СофияПловдивВарнаБургасРусе

Как станах враг номер едно на Путин

Б.р. – Документалният трилър „Заповед за арест. Как станах враг номер едно на Путин“ (Слънце) проследява невероятната история на американския бизнесмен Бил Браудър. След дълги години на успешен бизнес в Русия един ден всичко се обръща наопаки. Браудър и неговият адвокат Сергей Магнитски разкриват изумителна финансова измама, в която са замесени висши правителствени служители. Оттам нататък започва  кошмарът. Държавната машина се стоварва върху тях с цялата си мощ.

В изкупителна жертва се превръща адвокатът Сергей Магнитски, който не се пречупва под натиска на властите да натопи Браудър за огромния скандал. След скалъпено обвинение той е арестуван и подложен на изтезания, довели в крайна сметка до смъртта му. Търсейки справедливост, Браудър и неговият екип започват битката на живота си, за да може виновните да получат възмездие.

Месеци наред книгата е бестселър номер едно в класацията на „Ню Йорк Таймс“. Смъртта на Магнитски намира широк отзвук по света, като в отговор на това престъпление, Сенатът на САЩ приема т.нар. „Закон Магнитски“, който налага визови и финансови санкции срещу лицата, свързани с ареста, мъченията и смъртта на адвоката.

Бил Браудър управлява хеджфонда „Хермитидж Кепитъл“. Дълги години е сред най-големите инвеститори в Русия. Преди това е заемал ръководна позиция в инвестиционната банка „Соломон брадърс“. Притежава магистърска степен по бизнес администрация от Станфордския университет. Следва откъс в превод на Павел Талев.

Аз съм човек, който борави с цифри, затова ще започна с някои важни за мен: 260, 1 и 4 500 000 000.
Ето какво означават те: Всеки уикенд пътувах от Москва, града, в който живеех, до Лондон, града, който наричам мой дом. През последните десет години направих това пътуване 260 пъти. Причина № 1 за него беше да посетя сина си Дейвид, който тогава беше на осем години и живееше с бившата ми съпруга в Хампстед. Когато се разведохме, обещах да го посещавам всеки уикенд, независимо от обстоятелствата. Никога не наруших обещанието си.

Имаше 4 500 000 000 причини да се връщам толкова редовно в Москва. Това беше общата стойност в долари на активите, управлявани от моята фирма „Хермитидж Кепитъл“. Аз бях неин основател и изпълнителен директор и през предишното десетилетие спечелих много пари на много хора. През 2000 година фондът „Хермитидж“ се считаше за най-добре справящия се на новите пазари в света. Постигахме печалби от 1500 процента за инвеститорите, които бяха с нас от създаването ни през 1996 година. Успехът на бизнеса далеч надхвърляше и най-оптимистичните ми очаквания. Постсъветска Русия предлагаше някои от
най-внушителните възможности за инвестиции в историята на финансовите пазари и да се работи там, беше също толкова вълнуващо, понякога и опасно, колкото и доходно. Никога не беше скучно.

Бях пътувал от Лондон до Москва толкова много пъти, че познавах пътя най-подробно и в двете посоки: колко време щеше да ми отнеме да мина през мерките за сигурност на летище Хийтроу, колко, за да се кача на самолета на „Аерофлот“, колко, докато излети и полети на изток в потъващата в мрак страна, която в средата на ноември бързо навлизаше в още една студена зима. Продължителността на полета беше 270 минути. Време, достатъчно да прегледам „Файненшъл Таймс“, „Сънди Телеграф“, „Форбс“ и „Уолстрийт Джърнъл“ плюс всякакви важни имейли и документи.

Докато самолетът се издигаше, отворих дипломатическото си куфарче, за да извадя четивата за деня. До папките, вестниците и лъскавите списания се намираше и една малка кожена папка. В нея имаше 7500 долара в банкноти по 100. С тях щях да имам по-добра възможност да се кача на прословутия последен полет от Москва – като хората, които бяха успели да се измъкнат в последния момент от Пном Пен или Сайгон, преди техните страни да потънат в хаос и разруха.

Но аз не бягах от Москва, а се връщах в нея. Връщах се на работа и затова исках да се запозная с новините от уикенда.
Една статия в списание „Форбс“, която зачетох към края на полета, привлече вниманието ми. Беше за американеца от китайски произход Джуде Шао, който като мен имаше магистърска степен по бизнес администрация от Станфорд. Беше учил няколко години след мен в този университет. Не го познавах, но и той беше преуспяващ бизнесмен на чужда земя. В неговия случай – в Китай.
След като влязъл в конфликт с корумпирани китайски чиновници, през април 1998 година Шао бил арестуван, тъй като отказал да плати 60 000 долара подкуп на един данъчен инспектор в Шанхай. Впоследствие бил съден по фалшиви обвинения и получил шестнадесет години затвор. Негови колеги от Станфорд организирали кампания в негова защита, за да го измъкнат оттам, но не успели. Докато четях, Шао гниеше в някакъв отвратителен китайски затвор.

От статията ме побиха тръпки. Когато става въпрос за бизнес, в Китай беше десет пъти по-безопасно, отколкото в Русия. В продължение на няколко секунди, докато самолетът се спускаше от 8000 метра над московското летище Шереметиево, се запитах дали не постъпвам глупаво. От години главният ми подход в инвестирането беше активността на акционера. В Русия това означаваше да се опълчваш срещу корупцията на олигарсите – двайсетина мъже, за които се твърди, че след падането на комунизма са откраднали 39 процента от страната и почти за едно денонощие бяха станали милиардери. Олигарсите притежават повечето от фирмите, търгуващи на руската фондова борса, и често ограбват тези компании, без те да се усетят. В повечето случаи се справях успешно в битките с тях и макар тази стратегия да носеше успех на фонда, тя ми спечели и много врагове.
Когато свърших статията за Шао, си помислих: Може би ще трябва да го давам по-кротко.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.