Александър Миланов: Ракът не е смъртна присъда, вече може да бъде контролиран много повече

Александър Миланов, клиничен социален работник. Снимка: личен архив

В края на 2016 г. Националният статистически институт излиза със стряскащи данни за онкологичните заболявания у нас – те са се увеличили с 60 % за 14 години. Броят на новорегистрираните у нас нараства средно два пъти по-бързо от този в Европа за периода 2000-2014 г., където също е налице увеличение. Същевременно, това увеличение на онкоболните у нас не е изцяло негативно, тъй като поради достиженията на съвременната медицина пациентите живеят по-дълго и това се отразява и на броя регистрирани.
Паника, обърканост, усещане за безпомощност – това състояние у човек, на когото са поставили диагноза за рак, изисква огромна подкрепа, която невинаги е налице. У нас съществува единодушие сред институции, пациентски организации и медицински дружества – има нужда от подобряване на онкологичната грижа с т. нар. фокус върху пациента.
Александър Миланов е клиничен социален работник и мениджър “Немедицинска грижа” в онкологичния център в Сити Клиник. Сред основните задачи  на Александър е предоставянето на емоционална подкрепа, психологически консултации и информация за социални, здравни и трудови права.

– Кои са първите неща, които човек трябва да направи, когато научи диагнозата си. Към кого да се обърне за помощ, какво да предприеме в ежедневието си?

– За среща с рака или с което и да е тежко заболяване никой не е готов. Никога. Коварните заболявания преобръщат за секунди житейската перспектива и променят светогледа на хората. Всъщност, трябва да разсеем мита, че ракът е едно заболяване – факт е, че зад “рак” се крият повече от 200 различни заболявания. Преди да се стигне до диагнозата, обаче, можем да направим много за себе си. Тютюнопушенето, алкохолът, липсата на физическа активност и нездравословното хранене са само част от причините, които водят до развитието на онкологични заболявания. Затова е необходимо е да се грижим добре за себе си, да живеем доколкото е възможно здравословно и да правим профилактични прегледи редовно. Най-често ракът поразява белите дробове, гърдите, стомаха, дебелото черво и простатата. По данни на Световната коалиция за борба с рака в следващите 20 години ракът ще достигне до близо 27 милиона души в света. А днес, по една или друга причина, ракът се е настанил в почти всяко българско семейство.

– Какъв е пътят от съмнението до диагнозата?

– Профилактиката е възможността за най-доброто за всеки един от нас. Ако ракът бъде „уловен” навреме, напълно възможно е отрано да се започнат всички интервенции, за да може животът на човек да бъде съхранен за дълго. Ценно е хората със съмнения да ги докажат или отхвърлят, да потърсят второ мнение и да не се поддават на паниката. Защото паниката не е добър съветник. У нас лечението на рак не се различава от световните стандарти, даже България е една от държавите в света с най-добър достъп до лечение. Тук трябва да разсеем мита, че химиотерапията е нещо коварно и злостно. Иска ми се да кажа още, че когато се появят съмнения, хората трябва да намерят своя лекар, с когото да поговорят спокойно, да зададат всички въпроси и да започнат пътя на лечение, но не с усещането за обреченост. Защото ракът не е смъртна присъда, а е диагноза, която, слава Богу, вече може да бъде контролирана много повече, отколкото преди 20 години, например.

– Тоест, Вие казвате, че връзката с лекаря лекува?

– Отношенията лекуват. Един лекар може да направи много за своя пациент. И то не е свързано само с медицинската част на въпроса. Пациентите с рак имат нужда най-вече от информация – точна, ясна, конкретна и с перспектива, която да отговори на въпроса “Какво правим оттук насетне? Как ще се случва лечението?”. Спокойният, информираният пациент, е добър пациент. Той следва препоръки, сътрудничи, влиза в диалог. Откакто работя в болница, разбирам, че лечението на рака не е просто медикация, а процес на опознаване, взаимно разбиране и грижа. Гордея се, че в онкологичния център на Сити Клиник общуването с пациента е част от културата на лечение. С колегите ми от Центъра за немедицинска грижа се срещаме често с пациенти, които продължават лечението си в нашата болница, които се оплакват от грубости, агресия, подигравателно и унизително отношение от лекари в други лечебни заведения. Унижаването на пациента и превръщането му просто в касова бележка не лекува, напротив – разболява.

– Как, с какви мисли от една страна, и какви практически стъпки от друга, може да се овладее паниката, отчаянието? Какво съветвате?

– Паниката, отчаянието, самосъжалението имат своето логично обяснение – зад тях стои страхът от смъртта и потребността някой да се погрижи за нас. Както казах вече появата на каквото и да е коварно заболяване в живота променя подредения свят на човека и размества емоционални пластове, отношения, връзки с другите. На изпитание е поставено най-ценното – животът. Няма рецепта за овладяването на паниката, страха и отчаянието. Но има общовалидни решения. Едно от тях е връзката със значимите други. Споделянето на страховете с някого, физическото придружаване по време на лечение е много ценно. Но с това не бива да се прекалява. Много от близките, в собствените си страхове, стават свръхзакрилници над пациента и това го обезличава. Пациентът трябва да участва в битката за собствения си живот и да получава отношение, което да го развива, а не такова, което го поставя в зависимост и изолация. Когато се появи ракът е важно и да има връзка с лекаря, който е носител на цялото знание за пътят на лечение. И не на последно място страховете паниката и отчаянието се „лекуват” с практична информация.

– Може ли да разкажете накратко за същността на немедицинската грижа?

– В нашия онкологичен център съществува Център за немедицинска грижа. В него работят социален работник, клиничен психолог и пациентски консултант. Центърът е естествено продължение на работата на Евгения Александрова и на Асоциацията на пациентите с онкологични заболявания (АПОЗ). Самата Евгения е пациент, който е превърнал опита си в експертиза и има значителен принос в политиките за рака. През 2009 година АПОЗ печели проект, с който въвежда функцията на социалния работник и психолога в три болници у нас – в Комплексните Онкологични центрове в Пловдив, Бургас и София. Благодарение на тази практика у нас вече има психолози в почти всички онкологични центрове. Но концентрацията на социален работник, психолог и пациентски консултант в една болница има много повече ефекти, за пациентите и техните близки, и за лекарите. Затова и Центърът за немедицинска грижа има своите много добри резултати – екипната работа на интердисциплинарни специалисти с различен опит се отразява на различни нива.

– Какво отношение сте наблюдавали спрямо онкоболните в тукашните болници?

– Моите наблюдения се изразяват основно в чутото от пациентите на онкологичния център, в който работя. От тях чувам за цинично отношение, лошо посрещане и малко прекарано време с лекаря в другите болници. Това е тъжното. Защото пациентите имат нужда както от добра дума, така и от време с лекуващите ги специалисти. Никой не печели, ако пациентът е уплашен, тъжен и саморазрушителен.

– Как трябва да се отнасят и да се грижат емоционално близките за разболелия се човек?

– Експертизата ми по тази тема не е толкова развита, но опитът ми сочи, че съжалението и натиска над пациентите не помагат. Безценна е работата на психолога в онкологичната болница. Има задачата да консултира близките за техните стъпки, които трябва да извървят с пациентите в справянето с рака. Затова аз насърчавам хората да търсят помощта на психолога, за да се справят с тревожността, трудните мисли и големите въпроси, които имат след сблъсъка с диагнозата. Колкото поразява пациентите, толкова ракът поразява и близките.

– Какъв социален живот предписвате на хора с онкологични проблеми?

– Лекарите предписват лечение, аз не мога да го направя, нито да “предпиша” начин на живот. Нашият екип се опитва да върне пациента и неговото семейство в реалността, като остави пространство за тъгуване, учене от другите, споделяне. Чрез практическите насоки за стъпките след диагнозата се опитваме малко по малко да върнем пациентите в ежедневието. Даваме насоки както за правата на пациентите, така и за общуването и комуникацията у дома, насочваме към други обществени системи, които могат да бъдат полезни. Подкрепяме пациентите в адаптацията им, като оставяме пространство за срещи и споделяне винаги, когато те имат нужда от това. Сигурен съм, че след диагнозата много неща се променят, което от части е много добре. Затова се радвам, когато пациенти се връщат, вече в ремисия, за да се похвалят с малките, но решителни крачки, които са направили.

Здраве, Наука & Tex
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.