In memoriam за Цветан Тодоров: Няма стена между нас и злото

Цветан Тодоров. Снимка: Фламарион

Преди малко френските медии съобщиха, че на 77-годишна възраст е починал знаменитият философ, антрополог и есеист Цветан Тодоров. Син на видния библиограф Тодор Боров, той рано емигрира във Франция и отдавна се смята един от най-видните френски интелектуалцина нашето време. Беше забележителен хуманист, свевтовно признаст учен и морален авторитет.

Цветан Тодоров е философ, литературовед, лингвист, семиотик, който живее и работи във Франция. Емигрирал е през 1963 г. Книгите му са издавани на няколко езика, чете лекции в някои от най-престижните университети в Европа и САЩ. Носител е на престижната награда „Принцът на Астурия“ за обществени науки за 2008 г. Разговорът е по повод новата му книга „Човешкият подпис. Есета 1983-2008“ (виж тук още от Цветан Тодоров).

– Обяснявате вашата теоретична еволюция от структурализма към историята на идеите с две лични събития: получаването на френско гражданство и раждането на първото ви дете…

– Пристигнах във Франция през 1963 г., а получих гражданство десет години по-късно. Вече бях изследовател в CNRS, имах много приятели, бях женен. Но този символичен преход не беше просто формалност, тази гражданска идентичност промени съзнанието ми. Ако се бях потопил в силно формалистични изследвания в България, то е защото заниманията с чисто материалните аспекти на литературната творба ми позволяваха да избегна идеологическите съждения, които бяха под контрола на партията. След 1973 започна процес на вътрешно освобождение, който ме доведе до изразяването на виждания по проблемите на обществото, историята, етиката… Бащинството дойде през следващата година. С появата на това дете открих чувства с непозната ми дотогава интензивност. Тогава почувствах, че ще бъде потенциална грешка да продължа да поддържам строгото разделение между същност и дела. Тъкмо това разделение мразех в родната си страна, където много хора бяха готови да говорят красиви слова и в същото време да водят цинично и егоистично съществуване. За да постигна скъсването с това минало, трябваше да възстановя приемствеността.

– „Всеки интелектуалец е изгнаник по рождение“, пишете вие. Какво означава това?

– Интелектуалецът не е просто някой, който работи над абстрактни материи. Той поставя своите познания и аналитични умения в служба на питанията на обществото и на изясняването на проблемите пред страната му. За да може да играе тази роля, е желателно да не се смесва с това общество. Такъв е случаят, когато идва от друг свят. България беше преди всичко тоталитарно общество, тя е и ориенталско общество, което носи следите от принадлежността си към Османската империя. Този поглед отвън може да идва от изгнанието или от екстремни преживявания, които бележат завинаги с прекия допир до истината и автентичността.

– Фигурите на Жермен Тийон, Реймон Арон и Едуард Саид, чиито портрети скицирате, имат една обща черта: умереността. Бихте ли казали, че сте умерен?

– Моите герои имат две общи неща. Липсата на конформизъм, най-напред. Всички те са чужди на средата си, включително и Арон. Този професор никога не беше добре приет от университета, защото бил прекалено журналист. Смятан за теоретик на френската десница, той притежава една много по-драматична, дори трагична страна, отколкото обикновено го възприемат. Никъде не е съвсем у дома си, ляв с хората от десницата и десен с левите, никога не е служил на никое правителство. Другата обща черта е известната умереност, което не означава безличие. Жермен Тийон разказва, че когато се завърнала от своята антропологична експедиция, във Франция хората не си говорели, толкова противоположни били мненията. Тя, която продължавала да разговаря и с едните, и с другите, добавя в скоби: „Това, мисля, се нарича умерена позиция.“ Умереността е преди всичко признаване на плурализма и разнородността, присъщи на обществото, необходимост да не се оцветява светът в един цвят, избор да поставяш истинното и справедливото над ангажираността. В ангажираността с една партия, която аз уважавам, има йерархия, която поставя лоялността към този ангажимент над всичко. Аз рязко се противопоставям на войната в Ирак и на практиката на легализираните изтезания в контекста на „войната срещу тероризма“. Изцяло съм против Министерство на националната идентичност и отказвам да участвам в този дебат, който ми изглежда фалшив. Чувствам се загрижен за условията, в които са поставени лишените от свобода, или за други каузи, но искам да имам право по всяко време да се информирам обстойно, да претеглям плюсовете и минусите, преди да заема позиция. Аз съм силно ангажиран с отказа от манихейството. Жермен Тийон се намесва, за да защити активистите на Фронта за национално освобождение (на Алжир като френска колония – б.р.), и онези, които ги подкрепят, от мъченията, от смъртното наказание, и въобще от затвора. Но това не й пречи след края на войната в Алжир да пише петиции за помилването на активистите на „Френски Алжир“, тъй като тя е отворена за признаването на човешкото, включително на онези, които защищават позиции, различни от нейната.

– Посочвате също като пример Примо Леви (италиански писател и хуманист, автор на прочутата книга „Нима това е човек?“ за концентрационния лагер „Аушвиц“ – б.р.)

– За Примо Леви е въпрос на чест да колекционира случаи, включително на есесовци и лекари от концлагерите, които са имали мигове на човечност. Той събира също моментите на слабост при самия него или при светли личности. Едно от нашите най-пагубни заслепления е онова, което ни кара да издигаме стена между нас и злото. Сякаш злото са другите, а ние самите сме чисти жертви или чисти герои. Но единственият начин да се избегне появата на друг Хитлер на света е да се помни, че той е бил напълно човек.

– Вие не се отказвате от малко банализирани понятия като „добро“ и „зло“, „демокрация“ или „хуманизъм“. Става ли дума за възстановяването на цялата им комплексност?

– Не трябва се отказваме от често срещани думи, които служат като ориентири в живота на обикновените хора. Но очевидно са необходими уточнения. За мен „добро“ и „зло“ не са абсолютни метафизични същности, надигащи се чудовища или заслепяващи слънца, а съвсем конкретни действия, които ми се струват безспорно подлежащи на осъждане, и са винаги в някакъв контекст. Що се отнася до „демокрация“ и „хуманизъм“, те се поднасят с най-различни сосове. Всеки твърди, че е на страната на демокрацията. Но аз искам да се запази тази дума, защото тя е това, към което се стремяхме, когато  живеехме при тоталитаризма. Разбира се, тя може да се използва като маска, както беше използвана „цивилизацията“, за да се оправдаят колониалните войни. Но, ако се приема сериозно, демокрацията позволява да се критикуват злоупотребите, на които сме свидетели. Тя включва както народния суверенитет, така и зачитането на индивидуалните свободи. Ако зачитаме единствено волята на народа, забравяме, че някои хора са маргинали, аутсайдери, които отказват да влязат в общия калъп. Но има една граница, отвъд която индивидът организира живота си, както му е угодно. Тя не е очевидна: знам до каква степен може да се измислят закони за всичко, за града, където да живеете, за училището, в което можете да запишете децата си, за университета, в който можете да отидете, за вида работа, на която имате право, чак до човека, с когото можете да живеете… В детството ми Партията се месеше в личния живот на хората. Затова трябва да се пазят свободите, но също така и общото благо. А във Франция има тенденция да се забравя тази втора част. Свръхлибералната идеология сякаш разглежда всеки като изолиран остров, забравяйки, че човешкото същество няма друго съществуване освен социалното. Що се отнася до хуманизма, може да звучи старомодно, но както аз го разбирам, той постулира, че човешкото благоденствие е върховната цел на всяко публично действие, че всички хора принадлежат към един и същ вид и че индивидите могат винаги да се съгласяват или да се съпротивляват. Модерните хуманисти за мен са Давид Русе, Жермен Тийон, Примо Леви, Ромен Гари, Василий Гросман. Те видяха отблизо ужаса на лагерите, но продължиха да защитават човешкото достойнство.

– Възможно ли е да се мисли позитивно за колектива, щом отделната личност бъде поставена на преден план?

– Демокрацията е също така загриженост за общото благо. Не е достатъчно да се защитават частните интереси и личните стремежи, трябва също така да се съхрани чисто политическото действие. Заблуждаваме се дълбоко като забравяме факта, че хората не живеят поотделно – макар че трябва да се грижим за всеки поотделно – а в общността. Учудващо е, че френската левица не се захваща с тази толкова актуална тема, с тази антропологическа очевидност.

Интервю на Марион Русе

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.