Чий е 24 май? Защо църквата е начело на държавата и поповете са първи на всеки празник?

Проф. Антоний Тодоров. Снимка: e-vestnik

Не, не ме подозирайте, че ще вляза в смешния спор с македонците, на кого „принадлежат“ Кирил и Методий. Нито пък за това, какъв точно е техният етнически произход. И двете теми не са интересни, защото нямат особен смисъл, особено отнесени към ІХ век. Днес те имат само носталгично-националистически смисъл. Не, става дума за друго и то е видимо на официалната церемония за 24 май през 2017 г. пред паметника на Св.Св. Кирил и Методий в центъра на София. Там присъстваха президентът на републиката, кметът на София, патриархът на БПЦ, както и други официални лица, представителни детски хорове, „обикновени граждани“.

Ще опиша накратко церемонията, както беше излъчена на живо от БНТ. Тя ме подтикна да напиша този текст. Всичко започна с мобелен и религиозна церемония, водена от митрополит, който поръси присъстващите със светена вода. После (но не в началото) беше изпълнен и химнът на празника, който всички ние, пишещи и говорещи на български език, знаем от деца.  После митрополитът (доколкото можах да видя – врачанският митрополит Григорий) произнесе приветствие, като първо се обърна към Негово светейшество патриарха, а след това към Президента. Най-сетне кметицата Йорданка Фандъкова получи правото да приветства, и най-сетне Президентът на републиката се добра до трибуната. Последва и обръщението на писателката Петя Кокудева. После бяха поднесени венци на паметника. Тази видима йерархия на инстанциите поставя начело Църквата, а след това Държавата. Въпросът изниква логично – ама ние светска държава ли сме?

На пръв поглед всичко изглежда обичайно, нищо съвсем ново, нищо неочаквано. Така ни се струва, че би трябвало да изглежда един 24 май. Но мисля, че все пак имаме проблем и той е в твърде натрапващото се и разширяващо се участие на официалните държавни церемонии на православната църква. Вече няма откриване на нов път, на нов офис, на нова болница, изобщо откриване, без да бъде поканен православен свещеник, който „да освети“ мястото, да поръси с вода, да изпее псалм или каквото се пее. Така свикнахме с това, че не ни прави впечатление.

Въпросът е, дали това присъствие навсякъде на православните свещеници е безобидно. Дали свързването на държавата (чрез нейните официални церемонии) с православната религия е нещо, което трябва да приемаме като норма, без никакви изключения? В Писанието има епизод, в който Христос заявява: „Божието Богу, кесаревото Кесарю“. Изглежда дойде време да напомним това напътствие на нашите православни отци. Разделянето на държавата от църквата е навсякъде в Европа, а и извън нея, знак за модерност – религията е личен избор, практикуването й е частен въпрос, не може да има официална, още по-малко задължителна за всички религия.

Ще припомня няколко последни активности на Църквата, които забравяме, но които никак не са безобидни.

Отново на 6 май, Гергьовден, иначе Ден на храбростта и Българската армия, православните отци поръсиха бойните знамена. Православните свещеници вече са главното действащо лице на парада (макар все още да не го командват, поне официално), всички слушат проповедите, скланят смирено глава при ръсенето със светена вода, участват в ритуала, сякаш няма никакъв проблем. Вероятно защото се предполага, че всички са православни християни, че сред военнослужещите не може да има мюсюлмани, юдеи, както и агностици и атеисти. Това не е безобидно и във всеки случай внушава на „другите“, че са много различни, че не са част от всички. Последиците ще се проявят по-късно.

Ще кажете – церемонията е стара, традиционна, от времето на Александър Батенберг, а по времето на комунизма е била отменена. Е, и? Защо не е възможно този празник на армията да бъде светски? Нима под знамената има само българи-християни? Само за тях ли е военната служба? И защо сред висшите военни чинове е трудно да забележиш хора с имена като Агоп, Ремзи или Аврам? Не живеем в ХІХ век, за да продължаваме да смятаме, че нациите са предимно моноетнически или монорелигиозни.

Преди две години неочакваната светска активност на Църквата породи политически скандал с решението на Синода да се споменава Симеон Сакскобургготски като „цар на българите“ в молитвите. Нека направим няколко уточнения. Симеон II е действително цар на българите от 1943 до 1946 година. Вероятно царската му титла в личен план е валидна и днес, макар да не е суверен. Освен това, да напомним, той беше съвсем законно и официално министър председател на Републиката от 2001 до 2005 г. Е, при това положение, очевидно е, че решението на Синода е най-малкото неуместно, да не говорим, че всъщност е просто скандално.

Да попитаме: „Какво е накарало Светия Синод да вземе такова решение?“ Какво се е случило? Освен, разбира се, иначе малко странният повод да се чества 1150 годишнината от покръстването на онзи цар Борис I. Странен е поводът, защото годишнината е кръгла само формално, но при такава историческа дистанция човек очаква неща от рода на „1300 години България“, а не 1150! Както и да е, не е годишнината толкова важна, а по-скоро казаното по неин повод.

Обясняват ни, че отношенията между църквата и монархията били специални. Че църквата почитала монархията по традиция, че за нея монарсите са богопомазани и т.н. В кой век живеем? А и нали родоначалникът на последната царска династия в България, Фердинанд I, както е известно, е бил избран от Велико народно събрание, а не е законен наследник на рода Дуло или на Шишмановци, например. Решението беше странно, но не по-малко странно беше и друго. На честванията в Плиска тогава присъстваше политическият елит на страната – президент, премиер и пр. Честваха официалното приемане на християнството в България почти като национален празник. Ама всички ли български граждани са християни? Всички ли са православни християни? Има ли също така мюсюлмани, юдеи, да не говорим за онази значителна част от живеещите в България, които смятат себе си за агностици или атеисти. Кой във Франция, Белгия, Германия или Австрия днес чества официално покръстването?

Но да приемем, че празникът е бил църковен, а Църквата е поканила на него представителите на държавната власт. Веднага направи впечатление, кои бяха наградени с високи църковни ордени: Симеон Сакскобургготски, Бойко Борисов и Емил Велинов. Присъстващият тогава президент Плевнелиев не получи орден. Всъщност БПЦ се отблагодарява на Симеон за прекратяването на разкола в църквата, на Борисов – за построените и реставрирани църкви и манастири (по собствените му думи). Емил Велинов, дългогодишен чиновник в администрацията на МС и директор на Дирекцията по вероизповеданията от 2008 г., вероятно за да се поддържат добрите отношения с тази важна държавна администрация. Неведоми са пътищата на БПЦ при избора на наградените, но прагматизмът несъмнено прозира.

Както разбираме, важно е за БПЦ да бъде добре с властта. Това проличава и от друг проект – често предлаган и обсъждан, но сега наново поставен: въвеждането на вероучение в училищата като задължителен предмет. Едно е обучението по религии, друго – изучаването на определен катехизис или каквото е там в различните вероизповедания. БПЦ иска ясно задължително православно вероучение. Намеренията са иначе благородни – възпитание в ценностите на милосърдието, солидарността, почтеността – на както се казва, рискът е, че добрите намерения покриват пътя към ада. В един свят, където злоупотребата с религиите е достигнала до степен на насаждане на религиозна нетърпимост, задължителното вероучение ще направи обратното на очакванията.

Държавата досега общо взето успешно отклонява подобни щения и се позовава на светския характер на образованието. Но това не значи, че държавата винаги успява да се държи като светска. Затова е добре да направи така, че БПЦ влезе в ролята си на морална инстанция не с наставления или с помощта на държавната власт, а с добри дела – последното е по-важно, както е известно. И да остави образованието на светските власти – не се нуждаем от вероучение, а от едно истинско гражданско образование. Липсата му няма да бъде запълнена от която и да е религия.

От блога на автора

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.