Олег Ковачев от „Рицар без броня“: Само понякога на село виждам истински хора, но те си отиват

Край Апостол Карамитев всички се смълчаваха от уважение. Валери Петров беше най-особеният. Това беше валерипетровски филм…

Олег Ковачев днес и в ролята си във филма „Рицар без броня“, 1966 г. Снимки: личен архив

Олег Ковачев, днес на 61 години, добива популярност в ролята на малкия Ваньо Стамов от емблематичния филм „Рицар без броня“ от 1966 г., режисьор Борислав Шаралиев, по сценарий на Валери Петров (в Уикипедия за филма). За съжаление днес филмът е достъпен само с едно лошо направено копие в YouTube и няма как да го оцени съвременната публика. Паметен филм, от съкровищницата на българското кино, с онази сплав от смешно, тъга и доброта, каквато само Валери Петров може да забърка.
По това време Олег е на 11 години и много ясно си спомня всичко около филма. Днес той е режисьор и оператор. Син е на известния документалист от онова време Христо Ковачев.
Как животът му се променя след ролята във филма? Какво си спомня за Валери Петров, за забележителния актьор Апостол Карамитев?

– Може ли да разкажете за най-ярките ви спомени за хората и случилото се на снимачната площадка?

– През 1965 г. снимането на филм в София беше изключително събитие, затова интересът към снимачната площадка беше много голям. Представете си един слънчев столичен жилищен комплекс през юли и август. Около сто човека снимачен екип. Десет-петнайсет деца и няколко стотин зяпачи. Едни от малките артисти си учат текста за следващия кадър, други ядат, трети четат задължителните книги за през ваканцията. Режисьорът Шаралиев строг и намръщен. Вторият режисьор Рударов пълен с пинизи и майтапи. Валери Петров винаги внимателно следящ какво говорим помежду си ние, децата. Мисля, че тогава му е хрумнало да създаде сценария за „Един снимачен ден“. Та всичко изглеждаше като един голям хаос, но когато скриптърката извикаше – „Готови за снимки“ – всички за секунди се захващаха с работа и очакваха заветните думи: „Магнетофон!“ Отговорът на звукооператорът беше: „Да!“. После скриптърката извикваше: „Камера?“ Асистент операторът трябваше да каже: „Работи!“ Клапата тракваше, от нея се посипваше тебеширен прах (защото беше от черна дъска, на която се пишеше с тебешир) и започваше заснемането на поредния дубъл.

Сцена от филма „Рицар без броня“, 1966 г. с Апостол Карамитев (вуйчото), Мария Русалиева (майката) и Олег Ковачев.

– Какво си спомняте за Апостол Карамитев?

– Апостол Карамитев го видях за пръв път в един от павилионите на Киноцентъра, където бяха построени декорите за филма – кухнята, холът, стаичката на вуйчото, стълбището и зъболекарският кабинет. Няма да е честно да кажа, че веднага съм бил запленен от него, защото едно дете на девет години няма как да знае кой е Апостол. Но ми направи впечатление, че когато той идваше в декора, някак си всички започваха да говорят по-тихо. Явно от голямото уважение към него. Още първия снимачен ден с Апостол трябваше да се събуя по гащи и той да ми облече пижама. Първо ми обличаше горнището на пижамата, после казваше: „Дай да събуем панталоните.“ Аз казвам: „Ама ти се обърни, че ме е срам!“. И тук стана проблем-категорично отказах да си махна панталонките. Тогава да те види някой по бели гащи за мен беше нещо много срамно. Известно време ме увещаваха да ги махна, после извикаха майка ми да ми говори, но аз бях непреклонен. По бели гащи никога! Баща ми го взеха от работа за да ми повлияе. Минаха два часа. Всички седят и чакат, но насила хубост не става. Накрая Апостол дойде, дръпна ме настрани и ми каза: „Чуй ме сега, аз съм артист, ти също си артист, нали?“ „Не съм артист, аз съм дете!“-ядосано му отвърнах. „Но искаш да станеш артист, нали?“ „Искам, но не по бели гащи!“. Тогава той надълго ми обясни как в един филм го снимали съвсем гол и толкова го било срам, че едва се съгласил, но като видял колко хора чакат, за да заснемат кадъра, решил да се съблече! Хем разбирах, че ме лъже, хем ми стана много смешно, че се е съблякъл и накрая реших: ще се снимам по бели гащи. И така премина първият ми снимачен ден с този велик човек. Много по-късно той ми отдели доста време за да говорим за моите планове да ставам артист. А е бил вече ужасно болен и само няколко месеца по-късно си отиде. Много  съжалявам, че не можах да го видя в коронните му театрални роли, защото като ученик не съм осъзнавал колко е велик, а после вече беше късно.

– Как ви избраха за ролята?

– Избраха ме случайно. Имаше голямо пресяване на деца-кандидати за роли. Първо бяхме стотици, после останахме двадесетина, накрая се реши да съм аз. Години по-късно разбрах, че Валери Петров е бил този, който е настоял да получа аз тази роля. А това е повод за гордост, нали?

Олег Ковачев в сцена от филма „Рицар без броня“, 1966 г. Оператор – Атанас Тасев.

– Със сигурност. Как беше приет филмът навремето?

– Филмът беше приет с въодушевление от критиката. На фестивала „Златната роза“ във Варна всички ни поздравяваха и казваха, че това е най-хубавият филм и заслужава голямата награда. Обаче вечерта преди награждаването се получила телеграма от най-високо място, в която пишело нещо от рода: „Поздравяваме екипа на филма „Цар и генерал“ с хубавия филм.“ И „розата“ отиде там. Тогава се учреди „Специална награда на журито“, за да я дадат на „Рицар без броня“, а аз получих наградата „За най-добра детска роля“. Но ние обиколихме България с прожекции и разговори със зрители. Навсякъде аплодисменти, само в един град стана един милиционер и каза: „Другари, не ми хареса, че много опростенчески е представен милиционерът във вашия филм! Това ли е нашата милиция, другари?“

– Дори и от днешна гледна точка филмът изглежда смел – с критиката си към бащата, човек на държавна позиция, който проявява малодушие и с бездействието си подкрепя липсата на морал и клеветничеството. Какъв беше приемът на този пласт?

– Това е валерипетровски филм. Многопластов, смешен и тъжен, като басня, като изповед. Много фин и лек текст. Честните хора го харесваха, защото виждаха несправедливостта и това, че трябва да се борим срещу нея, дори и с хартиена броня. Децата харесваха това, че се бием с мечове. Във всяка махала имахме подражатели с картонени брони. По-възрастните разбираха другата линия на филма – простащината на бащата, изневярата на майката, добротата на вуйчото и най-важното – самотата на детето. Затова този филм остана актуален и днес. Та нима нещо се е променило? По това време властта имаше проблеми с други филми и затова нашият беше оставен на екран, нали трябва да има отдушници, да се изпуска напрежението.

– Имахте ли възможност да се срещнете с Валери Петров?

– Валери Петров беше най-особеният от всички. Самият му начин на говорене го правеше различен. Говореше бавно, като че ли си представяше това, което казва. Винаги с тих и равен глас, леко напевен. Няколко пъти ходих у тях, когато вече пораснах и разбирах какъв рядък шанс е да си поговориш с него. Незабравими са живите очи зад стъклата на очилата. Атмосферата в малкия кабинет, където са написани гениалните му творби.

Олег Ковачев в сцена от филма „Рицар без броня“, 1966 г. Оператор – Атанас Тасев.

Един ден му казах: „Моето поколение знае наизуст песните на „Бийтълс“ и твоите стихове. Той само махна с ръка – да не преувеличавам. Но това беше самата истина – на всеки купон, в малките часове, след като сме изслушали любимите си песни, започвахме да рецитираме стихотворенията му. „Ключето“, „Пред парадния вход“, „Сиво“, „Родителите“, „Уж за Брьогел“, „Японският филм“ и още много други – всички от компанията ги знаехме наизуст. Един път по повод на негов юбилей колеги снимаха портрет за Валери Петров. Помолиха ме да взема детски меч и неочаквано да вляза в стаята, където го интервюираха, за да заснемат реакцията му. Влязох, той се обърна и като ме видя с дървен меч и пластмасов щит в ръце рече: „Спрете камерата, хората ще си помислят, че е нагласено и ще стане изкуствено!“ Стоях с глупава усмивка насред стаята и след малко си тръгнах. Прав беше, щеше да бъде неистинско. А той ненавиждаше пошлостта и неискреността.

– Имаше ли сцени от филма, които не влязоха финално? Кои?

– Не влязоха някои кадри, но не поради цензура, а просто отпаднаха при монтажа. Във всеки филм се случва. Например с мотора и Вуйчото доста обикаляхме из София за да ни снимат, а после малка част беше използвана. Любопитното беше, че Апостол нямаше книжка и никога не беше карал мотор. Понаучи се, но не беше много сигурен на пътя. Точно на моста на „Захарна фабрика“ по време на снимките без да ще засече лошо един друг моторист. Онзи ни задмина и след 20 метра ни препречи пътя за да иска обяснение. Вуйчо Георги не можа да спре, блъсна се в него, аз излетях и паднах като жаба на паважа. Апостол се панира, онзи го позна, дотичаха катаджиите, които охраняваха снимките и всичко се размина набързо. Цвятко Николов (бащата) пък не можеше да шофира. Взе няколко часа уроци, но явно му бяха малко и на един черен път се опита да направи обратен завой, но не прецени разстоянието и пропаднахме в едно дере пълно с вода. Колата увисна и се закрепи върху една от тръбите, с която бе опасана, за да се монтира камерата отпред и отстрани по време на снимките в движение. Това ни спаси от неприятна баня.

– Какво от онова детство, разказано във филма, ви липсва, и какво не?

– На мен нищо не ми липсва. Изживях си детството чудесно. Нали знаете, помнят се само хубавите неща. Разбира се, бих искал по онова време да имам информацията и възможностите на днешните деца. Но пък те нямат кварталните библиотеки, рафтовете пълни с амортизирани от четене книги. Удоволствието да се промъкваш покрай тях и да избираш кои от тях да вземеш този път. Да легнеш по корем на дивана вкъщи и да четеш, четеш и мислено да си с героите. Но няма как да им го обясня, затова нека ги оставим пред телефоните и компютрите им.

– Променило ли се е всъщност обществото ни спрямо това, описано в „Рицар без броня“?

– Обществото се промени много и то не към добро. Хората си искат правата, но не си спазват задълженията. Станаха лоши, зли, алчни. Повечето са нещастни, защото завиждат на тези, които имат повече от тях. От работа нямат време да се зарадват на децата си. От недоимък забравиха кое в живота е важно и кое – не. В моите учебници пишеше, че българите са честен, трудолюбив и гостоприемен народ. Може и да са били. Някога. Ама сега този народ го няма. Само понякога, като отида на село, виждам истински хора, но те са стари и един по един си отиват. Оставаме ние, неистинските.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.