СофияПловдивВарнаБургасРусе

Роденият да бъде човек винаги стига до простото „Искам да бъда свободен”

16 истории за Васил Левски излизат в общ сборник

Б. р. – сборникът с разкази „Искам да бъда свободен” на журналиста Димитър Дишев създава един завършен образ на Апостола на свободата Васил Левски, като показва множество различни гледни точки за живота и делото на Дякона. В новото издание на „Сиела” са събрани 16 творби на Димитър Дишев, които той е написал в резултат на близо 40 години задълбочени изследвания на историческите извори. Макар и художествена измислица, те се придържат възможно най-близо до познатите ни факти или поне до достатъчно добре обосновани хипотези за делото на Левски, за неговите политически позиции, неговото обкръжение, неговото залавяне и последните дни от живота му.

Разказите в сборника „Искам да бъда свободен” свалят Васил Левски от пиедестала, на който сме свикнали да го поставяме, за да му позволят да влезе в сърцата и умовете ни като истински човек от плът и кръв – един смел, способен и силен борец за свобода, който обаче също има своите недостатъци, прави грешки, изпитва съмнения. Той осъзнава собствената си уязвимост и смъртност и въпреки това е готов да отхвърли оковите на страха, за да бъде свободен. В тази книга читателите ще го видят през погледа на негови близки, приятели и врагове и всяка перспектива ще добавя още един щрих към неговия сложен и многопластов образ. Разказите акцентират както върху постиженията на Левски, така и върху греховете и престъпленията, в които е обвиняван. Димитър Дишев описва не само делото на Апостола, но запознава читателя и с историческия контекст – с процесите и събитията в Османската империя и в Европа, които в крайна сметка довеждат до Освобождението на България.

В „Искам да бъда свободен” Дяконът е представен през призмата на неговото семейство, на османските власти, на общественици като Найден Геров, които не са били съгласни с методите на Левски, на прогресивно настроени турци, на османски фанатик, на набедения за предател поп Кръстьо, както и на човека, който е предал Левски.  Показана е и гледната точка на подписалия смъртната присъда на Дякона българин Иванчо Хаджипенчович – един противоречив политик, участвал в управлението както на Османската империя, така и на България след Освобождението.

Шестнайсетте разказа от „Искам да бъда свободен“ излизат за първи път в общо книжно тяло. Преди това те са били публикувани в различни печатни издания през годините, както и в електронна книга.
Авторът Димитър Дишев (1935–2012) е журналист с богат опит, публикувал свои текстове в списания като „Пламък“ и „Съвременник“ и във вестници като „Литературен фронт“, „Вечерни новини“, „Труд“ и „Трудово дело“. След 10 ноември 1989 г. става един от основателите на пенсионерския печат в България. Преди смъртта си работи във вестник „Трета възраст“ като заместник-главен редактор.
Автор на корицата на „Искам да бъда свободен” е Фиделия Косева.

Темане пред Бога

През 1884 година управителят на най-големия от чифлиците му се яви пред него с малка книжка в ръце и забързано и угодливо започна да хули списователя Захарий Стоянов и дори го напсува, защото окепазил с писанието си почтени българи и на първо място уважавания господин Иванчо Хаджипенчович. „Срам няма този човек!“ – пискливо викаше управителят. – Не знам защо стана тъй, господин хаджи, но след като си отидоха турците, се появиха нашенски перекендета , писачи разни, които не ги е еня, че…“ „Дай!“ – каза хаджи Иванчо, посегна и взе от ръцете му книжката, отвори я, без да бърза – всъщност тя сама се отвори на мястото, където най-често я бе отварял управителят, за да чете с ехидна наслада на този и на онзи как са оклепали господаря му – и прочете:
„По-пространна информация за неговите изпити в София ние не знаем. Лицето, което го е изпитвало и по всяка вероятност знае най-много, живее и до ден днешен и пак в същия град решава съдбата на българския народ, каквото и във времето на полумесеца, когато бесеше своите братя. Аз говоря за хаджи Иванчо Хаджипенчович ефенди, който подписа обесването на героя.
Дълго време си мислих да поискам някои сведения от него, мъчих се да забравя миналото, борих се в себе си да се примиря с онова начало, че каквото и да прави човек, ако не е разсърдил висшето си началство, от което приема заплата, то всичко му е простено, но напусто. Представи ми се грозната бесилница, стори ми се, че гледам сянката на покойния, който ми викаше: „Не ме осквернявай! Не искай помощ от оная ръка, която е оцапана с моята кръв!“.
Освен това аз не мога даже да си въобразя, че този кръстен турчин, това кално кепазе ще да даде добросъвестни сведения на оногова, който би пожелал да научи от него нещо за последните минути от живота на нашия герой. Той ще да ви се яви най-горещият патриот, ще да ахка и охка от вас повече за участта на юнака, който уж съжалявал и на когото се мъчил да помогне нещо“.
Употребил за четенето точно толкова време, колкото беше нужно, и нито секунда повече, хаджи Иванчо с решителен, но спокоен жест върна книжката на управителя, като каза: „Дръж!“ и после добави: „Гледай си работата. Виж там да изорете бранището до бряста и внимавай селяните да не пускат добитък в долната ливада. Хайде, върви!“.
Управителят го погледна объркано и в очите му се мярна тревога. „Бои се, че може да го изгоня заради неприятната новина, която ми донесе – си помисли хаджията. – Глупак. Ако го изритам някога, то ще е за друго. Засега върши работа, гони измекярите, държи ги стегнато и не краде, защото знае, че ще го хвана.“
Някое време след тази случка управителят го гледаше с боязън и по-усърдно му се подмилкваше, но хаджи Иванчо вече не мислеше нито за него, нито за автора на онази книжка, който правилно беше предположил, че хаджията няма да му даде никакви сведения за човека, когото той беше нарекъл „нашият герой“. Само усмивка можеше да събуди у хаджията очакването му, че той ще се покаже най-горещият патриот и ще ахка и ще охка. „Така постъпват хлевоустите хора като тебе, Захарчо! – можеше да му каже. – Хлевоустите като тебе душа дават да съобщят на света какво мислят за това или онова човешко деяние и да изкажат някакво чувство. Аз не съм такъв.“
Богатият търговец от Русе и бивш член на Турския държавен съвет в Цариград до 1877 година, а след Освобождението депутат в Учредителното събрание и член вече на Българския държавен съвет, хаджи Иванчо Величков Хаджипенчович нямаше намерение да се хване тутакси за перото, за да обясни надълго и нашироко на хлевоустите глупаци, че когато същият този Захарий е пасял овце някъде по Котленския балкан и не е имал хабер за намеренията на Васил Левски, хаджи Иванчо е приел тогова человека в къщата си на остров Халки в Мраморно море и цяла нощ са разговаряли за бъдещето на България и като как да стане, та да се променят нещата и властта на турците да се премахне, а на нейно място да се създаде нашенска, българска власт. Повече бяха говорили Левски и присъствалият на тази среща доктор Христо Стамболски, а хаджи Иванчо бе слушал внимателно и от време на време бе задавал въпроси.
Хаджи Иванчо презираше повечето от хората, с които се налагаше да работи или да общува не защото бяха нечестни, („Истински честен е само Господ Бог!“ – казваше понякога.), а защото бяха глупаци. Глупаци според разбиранията му бяха и Мидхат паша, и Васил Левски, но тях той не презираше, а ги уважаваше. Веднъж се запита каква е причината за уважението му и си отговори: „Защото са честни!“.
Мидхат паша и Васил Левски бяха наивници, на които хаджията не искаше да каже какво мисли за тях не защото ехидно искаше да ги остави да си трошат главите и да им гледа сеира, а защото знаеше, че хората от този тип са обречени да вървят по пътя си, сам Бог им е наредил така и затова е излишно знаещи истината люде като хаджи Иванчо да се опитват да ги насочат в правия път.
Дяконът и Мидхат бяха умни във всичко останало и глупава беше само вярата им, че обикновените хорица могат да участват и да свършат някаква работа в големите дела за промяна на историята. „Не е тъй, драги ми господа, хич не е тъй!“ – можеше да им каже хаджи Иванчо. Много неща можеше да каже през годините на различни хора, но не им ги каза и сега знаеше, че е постъпвал правилно. Когато на 31 юли 1872 година Мидхат паша стана велик везир и се зае да разкрие финансовите злоупотреби на предшественика си Махмуд Недим паша, хаджи Иванчо в първия момент поиска да го предупреди: „Не се хващай с тази работа, паша ефенди, защото туй ще ти струва везирството, а може би и главата!“. Хаджията знаеше, че султанът се принуди да махне Недима под натиска на англичаните, които го мразеха заради близостта му с руския посланик Игнатиев, но иначе Недим му беше много по-драг от Мидхат, защото вадеше пари от хазната и тайно му ги даваше за хърчлък. „Десет милиона са отишли незаконно за строеж на дворци и за други султански харчове!“ – викаше Мидхат, глупаво доволен, че е разкрил далаверата. Не му каза нищо тогава хаджи Иванчо, защото след някакво мислене правилно разсъди, че той няма да го послуша, а ще продължи заинатено и дори глупаво да търси отговор на въпроса къде са отишли липсващите от хазната три милиарда лири. Както хаджията очакваше, султанът великодушно прости на Недим злоупотребите и не обърна внимание на Мидхатовото искане бившият везир да върне на хазната стоте хиляди лири, които беше взел лично за себе си. Само два и половина месеца след началото на Мидхатовото везирство, на 18 октомври 1872 година той беше свален. Хаджията не се учуди, а си рече: „Знаех си“.
Мидхат и Васил Левски се бяха хванали да свършат една голяма и много нужна за техните минлети работа, но сами се бяха заловили да я вършат, без да разбират, че около тях няма достатъчно годни за участие в такова дело хора. „Прав си! – им викат хитреците. – Много си прав и точно тъй трябва да стане, работи за тази цел и аз ще ти река: „Аферим!“, когато я постигнеш.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.