www.e-vestnik.bg
Фийд за коментари Фийд за публикации
петък, 22 септември 2017
БългарияСвятМения и коментариЗдраве и наукаАрт и шоу

Британският пътешественик Джеймс Краучман разказва за хората от Северозапада

14 Юли 2017

 

В Меча поляна с бай Пешо. Снимка: личен архив

За фотографа Джеймс Краучман сме разказвали и преди в e-vestnik, как издирва и снима стари църкви в България (виж тук). Той, 32-годишният англичанин, решава да пътува из Северозапада. Начинанието му се превръща в изследване на обезлюдени селища, запуснати църкви и душите на тамошните жители.
Подобно летописец Джеймс разговаря с местните и запомня разказаното от тях. Той върви с километри из планини и равнини и издирва избеляващи и рушащи се църковни стенописи.
Следват четири истории за хора от Северозапада, разказани от Джеймс:

Как започна всичко?

Северозападът е първата част от България, която видях, макар и първия път това да беше от прозореца на самолет. Това стана през 2009 г., когато бях за пръв път в България. Първоначално живеех в апартамент в София с голям кухненски прозорец, който също гледаше в тази посока. Винаги съм се интересувал от по-малко познатите части на Европа. Идвайки в България, исках именно едно „бяло платно“. Северозападът на страната отговаряше на тази идея. Най-много от всичко, исках снимките ми да бъдат документи, записки от места, за които повечето хора никога не са чували или не знаят много, дори и хора в България. С течение на времето проучих този регион, територията от Драгоман до Белоградчик, с мен бяха и двама приятели. Единият от тях, Божил, е преподавател, с корени от град Своге. Другият, Деян, е студент, който е прекарвал много от летата си в района на Лесковдол и има енциклопедично познание за върхове, дефилета, села и реки в региона. Той действаше като преводач и изследовател за нашите пътувания и на свой ред също документираше с фотоапарата си. Това се превърна в неофициален проект, в „гоблен“ на българския Северозапад.

Меча Поляна. Бай Пешо

Пристигнахме в Искрец рано сутринта, след като почти изпуснахме маршрутката от Своге, и се запътихме към махалата на Меча Поляна. Това е наистина старо поселище, местните (малкото, които са останали) разказват, че било населено от Римско време, и че църквите тук са изградени през Средновековието. Те мистериозно са оцелели, макар че са обрасли с  дървета и лози. Деян ми каза, че пътят от Искрец до Меча Поляна е бил част от Римски/византийски път, преминаващ през тази част на Балкана. С влизането ни в Меча Поляна забелязах колко е тихо тук. Беше доста обезлюдено. Минахме покрай порутените къщи и „черупката“, останала от старото училище, преди да открием църквата. В един момент, с периферното си зрение, съзрях мъж насред градина. Бай Пешо. Последният жител на Меча Поляна.

Бай Пешо ни разказа, че през 70-те години е било планирано да прокарват електричество от намираща се в близост подстанция на селцето Лилашковци, но някои от местните пренасочили парите по някакъв начин, и така Меча Поляна никога не получила електричеството си…

Бай Пешо ни разказа за предишната зима, която е била най-лоша от тези, които си спомня. Прекарал е цял ден, почиствайки снега, за да го открие затрупал всичко отново на следващия ден. На тръгване той ни даде пълна чанта, пълна със сладки ябълки. Деян помоли да го снима и той неохотно се съгласи, при условие да не публикуваме снимката във Фейсбук. Дори в селото Меча Поляна, в което нямаше електричество, Бай Пешо знаеше, че съществува Фейсбук!

Главановци. Аспарух

През 2014 г. реших да извървя 100 км през Северозападна България, вдъхновен от книгата на Патрик Лий Фермор (известен с пътеписите си британски писател и войник), който е писал и за пътуването си през България). Започнах една събота през април. Взех автобус от София до Монтана, след което – такси от Монтана до Главановци. Шофьорът на таксито палеше цигара от цигара през целия път.

Аспарух. Снимка: Джеймс Краучман

Първият човек, когото срещнах в Главановци, беше Аспарух. То беше излязъл да види как така такси преминава през селото. Аспарух ми даде ябълки и сирене за пътя ми нататък и ми разказа истории от детстото си. Разказа ми как е чул самолети, връщащи се обратно след бомбардирането на румънските петролни полета по време на Втората световна война, изхвърляйки останалите си бомби над над западната част на Стара Планина, и как звукът е отеквал през долините. Според легендата британски бомбардировач се е разбил там и все още лежи неоткрит из залесените склонове.

„Чърчил е казал, че сме диви хора“, говореше Аспарух. Не разбирах голяма част от това, което казваше – той говореше български, примесен с торлашки диалект. Преди да си замина, ми даде ябълките и ме представи на съпругата си. Попитах го дали може да го снимам и той уважи желанието ми, заставайки с достолепна стойка пред фотоапарата. Рядко българите от малките селища са били толкова отворени по отношение на заснемане с фотоапарат, но Аспарух беше горд човек. През цялото време планирах да принтирам снимката и да му я изпратя, но никога не успях. Наскоро един от роднините на Аспарух ме информира, че той е починал миналата пролет.

Калотина. Жената от църквата

Пътувахме към Калотина, намираща се на сръбско-българската граница. Търсихме малка средновековна църква в поселище, наречено Дива махала. Знаехме, че ключът е пазен от възрастна жена, която е живяла там през целия си живот. Тя го пазеше в кухнята, до ключа за гаража, закачен на ключодържател, донесен от сина й от Виена.

Жената в Калотина. Снимка: личен архив

Вътрешността на църквата беше тъмна и влажна, но човек все пак можеше да различи фреските от 14 век. Църквата е била построена от Иван Александър след битките му с византийците и сърбите. Дори след 600 години, изрисуваното имаше плътност и непосредствено отвеждаше в света на Византийската империя. Беше трудно за човек да си представи, че един от най-важните средновековни паметници на Югоизточна Европа бива отключван и заключван всеки ден от старица, която отглежда краставици в градината си в покрайнините на Калотина.

Възрастната жена (чието име забравих) ни каза, че през нощта е чула бежанци да минават покрай прозореца й на път за Централна Европа. „Не се страхувам от тях“, каза тя, „Те не искат да остават тук в България“.

От Калотина се запътихме към Липинци, което се намира точно на границата. Липинци в настоящето няма дори един жител. Когато го посетихме през 2015 г., имаше само един – възрастна жена. Беше около Великден, когато тя ни почерпи с боядисани яйца и шоколадови бонбони. По това време тя имаше компания – бе дошъл синът й с децата му. Тя говореше, че през лятото някои други хора прихождат в селото. Също така, някои възрастни хора от време на време идват, за да видят старите си домове и градини. Имаше църква на един километър от селото, която се намираше точно на границата. Тя е построена през 1921 г. – точно преди прокарването на новата граница между България и Сърбия съобразно Ньойския договор. Тя е трябвало да обслужва две селища – Бачево, което сега се намира в Сърбия и Липинци. Построена е с парите, събрани от жителите на двете селища. Липинци бива изоставено поради простия факт, че след подписването на договора всичките му полета и земи остават в Сърбия, така че на хората им бива отнето всичко. Също така, по време на комунизма, граничните райони стават силно охранявани и достъпът до тях – силно ограничен, което е превърнало животът в селищата в изключително бреме.

Протопопинци. Двете дами

Връщаме се обратно там, където се говори на торлашки диалект, земите между Чипровци и Белоградчик. Има нещо магическо в този район, което не бих могъл точно да обясня. Беше много различно от всичко останало в България като атмосфера. По-отдалечено, по-недокоснато. Имаше нещо, свързано с него, което ми напомняше на пътуванията ми до Босна. Както споменах, това чувство не мога да го обясня…

Двете жени в Протопопинци. Снимка: Джеймс Краучман

Единствено този път не бях планирал пътуването си предварително и се стигна дотам да извървявам километри, докато си намеря хотел. Беше необяснимо топъл април и в четири часа следобед вече бях готов да се свия под дърво в полето и да спя до следващата сутрин. Скитах из селище на име Протопопинци, където имаше ред от хубави къщи с окосени градини, които можеше и да бъдат къщи в някой малък град в щата Айдахо.

Две възрастни жени стояха край пътя. Повикаха ме, може би разбираха, че ми е тежко. Забравих името на едната, но другата се казваше Загорка. „Както бирата“, каза тя, усмихвайки се широко, правейки жест с ръцете си, като да отпива от бира. Загорка ми разказа за сина й. Той живеел в Белоградчик, което е на по-малко от 15 километра от селото, но тя говореше, сякаш това е Ню Йорк.
Казах им, че съм от Англия.
„Това са добри хора, англичаните“, говореха те, „Можем да го усетим, съдейки по теб“.
„Вие също сте добри хора, казах, „и сте щастливи да живеете на толкова хубаво място“.
„Да“, отговориха те, „Но мястото е бедно“, и ми разказа как селото е ставало обезлюдено, докато накрая е останало и без пощенска станция.
Дадоха ми три буркана с компот, които сигурно тежаха няколко килограма и въпреки че трудно ходех, трябваше да приема дара им. Отказаха да вземат нещо от мен в замяна.

На следващия ден се отправих към финалната част от пътуването ми, от Фалковец към Белоградчик, катерейки се по скали по време на буря. Трите компота бяха неотлъчно с мен в раницата ми.

Бъдещето

„Струва ми се, че тези места няма да са същите след 20-30 години… Но пък мисля, че бъдещето може и да е хубаво, тези църкви ще са винаги тук, независимо дали физически или само духовно“, казва Джеймс.
Пътуването му поне за момента из Северозапада е приключило. Ние, от своя страна, можем само да се надяваме, че той или друг Джеймс ще продължат да ни разказват и да ни отварят очите за онези ценности, намиращи се в непосредствена близост до нас. Ценности, които бавно потъват, в дълбините на паметта и времето.





Етикет: , ,

 


Коментарите под статиите са спрени от юни 2015 г. във връзка с решение на Европейския съд, според което собственикът на сайта носи съдебна отговорност за написано от читатели. E-vestnik.bg е обект на съдебни претенции и влиза в съдебни разходи по повод свои публикации, и няма възможност да модерира и читателски форум и да носи отговорност за него. Сайтът разчита и на дарения от читатели, за да се запази като място за мнения извън контролираните медии.






 Начало | България | Свят | Мнения & Co | Интервю | Писмо от | Здраве, Наука & Тех | ИStoRии | Малък коментар | Арт & Шоу | Спорт | Виното | Фотогалерия | Видео | Връзка с нас


  

ЗА АВТОРСКИТЕ ПРАВА В САЙТА | ЗА ВРЪЗКА С НАС | ЗА РЕКЛАМА

направен 2007-2017® с мерак design and develop by www.ljube.com 2007 w.ljube.com