СофияПловдивВарнаБургасРусе

Предварителният български класик (За изкуството да си поправяш стиховете през годините)

На Иван Цанев,
напълно академично

Кирил Кадйиски. Снимка: Емил Георгиев

(Бел. ред. – Иван Цанев е поет и автор на книги за деца. Издал е пет стихосбирки до 1989 г. и още три след това. През 2014 г. издава сборник със свои стихове от 60-те години на миналия век, също и стихотворения в сборници и периодика, с известни поправки. Автор е на 15 книги за деца и носител на няколко награди за поезия и детска литература.)

*

Представителите на така наречената тиха лирика – това са безпартийните
комунисти на априлската линия в българската поезия.
*
Този поет, който на младини създаде серия много добри стихотворения, предсказващи едно завидно развитие, внезапно се отказа от това, което го представяше като самобитен творец (някои подозират ранно изчерпване, други са склонни да подценяват таланта му), и започна да пише безлични стихове – за радост на първите, или да
подражава на поредната мода – сякаш потвърждавайки аргумента на вторите; нещо повече – без да се възползва от поуката на Фурнаджиев – започна системно да поправя старите си, безспорно завършени работи;
поправки от издание в издание все по-катастрофални, дотам, че някои творби вече не само не приличаха на себе си, но не приличаха и на нищо. И ако има поети, за които се казва, че с времето се изграждат като творци, за нашия приятел можем да твърдим, че той с годините се рушеше, като сграда, в която не живее вече никой, нещо повече – саморазрушаваше се.

*

Необяснимото желание да пише сонети по време, когато беше проблематично дали може вече изобщо да пише, го караше да преправя емблематични свои творби, като най-често към три куплета лепваше два,
обикновено излишни, стиха или от четирикуплетна творба махаше някое двустишие, което имаше и своето място, и вършеше определена работа – само и само да натамани четиринадесет стиха, което в представите му
трябваше да представлява сонет. Тази му дейност будеше и продължава да буди у мнозина недоумение – дали наистина не осъзнаваше, че едно стихотворение може да бъде хубаво и без да е сонет (както в случаите с
развалените негови ранни творби) и че един сонет (подобно на тия, които беше скалъпил като такива) може да бъде лошо стихотворение. Или не знаеше (което не бива да се изключи при несистемното му образование), че има сонети от 15 и дори по 18 стиха. Сонетът е сонет, понеже се ражда такъв. Катърът – при всичките външни прилики – не е кон. А да участваш в кушия, яхнал катър, е най-сигурният залог да станеш за смях.

*

Оправданието, че творбата е на автора си и той може по всяко време да прави с нея каквото си иска, издиша отвсякъде. Борхес вероятно е искал да каже нещо друго, а не че от нас зависи дали да осакатяваме
творбите си. И децата са на родителите си, но те нямат право – нито морално, нито юридическо – да ги малтретират, само и само защото нещо не им харесвало в тяхното телосложение или пък имали някакви свои представи за изящество и хармония; и подобно на средновековните китайци да пъхат краката им в малки обувки, за да останели с по-къси стъпала – уж залог за грациозна походка, или като някои бушмени да слагат постоянно гривни на вратовете им, за да израснат с по-издължени (вероятно лебедови в първобитните представи) шии. Ако стихотворението ти е с гърбав нос или с клепнали уши, добре е да се погледнеш в огледалото, а не да посягаш към перото. И художествената творба има свой геном. И по него може да пипа само Бог.

*

Да изхвърлиш стихове като:”…и във избистрения въздух тъй гъст и сладостен до вчера / кръжи мъхнатото жужене на пчелните рояци сити…” и т.н.и да ги замениш с нелепото „Днес празникът на есента прибира
свойте реквизити…” говори само за едно: загуба не само на свежестта на сетивата, а изобщо на представата за поезия. „Празникът на есента” като заглавие на дописка на селски даскал до окръжния вестник, че са
приключили с гроздобера на село, може да го издигне в собствените му очи (защо не и в очите на редактора) до ранга на поет, но за поет, който има амбициите да бъде сред водещите, това си е непоправим вече даскалък. И какви ще са тия реквизити от празника на есента, вероятно декори за пиесата „Хан Татар”, поставена на читалищна сцена – дървета от папие-маше с листа от брезент, налепени с туткал. Докато навън в топлата есен шумят истинските дървета, неподозиращи, че ги чака брадва. Брадвата на поета.

*

Сиромашия: желание да посветиш стихотворения на колкото се може повече събратя и като нямаш вече какво – да разделиш един сонет на две, за да зарадваш двамина.

*

С творчеството си и с поведението си той минава за голям само на фона на своите подражатели и почитатели. Сравнен с големите, той е ако не подражател и още повече почитател, то поне се оказва в позицията на
тия, които с такова усърдие и последователност рои край себе си от десетилетия, т. е. – в миманса. В голямата поезия главните роли се играят от големи поети.

*

Въпреки често срещаните реалии от ХХ в. – понякога дори нарочно изтиквани на преден план, за да симулират съвременност, една такава поезия със своето светоусещане не може да не принадлежи на XIX в., колкото и престижно да им звучи това на някои, докато Кийтс, Нервал, Фет или Бунин с всичките реалии от времето, в което са живели, са поети от слеващите векове.

*

Капе от лампите жълта влага,
светлината е толкова гъста –
просто няма къде да избяга
от очите ти поп Кръстьо!

Ето го Каменният гост (в случая „мраморното продължение” на Апостола – великолепна метафора!), ето го мотива за неминуемото възмездие, вълнувало толкова прочути творци. Но не – това било плод на цензурата, санкциониране на младия (тогава) поет; Иван Давидков, вярно че му бил дал първата награда, че говорел за него възторжено и го толерирал, но все пак бил цензурирал оригинала: „просто няма къде да избягаш / от очите на поп Кръстя!” Баналната констатация, че в България предателите са на всяка крачка. Иван Давидков с безпогрешния си усет за поезия, не може да не е видял, как авторът е проиграл една щастлива възможност. И го е „цензурирал”. И слава богу – читателите имаха възможност да се радват на една наистина завършена творба. Поетът би трябвало да благодари на по-големия събрат (Елиът с каква признателност споменава как Езра Паунд от купчина изписани листа сглобил една от прочутите му поеми), но желанието да се изкараш – и ти! –  жертва на режима в нашия случай е взела връх. Или, ако трябва да перифразираме един стих от самия Цанев, самогероизиращият се поет и поезията са се разминали по стълбата.

*

Да осигуряваш по всякакъв начин комфорт за творбите си, докато ги отглеждаш и им се любуваш, е нож с две остриета. Налице е измамната представа, че те са нещо повече от това, което са. И второ, така
изнежените ти създания – с почти срината имунна система – какво ще правят утре, когато няма да те има и няма кой да ги обгрижва. Добрият родител – и при човека, и при животните – знае кога да остави
отрочетата си сами да се справят с живота.

*

Валери Петров има едно въздълго стихотворение, в което – в неговата си стилистика – разказва как някакъв стар художник открива несъвършенства в своя картина, която от години виси в националната галерия и е
позната от десетки репродукции, и решава да се промъкне в залата с четка и боички и, докато портиерът дреме, да я поправи. И тъкмо да пристъпи към действие – байчото се размърдва, художникът се сконфузва,
пъха обратно в джоба сечивата си, отлага за следващия път и започва да размишлява за съвършенството в изкуството – в картина, музика и книга – което толкоз трудно се постига. Цитирам по памет, вероятно
неточно, но римата е същата.
Колко жалко че няма портиери, които да пречат на някои писатели да си поправят творбите – с горещото желание да ги подобрят, а в краен резултат – да ги видим развалени.

––
* Авторът е поет и преводач, автор на 20 книги и стихосбирки, издадени между 1979 и 2009 г., повечето от които са преведени на френски и др. езици. Превеждал е на български Рембо, Верлен, Аполинер, Маларме, Молиер и др., руски поети като Пастернак, Бунин, Блок и др., носител е на български и френски награди за литература, член на френската академия „Маларме“ и др. Статиите му са полемични и често предизвикват опоненти.
Заглавието е допълнено от e-vestnik.

ядец
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.