СофияПловдивВарнаБургасРусе

Два вида лагери: еврейските трудови лагери (1942–1944) и Трудово-възпитателните общежития (1945–1962)

Публикуването на едно място на тези различни разкази, на тези толкова противоречиви картини от миналото, поради самия факт на съжителството си повишават информационната им стойност. Редица аналогии се налагат от само себе си. Така внимателните и заинтересувани читатели се превръщат в един вид спонтанни компаративисти. Ще се позова на един пример от този том, в който сравнителното четене на два, поместени един след друг, текста надхвърля елементарното сравнение и отпраща не само към различни съдби, но дава опорни точки за сравняване и характеризиране на две различни политически системи, за ценностите им и за начините им на упражняване на власт. В началото на настоящия том са публикувани „Дневник на един евреин в трудов лагер (1943)“ и автобиографичният разказ на млада жена, заради убежденията си попаднала в лагерите на комунистическата държава, наричани като че по ирония „Трудово-възпитателни общежития“ (ТВО).

Необходимо е да прибавя и някои необходими обяснения за дневника на Майер, без които не би могъл да бъде разбран неговият смисъл и неговата ценност. Първо, това е изключително рядко, дори уникално свидетелство от първо лице за ситуацията на българските евреи в дните на най-голямо изпитание за тях. Дневникът е воден между началото на април и началото на юли 1943 г.   Това са месеци, решаващи за съдбата на българските евреи. По силата на приетия под натиска на германците през 1941 г. Закон за защита на нацията, останал известно време без особени последствия, Комисията по еврейските въпроси подготвя първата група от български евреи за изпращане в нацистките лагери на смъртта. На 9 март 1943 г. е издадено нареждане за това и дори една част от хората са били натоварени във вагоните с направление лагера „Треблинка“ (Полша).

В този момент се активизира и гражданската съпротива срещу изпращането на българските евреи на смърт. Протестите на депутати, на висшия клир на Православната църква, на интелектуалци, на дворцови сановници и обикновени граждани дава повод на цар Борис III да спре изпращането. Един от аргументите му пред настояването на нацистите е бил, че еврейската работна ръка е необходима на държавата. Така Майер, заедно с голяма група евреи от Плевен, са „мобилизирани“ и се озовават на трудов лагер край Ихтиман. В тези трудови лагери са изпращани всички еврейски мъже на възраст между 21 и 40 години и са оставали там от април до края на октомври. Жени и деца не са били въдворявани. През зимата „мобилизираните“ са освобождавани и се връщат по домовете си. Сабетай Майер прекарва три години в тези трудови лагери – 1942, 1943 и 1944 г. Девети септември 1944 г. го заварва като част от група, работеща по изграждането на мост над река Искър, недалеч от София.

Майер води подробен дневник за престоя си в трудовия лагер през 1943 г. През този период са някои от най-драматичните моменти от съдбата на българските евреи. Единият е Решението на правителството от 25 май 1943 г. за изселване на всички евреи от София и концентрирането им в няколко града. Другият е новината за десанта на съюзниците в Сицилия през юли 1943 г. По този повод в лагера избухват вълнения и ръководството засилва контрола. Наказва лагерниците с изземане на вещи, книги и др. Така той остава без тетрадката, на която води дневника, и това обяснява липсата на коментари за другия момент. Впоследствие Майер продължава да пише на някаква по-малка тетрадка. При разпускането на лагера през есента му връщат тетрадката с дневника. Общо през престоя си в трудовите лагери е записвал в три тетрадки. През 1960 г. несправедливо е обвинен в шпионаж в полза на Израел  и при обиск в дома му, заедно с цялата му кореспонденция, са иззети и дневниците от трудовия лагер, а самият той по-късно е осъден и изпратен в затвора. Всичко, взето от Държавна сигурност, е загубено безвъзвратно, по чудо само първата тетрадка с дневника от пролетта на 1943 г. остава незабелязана и така запазена.

Другият текст е житейският разказ на Цветана Джерманова, момиче на възраст приблизително колкото Сабетай Майер, левичарка, антифашистка, привърженичка на социалистическите идеи, свързана с анархистични кръгове. Арестувана е на 16 декември 1948 г. при провеждането на обща акция срещу анархистите в цялата страна преди откриването на Петия конгрес на БКП. Преминава през повечето от съществуващите по това време женски лагери – от Ножарево до остров Щурчето край Белене. Условията в комунистическите лагери не позволяват водене на дневник, но тя очевидно притежава добра памет и възстановява престоя си там с впечатляващи детайли.

В трите тома на Това е моето минало са публикувани и разкази за мъжките концлагери, за жестоките условия и за смъртта, която витае над въдворените. Не един лагерист цитира стандартната реплика на надзирателите от Белене: „Вие сте тук не да ви лекуваме, а да мрете“. Но сравняването на отразеното в дневника на Сабетай Майер и този тип свидетелства би изглеждало прекалено драстично и тенденциозно. Сравнителното четене на дневника и предадените безкраен драматизъм спомени на Цветана Джерманова дават по-добра възможност да се откроят принципни те разлики – не само по отношение на порядките и отношенията в двата вида трудови лагери, но и относно характера на властта и широкия социален контекст, който стои зад тях. Ще цитирам няколко пасажа от двата разказа:

Сабетай Моис Майер:

„Нашият подофицер се казва Петър Савов (…) Добродушен старик, който, изглежда, е неспособен да извърши никому зло. Открито лице, ясни сини очи. Някои от нашето ядро постоянно го тормозят и майтапят (…) Фелдфебелът, изглежда, че е единственият от всички в нашия лагер, който разбира много добре от работата си. И той изглежда добър човек, макар че днес на обяд здравата натупа с лопатата Монито. Но всички дадоха право на фелдфебела (…) След туй нашият поручик. Този офицер ми е извънредно симпатичен. Малко измъчено, остаряващо лице, но излъчващо справедливост. Аз съм сигурен, че никому нарочно не ще направи зло…“

Самите тези характеристики показват начина, по който Майер и неговите другари усещат отношението на ръководителите към тях. Но най-изненадващ е самият тон на дневника, в него нито за момент не е отразен драматизмът на момента, не намира място чувството за реална заплаха. Причината е, че „мобилизираните“ получават конкретни доказателства за искрената загриженост за съдбата им. След решението на Комисарството по еврейските въпроси за изселване на евреите от София възникват нови опасения. О.з. капитан Хаджиев, командир на IV група, заминава спешно за София, за да се осведоми каква е ситуацията. Завръщайки се, той се обръща към мобилизираните със следните думи:

„Както знаете, момчета, със самото научаване за решението на Комисарството заминах за София да видя с какво мога да ви бъда полезен. Тичах по много неща, ходих при много хора, влиятелни личности, мои добри приятели и ето какво казаха. Всички евреи от София ще бъдат изселени в следните градове, определени засега: Плевен, Айтос, Карнобат и Враца (…) Накарах много лица да издействат отпуск за вас, нещо, което, вярвам, всички ще сторят. От вас се иска само едно. Със спокойствие да понесете тези събития и да не предприемате нищо, защото това само ще утежни вашето положение.“

На изказваните от един мобилизиран евреин благодарности Хаджиев отговорил: „Всичко, което направих, аз трябваше да направя. Изпълних един човешки дълг.“

Цветана Джерманова:

„За възпитанието ни и промяната на политическите ни убеждения се грижеха две възпитател ки – Касабова и Славчева. Те бяха прости, подли и жестоки, но определяха живота ни (…), изготвяха характеристики за освобождаване или ново превъдворяване. Ерменка Славчева беше по-груба, жестока и явно изразяваше ненавистта си към нас. Касабова беше мазна, подла и държеше около себе си една групичка от въдворени, които ѝ донасяха всичко, което ставаше в общежитието, и въз основа на тези доноси изготвяше характеристиките ни. Охраняваше ни бай Кольо и четири милиционерки от съседните на Босна села. Произхождаха от бедни семейства и тук изкарваха прехраната си. Към нас бяха враждебно настроени (…) Най-лошо се държеше милиционерката Здравка. Тя стреля срещу мен и приятелката ми Аделина, защото отивахме за вода, без да искаме разрешението ѝ (…) Шеф на целия милиционерски състав беше поручик Николов. Седалището му беше в с. Ножарево и при нас идваше един или два пъ ти в месеца за затягане на дисциплината. С надменното си държане, кръвожадния поглед и камшика, който не изпускаше от ръцете си, направо ни стряскаше. Пристигаше винаги на кон, дебнеше ни от засада и при най-малкото отклонение от неговия правилник следваше наказание. През зимата марширувахме в снега и пеехме „Пред нас са блеснали житата“, а през лятото стояхме прави под жаркото слънце до припадък и наказанията завършваха с карцер за една седмица.“

Сабетай Моис Майер:

„Дойде полковникът. Мина гратис, без да ни поздрави и да ни обърне каквото и да било внимание. Скара се само на нашия подофицер и на доктора. Когато отмина полковникът, всички се постарахме да научим защо полковникът се скара с най-добрите началници в лагера. Научихме, че началникът доложил за доктора, че ходил в града и пил в компанията на мобилизирани евреи, а нашият подофицер ял агне с нас. Полковникът доста остро им се скарал и им обяснил, че е забранено всякакво общуване с лица от еврейски произход. Както и да е, но позицията на нашия началник ни направи много лошо впечатление! Никой не очакваше от този старик такава постъпка, още повече че изглеждаше много добър човек.“

Цветана Джерманова:

„В „Черната рота“ три месеца живяхме в глад, мръсотия, въшки, болести (…) Отслабнахме, на някои зъбите започнаха да кървят, други се оплакваха от влошено зрение, аз се разболях и развих воден плеврит. Вдигнах висока температура, не можех да вървя сама, жените ме придържаха, докато стигна до нивата, и вечер ме връщаха по същия начин. Цял ден лежах под сянката на побит житен сноп. Не можех да се храня, спрях и да говоря. С всеки изминат ден здравето ми ставаше по-зле. Започнах да се унасям и бълнувам. Имам смътен спомен от последния ми ден в „Черната рота“. Пак бях на нивата, лежах на земята. Редуваха се висока температура и студ и тогава, като на сън, видях управителя. Не помня дали ми говореше. Не помня и аз дали съм отговаряла.“

Първата разлика, която се откроява, е в мотивите за въдворяването: изпращането на младите евреи в трудови лагери не е било мярка за изолирането им, а начин, макар и принудителен, за запазването им. Никой не се стреми да ги превъзпитава, в дневника нито за момент не се появява и намек за антисемитизъм в отношението на управата на лагера към „мобилизираните“ (а знаем, че основен белег на фашистката идеология е расизмът, респективно антисемитизмът). Отношенията се базират на взаимното зачитане и човещината.  Комунистическите трудови лагери са замислени и осъществени именно като форма на крайно изолиране на класов и на идеологически принцип, като за удобство на организаторите идеологическият поглъща класовия. На въдворените се гледа като на врагове, като на лишени от права „други“.

Приведените пасажи са покана за активно и заинтересувано четене, което, надявам се, ще увеличи не само съществуващите аналогии между различните разкази, но и възможността за изводи, които да обогатят картината на разглежданата епоха, тъй като оценката ѝ не може да бъде извършена, без да премине през вътрешната преценка на всеки от нас.

* Из новата книга „Историкът и множественото минало“ (Сиела) на проф. Ивайло Знеполски, в която той разглежда комунизма през призмата на теориите за социално действие и социална промяна, промените в социалната структура на реалния социализъм, мотивите в действията на отклоняващия се субект, трите ясно очертани периоди в историята на Народна република България, идеологията и политическата природа на комунистическата държава, диалектиката на утопия и идеология в практиката на „реалния социализъм“ и др.

Текстовете в книгата са писани в последните двадесет години. Изданието е част от съвместната документална поредица „Минало несвършено“ на издателство „Сиела“ и Института за изследване на близкото минало. В нея срещаме още заглавията „Държавна сигурност – предимство по наследство“ на Момчил Методиев и Мария Дерменджиева, „Ромен Гари и френската дипломатическа поща“ със съставител Райна Карчева, „Литература на случаите. От „Тютюн“ до „Хайка за вълци““ на доц. д-р Пламен Дойнов, двата тома на „Как се променят нещата“ – труда, за който проф. Знеполски получи номинация за Национална награда „Христо Г. Данов“ 2017 в категория „Хуманитаристика“, и др.

В „Историкът и множественото минало“ проф. Знеполски е категоричен: „Работата на историка не се ограничава с установяването на фактите, но предполага и интерпретация на тези факти, насочена е не само към истината, но и към доброто. Науката не бива да се смесва с политиката, но историкът на сегашното време трябва да е в състояние да предложи приемлива концептуална рамка, въз основа на която индивидите да разгърнат собствените си способности за равносметка, оценка и избор, който в края на краищата много често е политически.“

За корицата на книгата, дело на Веселин Праматаров, е използвано изображението „След манифестация за 9 септември“, Кюстендил, 1980-те, от сайта „Спомени от Народната република“.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.