Треблинка.

Нещо повече, правителството на Богдан Филов дори е платило на хитлеристка Германия – за „обработка“ на обречените на смърт и лишени (от българската държава!) от гражданство/поданство хорица… Останалите 48 000 наши сънародници, чиято депортация е била спряна, са я платили с отнемане на имуществото и на правата, както и въдворяване на мъжете в трудови лагери. Поне не са били убити…

Историята на България преди и след 9-и септември 1944 г. е трагична – всяка нейна страница е трагична по различен начин, но с един общ знаменател: пропита с кръв.

Кръвта е по ботушите на царете Фердинанд и Борис III, но и на техните премиер-министри, а разбира се и по валенките на Георги Димитров и по цървулите на всички управлявали след него.

Тази пролята кръв е била БЪЛГАРСКА – във всеки един от случаите (в някои е била и на американци и англичани, борещи се срещу нацизма). И е била проливана от българи – кога под закрилата на окупационната Червена армия, кога – под погледна на българската войска, полиция и жандармерия…

Затова за всеки мислещ и знаещ човек днешният ден трябва да е не просто ден „на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим“, а Ден на признателност и почит към жертвите на всички антидемократични режими в България. Тези режими са управлявали точно 110 години, от създаването на княжество България… та чак до 10-и ноември 1989 г.

Всеки от тях се е отличавал с изключителна кръвожадност и кръводащност – проливали са кръвта на българите по всякакви начини, но почти винаги – в братоубийствени войни. И това се е случвало по всяко време – и на Фердинанд, и на Борис III, и на комунистите.

Ако някой се опитва да оневини един режим с думите, че следващият или предишният са били по-жестоки, това е обикновен цинизъм. Опит за шикалкавене с историята, за снишаване (да отмине бурята) или най-малкото е опит да се изчисти кръвта от ботушите на политиците – царе, премиери и генерални секретари. Не им се връзвайте, знайте истината и бъдете честни – пред нея и пред себе си.

От страницата на автора
Заглавието е на редакцията

*Нарочно използвам този термин, защото държава, която а) става член на нацисткия пакт; б) приема антисемитско законодателство; в) депортира своите сънародници-евреи в нацистките концлагери; г) обявява война на САЩ и Великобритания, довела до разрушителни бомбардировки и жертви; д) активно помагаща с продоволствие, суровини и материали нацистката армия и т.н. може и да не се нарича фашистка, но е с ясно очертана ориентация.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.