www.e-vestnik.bg
Фийд за коментари Фийд за публикации
вторник, 26 септември 2017
БългарияСвятМения и коментариЗдраве и наукаАрт и шоу

Из „Empire V” на Виктор Пелевин: Войници на империята

23 Август 2017

 

Корица: Sasha Berg

„Виктор Олегович Пелевин (1962) е литературен флагман на няколко поколения, пишат на сайта си руските му издатели. Той е властелин на думите през трудните времена на 90-те, в бурната епоха на стабилизация през първото десетилетие на 21 в., както и в годините на шокова модернизация през второто десетилетие на същия.

Като се почне от повестите „Принцът на Госплан“ и „Македонска критика на френската мисъл“, култовия роман „Чапаев и Пустота“, и се стигне до една от последните му творби – „Лампата на Матусаил или последната битка на чекистите с масоните“, всяко едно от произведенията на Пелевин е иронично огледало, отразяващо политическите, социалните, пазарните, научно-техническите трендове на бързо променящата се околна среда.

Виктор Пелевин е единственият писател, който успява грамотно да смеси в един литературен коктейл древната митология и насоченото към съвременния потребител продуктово позициониране. Една от притегателните му особености е сляпото отшелничество на автора, който категорично отказва да общува с читатели и медии. Пелевин е недостъпен до такава степен, че кара много читатели да се съмняват в неговото съществуване. Само че авторът нa „S.N.U.F.F.“, „Generation П“ и „Empire V“ – съществува!“

„Empire V” (осмият роман на Пелевин, 2006 г.) разказва историята на младия московчанин Роман фон Щорквинкел, чийто „аристократичен прибалтийски произход е социално маскиран от бившия военен комунизъм“ с фамилията Шчоркин. Той работи като хамалин в близкия универмаг и все се надява на нещо по-добро. Веднъж забелязва на асфалта зелена стрелка с подканващ надпис „влез в елита“ и поемайки в указаната посока внезапно бива превърнат във вампир. Както обикновено при Пелевин, реалната действителност обитава само първите няколко страници на романа, после гледната точка рязко се сменя и се оказва, че…  Великият прилеп управлява света, а прилепите-вампири са избрана каста, прослойка тип „каймакът на обществото“.

Издателство „Парадокс“ предлага „Empire V” в превод на Светлана Комогорова-Комата и Боян Станков, със специалните илюстрации за българското издание на руския авангардист Sasha Berg. Следва откъс от книгата.

Енлил Маратович ме подбутна към трима халдеи, обсъждащи нещо наблизо, и тръгна след мен. Когато наближихме, разговорът им секна и те се втренчиха в нас. Енлил Маратович успокоително вдигна пред себе си ръка с разперени пръсти. Аз изведнъж разбрах смисъла на този древен жест – да покаже на събеседника, че в ръцете на приближаващия няма нито нож, нито камък.
– Край – каза Енлил Маратович весело, – днес повече не хапем. Аз момъка го смъмрих за грубиянството.
– Нищо, нищо – отвърна крайният халдей, сгърбен невисок мъж в хламида от сива тъкан, обсипана с дребни цветчета. – Благодаря за увлекателното зрелище.
– Това е професор Калдавашкин – съобщи ми Енлил Маратович. – Началник на дискурса. Несъмнено най-отговорната длъжност в Дружеството на градинарите.
Той се обърна към Калдавашкин.
– А това, както вече знаете, е Рама Втори. Моля да го обичате и уважавате.
– Ще го обичаме, че как – присви към мен старческите си сини очи Калдавашкин, – не ни е за пръв път. Ти, както чух, си отличник по дИскурс?
По ударението на първата сричка разбрах, че пред мен стои професионалист.
– Не точно отличник – отвърнах, – но по дискурс определено бях по-добре, отколкото по гламур.
– Радвам се да чуя – каза Калдавашкин, – че такива неща още се случват в Петата империя. Обикновено е точно обратното.
– В Петата империя? – учудих се аз. – Това пък какво е?
– Нима Йехова не ти е обяснявал? – учуди се в отговор Калдавашкин.
Помислих си, че може просто да не си спомням, и свих рамене.
– Това е световният режим на анонимна диктатура, който наричат „пети“, за да не го бъркат с Третия райх на нацизма и с Четвъртия Рим на глобализма. Тази диктатура е анонимна, както сам разбираш, единствено за хората. А всъщност е хуманната епоха Vampire Rule, вселенска империя на вампирите, или както пишем в тайна символична форма Empire V. Нима в курса ви това го нямаше?
– Имаше нещо такова – казах аз неуверено. – Да бе, да… Балдур казваше още, че култура на анонимната диктатура се явява гламурът.
– Не култура – поправи ме Калдавашкин, вдигайки пръстче, – а идеология. Култура на анонимната диктатура се явява развитият постмодернизъм.
Това със сигурност не бяхме го минавали.
– А какво е това? – попитах.
– Развитият постмодернизъм е такъв етап в еволюцията на постмодернизма, когато той престава да се опира на предшестващите културни формации и се развива най-вече на своя собствена основа.
Дори и смътно не разбрах какво има предвид Калдавашкин.
– Какво означава това?
Калдавашкин няколко пъти премига с очите си метличини през прорезите на маската.
– Точно това, което ти днес ни демонстрира по време на своята реч – отвърна той. – Вашето поколение вече не познава класическите културни кодове. „Илиада“, „Одисея“ – всичко е забравено. Настъпи епохата на цитати от телевизионни предавания и филми, тоест предмет на цитиране стават предишните заимствания и цитати, които са откъснати от първоизточника и са изтъркани до абсолютна анонимност. Това е най-адекватната културна проекция на режима на анонимната диктатура – и едновременно най-ефективният принос на халдейската култура в създаването на Черния шум.
– Черен шум? – попитах. – Това пък какво е?
– Също ли не сте го минавали? – порази се Калдавашкин. – Че с какво сте се занимавали тогава? Черният шум е сумата от всички разновидности на дискурса. Иначе казано, това е бял шум, където всички слагаеми са обмислени и платени. Произволна и случайна съвкупност от сигнали, във всеки от които няма нищо случайно и произволно. Така се нарича информационната среда, обкръжаваща съвременния човек.
– А защо е нужна тя? За да мамим хората?
– Не – отвърна Калдавашкин. – Целта на Черния шум се явява не пряката измама, а по-скоро създаването на такъв информационен фон, който прави невъзможно случайното разбиране на истината, доколкото…
Енлил Маратович вече ме буташе по посока на следващата група халдеи и аз не чух края на фразата – само виновно се усмихнах на Калдавашкин и разперих ръце. Пред мен се появи халдей със син хитон, дребен и женствен, с наманикюрени дълги нокти. Около него стоеше група почтителни спътници в златни маски, подобни на свита.
– Господин Шчепкин-Куперник – представи го Енлил Маратович. – Началник на гламура. Безусловно най-важната длъжност сред нашите приятели-градинари.
Аз вече бях разбрал, че колкото са халдеите, толкова ще са и най-важните длъжности.
Шчепкин-Куперник с достойнство приведе маската си.
– Кажете, Рама – с благозвучен глас произнесе той, – може би поне вас ще ми се удаде да ви излекувам от черната болест? Та вие сте толкова млад. Може би има шанс?
Наоколо се засмяха. Засмя се даже .
Обхвана ме паника. Току-що се бях издънил с дискурса, който по общо мнение познавах съвсем не зле. А с гламура винаги си бях имал проблеми. Сега, помислих си аз,ще се опозоря окончателно – какво е това „черна болест“, също не помнех. Налагаше се да го играя грубо.
– За един черна болест – изрекох строго аз, – а за друг черна смърт…
Смехът утихна.
– Да – отвърна Шчепкин-Куперник, – това е ясно, кой ли би спорил. Но защо вие, вампирите, даже най-младите и свежите, веднага се обличате в тези катраненочерни роби? Защо е толкова трудно да ви накараме да добавите към това пиршество на тотална чернота поне мъничък елемент с друг цвят и фактура? Знаете ли какви усилия ми струваше червената папийонка на вашия приятел Митра?
Най-накрая разбрах за какво говори той.
– Имате такъв забележителен, задълбочен курс по глАмур – продължи жално-милно Шчепкин-Куперник. – И въпреки това откак се помня с всички вампири се случва едно и също. На първо време те се обличат безупречно, както ни учи теорията. А после се започва. След месец, най-много след година – и всички лека-полека се плъзват в тази безнадеждно черна пропаст…
Щом произнесе тези думи, наоколо се сгъсти ледено напрежение, което се усещаше почти физически.
– Олеле – прошепна той изплашено. – Простете, ако казах нещо нередно…
Разбрах, че това е шанс да се проявя откъм най-добрата си страна.
– Нищо, нищо – казах аз любезно. – Вие сте много остроумен събеседник и сте доста осведомен. Но ако си говорим сериозно… У нас, смукачите, действително присъства определена тенденция към ноара. Първо, както вие сигурно знаете, това е нашият национален цвят. А второ… Нима не разбирате защо това се случва с нас?
– Кълна се в червената течност, не – отвърна Шчепкин-Куперник.
Изглежда, той изпитваше облекчение, че премина така успешно опасния завой.
– Помислете си още веднъж – казах. – Какво правят вампирите?
– Управляват хода на историята? – раболепно попита Шчепкин-Куперник.
– Не само – отвърнах. – Освен това вампирите виждат вашите тъмни души. Отначало, докато вампирът още се учи, той съхранява наследения от Великия прилеп заряд на божествена чистота, който го кара да вярва в хората, независимо от всичко, което узнава за тях от ден на ден. През този период вампирът често се облича лекомислено. Но от един момент нататък му става ясно, че проблясък в мрака няма и не се предвижда. И тогава вампирът облича вечен траур по хората и става черен като тези сърца, които ежедневно плават пред неговия мислен взор…
– Браво! – ревна до мен Мардук Семьонович. – Енлил, аз това бих го вкарал в дискурса.
Шчепкин-Куперник направи нещо от рода на реверанс, който трябваше да изрази неговите многообразни чувства, и отстъпи от пътя ни заедно със своята свита.
Следващата група, при която ме доведе Енлил Маратович, се състоеше само от двама халдеи, които си приличаха помежду си. И двамата бяха възрастни, не особено спретнати, тлъсти и брадати, само че на единия изпод маската му стърчеше рижа брада, а на другия – сивкавобяла. Белобрадият, както ми се стори, пребиваваше в някаква полудрямка.
– Ето това е много интересна професия – каза ми Енлил Маратович, сочейки към рижобрадия. – Може би най-важната за днешния ден. Направо като в италианска дра-ма. Господин Самарцев – нашият главен провокатор.
– Главен провокатор? – попитах аз с почуда. – А какво точно правите вие?
– Въобще това е абсолютно издевателско наименование – басово издудна Самарцев. – Но нали вие, вампирите, обичате да издевателствате над беззащитните хора. Както ти току-що напомни на всички в пределно нагла форма…
От тези думи се стъписах. Самарцев изчака няколко секунди, а после ме бодна с пръст в корема и каза:
– Така показвам какво точно правя. Провокирам. Получава ли се?
И всички наоколо весело зацвилиха. Аз също се разсмях. Както и се полага на един провокатор, Самарцев беше обаятелен.
– Всъщност аз съм мениджър на бъдещето – каза той. – Така да се каже, дизайнер на утрешния ден. А длъжността се нарича така, защото провокацията в наши дни престана да бъде метод за отчитане и стана главен принцип на организацията.
– Не разбирам. Как така провокацията може да бъде метод за отчитане?
– Много просто – отвърна Самарцев. – Това е, когато край самовара седят петима есери и пеят „вихри враждебни над нас са завили“. А сред тях има един внедрен провокатор, който пише за останалите подробни досиета.
– Аха. Разбрах. А как провокацията може да бъде метод на организация?
– Когато провокаторът започва да пее „вихри враждебни“ пръв – отвърна Самарцев. – За да може регистрацията на всички, които припяват, да се води от самото начало. В идеалния случай даже и текста на революционната песен ще го съчинят нашите криейтъри, за да няма никаква самодейност.
– Ясно – казах.
Самарцев отново се опита да ме бодне с пръст в корема, но този път му попречих с длан.
– Това, естествено, се отнася не само за революционните песни – продължи той, – а за всички нови тенденции въобще. Днес никой няма да чака, докато кълновете на новото сами пробият през асфалта.
– Защо? – попитах.
– Защото по асфалта карат сериозни хора. Кълнове по специализираното трасе не са нужни никому. Свободолюбивите кълнове, които разбиват всичко по пътя си, в наши дни е прието да се садят на специално определени за целта места. Мениджърът на този процес по естествен начин става провокатор, а провокацията – мениджмънт…
– А вашият другар с какво се занимава? – попитах аз.
– Младежка субкултура – изрече с прозявка побелелият.
– Виж ти – отвърнах аз. – Е, какво, стиска ли ви да ме замъкнете на майдана?
– С вас няма да стане – отговори побелелият. – Казвам ви го с цялата си младежка прямота.
– Вие май не сте особено млад – отбелязах.
– Правилно – съгласи се той. – Но аз не казвам, че съм млад. Точно обратното, доста съм стар и затова също говоря с цялата си младежка прямота.
– Слушайте – казах, – а можете ли да ми кажете на кого от нашите млади политици може да се вярва? Защото нали не съм само вампир. Аз съм и гражданин на своята страна.
Побелелият халдей и Самарцев се спогледаха.
– Ей – рече Самарцев, – ти, като те гледам, си не по-лош провокатор от мене… Знаеш ли какво е това „параграф 22“?
Това го помнех от дискурса.
– Примерно, да – отвърнах. – Това е ситуация, която, ако може така да се изразя, изключва самата себе си. Мъртва логическа примка, от която няма излизане. От романа на Джоузеф Хелър.
– Правилно – каза Самарцев. – Та значи, „параграф 22“ се състои в следното: каквито и думи да се произнасят на политическата сцена, самият факт, че на тази сцена се появява човек, доказва, че пред нас е курва и провокатор. Защото, ако човекът не е бил курва и провокатор, никой няма да го пусне на политическата сцена – там има три кръга обсада с картечници. Елементарно, Уотсън – ако една жена лапа хуя в публичен дом, от това с висока степен на вероятност следва, че пред нас е проститутка.
Почувствах обида за своето поколение.
– Защо пък непременно проститутка – казах. – Може пък да е шивачка на бельо. Която едва вчера е пристигала от село. И се е влюбила във водопроводчика, ремонтиращ душа в публичния дом. А водопроводчикът я е взел със себе си на работа, защото тя временно няма къде да живее. И там им се е паднала свободна минута.
Самарцев вдигна пръст:
– Ето на това неизказано предположение се държи целият крехък механизъм на нашето младо народовластие…
– Значи у нас все пак има народовластие?
– В перспектива – несъмнено.
– А защо в перспектива?
Самарцев сви рамене.
– Та нали с вас сме интелигентни хора. Значи, като се хванем всички заедно за ръце, ще излижем до смърт гъза на всяка диктатура. Ако, разбира се, не пукнем преди това от глад.
Специалистът по младежка култура тихо добави:
– Ще излижем всяка освен анонимната.
Самарцев го ръгна с лакът в хълбока.
– Их, че ни изтормози с тая твоя младежка прямота.
Явно ударът с лакътя окончателно събуди младежкия специалист.
– А що се отнася до младите политици – каза той, – кадърни момчета има. Нека никой да не се съмнява. И не просто кадърни. Талантища. Нови Гоголевци просто.
– Е, то при тебе всеки ден се раждат Гоголевци – измърмори Самарцев.
– Не бе, честно. Един наскоро прокара петстотин мъртви души по ведомост, аз разказах ли ти? Три пъти поред. Отначало като фашисти, после като педали, а после като православни еколози. Изобщо има на кого да оставим страната.





Етикет:

 


Коментарите под статиите са спрени от юни 2015 г. във връзка с решение на Европейския съд, според което собственикът на сайта носи съдебна отговорност за написано от читатели. E-vestnik.bg е обект на съдебни претенции и влиза в съдебни разходи по повод свои публикации, и няма възможност да модерира и читателски форум и да носи отговорност за него. Сайтът разчита и на дарения от читатели, за да се запази като място за мнения извън контролираните медии.






 Начало | България | Свят | Мнения & Co | Интервю | Писмо от | Здраве, Наука & Тех | ИStoRии | Малък коментар | Арт & Шоу | Спорт | Виното | Фотогалерия | Видео | Връзка с нас


  

ЗА АВТОРСКИТЕ ПРАВА В САЙТА | ЗА ВРЪЗКА С НАС | ЗА РЕКЛАМА

направен 2007-2017® с мерак design and develop by www.ljube.com 2007 w.ljube.com