СофияПловдивВарнаБургасРусе

Атанас Далчев цепел дърва и гледал деца с 84 лв. пенсия; Четеше ни „Ад“ от Данте, разказва дъщеря му

Атанас Далчев. Снимка: личен архив

Виктория Далчева е една от трите дъщери на Атанас Далчев. Поетът има общо четири деца – три момичета (Мария, Виктория, Райна) и едно момче – Христо. Виктория е родена през 1945 г., преди официалния край Втората световна война. Получила инженерно образование, тя отначало работи по специалността си, а после дълги години като редактор и сценарист в Българска телевизия (сега БНТ). С дъщерята на поета, която има трима внуци, разговаряме за детството и баща й; за изпитанията, но и за щастието да си роден в семейството на Атанас Далчев.

– Опишете един случаен ден от детството си, свързан с баща ви?

– При нас непрекъснато идваха хора на гости. В нашата единствена стая. Кой ли не идваше! Непрестанно в тази стая, където живеехме всички, влизаха и излизаха хора… Константин Гълъбов, Радой Ралин, и много, много други… Ние, кажи речи, сме живели с тези непрестанни гости. Баща ми приемаше всички, сред гостите ни имаше и млади хора, които пишеха стихотворения. Дори са се намирали хора, които са го критикували, че сред посетителите ни имало и неталантливи хора. Но той не делеше хората на талантливи и неталантливи…

– С какво свързвате детството си? Баща ви как се грижеше за толкова деца?

– Грижи, грижи, грижи!… Аз си спомням, понеже малката ми сестра все беше болна, той вечно я носеше на рамо на ръце и й пееше нещо. Сутрин цепеше дърва за единствената ни печка, докато ние стоим свити на кревата – лежахме си и не ставахме, за да не настинем. Той беше като болен на тема да бъдем здрави, да не настинем! Но това е така, защото и условията са били такива…. Това беше смисълът на живота му – децата! Изобщо не се е изживявал като литературен деец…Това са негови думи: ”Аз не бързам да пиша, както другите, от страх, че мислите и преживелиците ми ще останат неизразени”. Той е живял като обикновен човек, без да чака, без да се надява, че всичко ще напише. Но имаше неща, които искаше да напише… Божидар Божилов го беше представил на  Борис Пастернак и Анна Ахматова и те го бяха оценили и му бяха пратили за спомен техни книги  с автографи и оценка за поезията му. Той си кореспондираше с Мария Петрових, една от изтъкнатите преводачки на Русия.

Виктория Далчева. Снимка: личен архив

Когато ми говорят за Солженицин, си мисля все пак и следното… Ако трябва да се сравняват Солженицин и Пастернак в частност, Пастернак стои къде-къде по-високо. Той не е емигрирал, останал е в страната си. Това е отношението към родината. Говорейки за това, се сещам за „Към родината“ на баща ми. Това стихотворение е наистина едно от най-сакралните му стихотворения. Също така, много обичам „Вечер“, което е израз на жаждата, истината, обичта към живота („Защо не можем наведнъж  да бъдем/ и тук, и там – навсякъде, където/ могъщо и безкрайно бий животът?…”).

– Отношението на баща ви към децата сигурно е свързано и с неговото детство?

– Той страшно обичаше децата ми, радваше се, че съм го дарила с внуци. Дъщеря ми, второто ми дете, беше само на 8 месеца и 20 дни, когато баща ми си отиде… Докато беше в болницата, той мечтаеше да я гледа как се движи с проходилката, как се изправя на  все още треперещите си крачета и се усмихва. Един ден (малко преди влизането му в болница) го заварих да седи на земята пред креватчето й и да се радва на първото й зъбче, което приличало на оризче… Поначало всички в рода са имали това отношение към децата.  Чичо ми е бил малък (бел. ред. – скулпторът Любомир Далчев), на три-четири години, когато се е запечатала в съзнанието му тази случка… Къщата в Солун на дядо ми е била на брега на морето. От портичка се излизало на самия бряг. Обикновено баба им Катерина е подавала двете момчета – Любомир и Атанас, на техния баща. Дядо ми плувал като риба. Качвал ги на гърба си и ги разхождал… така ги е учил и да плуват. Веднъж, докато подавала детето, баба Катерина се подхлъзнала на брега и двамата паднали във водата. Тогава дядо първо извадил детето и след това майка си, която се нагълтала със солена вода. Това показва отношението към децата. Дълги години след това, когато му се роди син, Любомир Далчев (казваше, че сега е осмислил случката със баба си) прави много композиции на тема семейство. Една от тях може би все още се намира на откритата изложба срещу вечния огън. И този случай беше описал в своя дневник. Този дневник беше пълен с прекрасни фрагменти, но аз го занесох в Сан Франциско и го подарих на сина му.

Радой Ралин с поета Атанас Далчев през 60-те години. Снимка: Личен архив

– Вие, трето подред дете от четири, сте родена през 1945 г.?

– Ясно е, че това е било много трудна, страшна година, веднага след войната… Майка ми е забременяла през 1944 г., а аз съм се родила преди 9 май 1945. Майка ми си е задавала въпрос дали е добре да ме задържи, трябва ли да ме ражда, но баща ми побеждава, той я е убедил да ме задържи. По това време брат ми, който е бил на година и осем месеца, е боледувал от дизентерия и баща ми й е говорил, че ето, ако се родя аз, ще го „издърпам“, че „едното дете ще спаси другото“.

– Били са трудни години, съпътствани и от грижите, за които споменахте малко по-рано…

– Ние живеехме в една стая на улица „Солунска” до завършването ми на гимназия. Къщата бе разрушена от военните бомбардировки. В една стая живеехме, учехме, а баща ни превеждаше и диктуваше преводите на майка ми. Машината тракаше поне по 6 часа на ден. И много се мъчихме в тази стая… Имаше много влага. След 9 септември баща ми беше пет години без работа. После Радой Ралин му отстъпи мястото си в списание „Пламъче“. Там той беше щастлив, това бяха щастливи негови години! После го пенсионираха оттам, бил много възрастен за подобна позиция в подобно списание (издание на ЦК на Комсомола)! Ние фактически заживяхме нормално едва премествайки се в Западния парк. А тази кооперация, в която сега се намираме, е ведомствена, на писателския съюз. Съвсем случайно стана така, че имахме възможност да заживеем тук. Майка ми дори съжаляваше, мислеше, че баща ми се е поболял поради това. Той имаше 84 лева пенсия и ние бяхме вече съвсем големи, когато взехме този апартамент… И от Хердеровата награда, която бе получил, задели пари. От наградата бяхме купили кола, която продадохме за апартамента. По това време не можеше да имаш средства във валута. Никакви средства нямахме, в сравнение с други хора. Майка ми впрочем винаги е помагала на баща ми. Той й е диктувал преводите си, тя пише, преписва… И колко много страници е преписвала! Но така е било възможно да бъдат изхранени четири деца!

– Улавяла ли сте негови настроения на усамотеност?

– Имало е периоди, когато не съм го чувала да говори със седмици. Понякога четеше уединен много продължително време… Докато превеждаше латиноамериканските поети, много се вглъбяваше в това, което прави. Той има прекрасни преводи, и от гръцки и т.н. С Муратов се намериха в сп. Пламъче и заедно превеждаха и от испански  (Муратов впрочем е участвал в гражданската война в Испания). Но всяка вечер семейството сме се събирали да вечеряме. Той разказва нещо, ние разказваме, така прекарваме време заедно… Чел ни е от Дантевия „Ад“, това съм запомнила ярко – онзи момент, когато децата са затворени в кулата. Той се разплакваше, докато ни го четеше, италианският му впрочем беше прекрасен. Децата казваха на баща си в тази част от „Ад“: „Татко, ти ни създаде, ти ни изяж!“, понеже те гладуват… Баща ми на много места казва, че семейството е това, което го е спасило, това може да се види и във „Фрагменти“, там е писал и за децата. И сега, като говорим и за темата за децата, се потвърждава, че има толкова много стихотворения, които се занимават с тази  тема…

– Говореше ли вкъщи за стиховете си?

– По това време, докато бяхме малки, не сме проявявали чак толкова голям интерес. Той не е говорил за поезията си. Вкъщи никога не се говореше, че той е поет, не ни е казвал например: „Прочетете това, прочетете онова“, за своето творчество. Може би самият той нямаше самочувствие на литератор. Вижте какво казва във „Фрагменти“: „Децата често ме питат: „Какъв писател си ти, тате? Ние не те виждаме никога да пишеш.” Аз самият изпитвам това недоумение: смущавам се, когато някой се обърне към мене с това прозвище; в средата на своите „събратя” се чувствам неловко като чужд човек. И наистина сред толкова автори на дебели книги и многотомни произведения какъв писател съм аз, автор на изречения?“. Същевременно ни е говорил много за литература. Имаше един италиански критик, Санте Грачоти, който казва за него: „Той не е български поет, той е европейски поет“. И на нас, децата, от подобни думи дори ни е ставало неудобно. Баща ми допревеждаше вкъщи. Четеше на всички ни стихотворни преводи, или на майка ни. Но за своята си поезия не говореше.

– Не е ново, дори е наивно критическо откривателство да се каже, че за младия Далчев е характерна силна рефлексия за смъртта, и че после това донякъде се променя… Критиците казват, че вече 60-годишен, той е всъщност по-млад, по-жизнелюбив…

– Трябва да кажа, че и аз съм също като него, сега основно ме интересуват децата. Когато си по-млад, разсъждаваш по особен начин, съмняваш се в много неща. После се отърсваш от това желание да се реализираш и започваш да живееш заради самия живот.
Като млад той е мислел философски в много по-голяма степен. Чел е само философска литература, но имам чувството, че после е открил това, което много философи откриват – че трябва да се живее за малките, хубави неща, че не можеш да промениш света, понеже той е такъв, какъвто е. Индивидуалистите страдат, макар че са двигателите на живота, тъй като масата е тази, която отхвърля отделния човек от обществото. Макар че същевременно различието движи живота и то е, което ни прави хора… Ако бяхме еднакви, щяхме да си живеем като животни. И баща ми е бил отхвърлян, понеже е различен. През социализма например му съкращаваха например последния стих на „Ангела на Шартр“, защото го имало образът на Бог….

– А вие самата също имате досег със словото като сценарист. Имате есета, свързани с определени моменти от живота ви?

– Аз имам няколко написани неща, и то когато ми е необходимо да го напиша. И аз не знам по какъв повод реших да напиша „Баклава“, спомени за последните дни на баща ми… Спомням си един случай… Внуците бяха не съвсем малки, когато веднъж отидохме в Гърция с мъжа ми, на Тасос, на едно съвсем тихо пристанище. Имаше кръчма, пристанище и там срещнахме един българин. Подобни неща ме впечатляват. Спонтанно написах нещо, имам подобни неща. Но навремето повече се бях научила да пиша сценарии, интервюта. Времето беше такова, че от гледна точка на цензура имаше страшни цербери. Но от друга страна, сега парадоксално няма свобода на словото…

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.