Идеологически фанатизъм – ловът на статуи или новият обред на покаяние на Запада

Демонстрация с искане за разрушаване на статуите на генерали от Конфедерацията в Шарлотсвил, Вирджииния. Снимка: СиЕнЕн

След събитията в Шарлотсвил кметът на Ню Йорк Бил де Блазио публично се нае да демонтира статуята на Христофор Колумб, понеже била обидна за американските индианци. Според него тази статуя може да предизвика омраза, както повечето от символите, свързани с европейската експанзия и колонизацията на двете Америки. В Канада учителски синдикат в Онтарио предложи да се преименуват училищата, носещите името на Джон А. МакДоналд, един от бащите основатели на страната. Във Великобритания сметнаха за добре да предложат да се премахне статуята на Нелсън, упрекван, че е защитавал робството. Ще намерим доста други примери за този лов на статуи в новините през последните седмици.

Някои ще видят в него само нова проява на греха на анахронизма, който тласка към унищожаване на историята, сякаш

предишните епохи трябва да бъдат осъдени,

а следите им изтрити от публичното пространство. Но очевидно има нещо друго, освен проява на необразованост в това прочистващо изстъпление, което така възбужда тълпите, сякаш са призовани към отмъстителна мисия. Как да се обясни този внезапен гняв, който в името на вътрешната деколонизация на западните държави, кара една определена левица да иска да изтръгне паметта, сякаш миналото трябва да се прочисти напълно?

Изправени сме пред особено ожесточен пристъп на прочистваща треска, който свидетелства за силата на рефлекса за покаяние в съвременната западна политическа култура.
Можем да разберем, че в революционния устрем, когато от един режим се преминава към друг, разярената тълпа атакува статуите на властта. Случва се да чупят идолите, за да покажат упадъка на един полубог, в когото вече не вярват. По време на рухването на комунизма еуфорията на тълпите ги караше да хвърлят на земята статуите и други паметници, представлявали тиранията, от която са се освободили. Трябваше да се съборят паметниците, прославящи Ленин, за да отбележат падането на комунизма. В това наистина няма нищо учудващо. Понякога трябва да се разруши, за да се създаде.
Но в подобна ситуация ли сме ние? Случаят с южните Съединени щати, в основата на
сегашното идеологическо торнадо, е особен. Паметта, свързана с него, невинаги се определя изключително въз основа на расовия въпрос, което не означава, че той не е централен и че движението за бялото превъзходство не се стреми да упражнява монопол върху това наследство. Но тя не се свежда до това. Най-вече разумните американци, които по никакъв начин не са расисти, са шокирани, че крайнолевите активисти разрушават статуи напълно незаконно. Те трудно приемат, че всяко споменаване на наследството на Юга се уподобява с расизма. Как тези американци биха толерирали, например, че се цензурира филм като “Отнесени от вихъра”, както току-що стана в кино в Мемфис, който го свали от програмата си поради идеологически причини?

Въпросът за статуите, които увековечат спомена за генералите или войниците от Конфедерацията в САЩ, е сложен. Но манията по покаяние поразява навсякъде на Запад.
Тя тласка към демонтиране на статуи, пренаписване на учебниците, предписва възпоменателни обреди на покаяние, умножаване на извиненията към дадена общност, символично обесване на някои герои от някогашните времена, вече представени като ужасни негодници, и цензура на представянето на миналото, което не отговаря на днешното му окарикатуряване.

Този ужасно

опростенчески възглед за историята

приема формата на обвинение, насочено най-напред срещу героите, на които отдавна се възхищават. От великите фигури се запазват само идеите, които противоречат на днешните ценности.

Разрушена от демонстранти статуя в Дърам, Северна Каролина. Снимка: Дейли нюз

Западът започва да гледа на себе си с очите на онези, които го проклинат.
Рано или късно, ще се заемат със статуите на генерал Дьо Гол, Чърчил, Рузвелт и много други: в известен смисъл, Наполеон вече беше жертва на подобно начинание, когато през 2005 г. отказаха да отбележат победата при Аустерлиц. Вече не само ще се натроши статуята на този или онзи генерал, служил на робовладелската кауза: накрая ще станем свидетели на ретроспективно нацизиране на западното минало, олицетворявано вече от бял хетеросексуален мъж, на когото трябва да бъдат отнети всички привилегии. Вече е позволена и дори окуражавана омразата към него.

Европа не знае какво да прави с колониалното си минало, което мнозина се опитват да уподобят на престъпление срещу човечеството. Неговите прокурори смятат, че обвиняват само бащите си, докато всъщност подстрекават виктимарното изкушение на някои жители имигранти, които не се колебаят впоследствие да обясняват трудната си интеграция в европейската цивилизация с доминиращата постколониална система. Историята на Европа според тях е затворническа и води пряко към концентрационна система. В американския контекст самото пристигане на европейците вече се свежда до брутално нашествие, което някои не се колебаят да нарекат геноцид. Приканват младите американци, младите канадци и младите европейци да повярват, че са наследници на отвратителна история, която трябва показно да отхвърлят.

Учат ги на омраза към собствената им цивилизация.
Изправени сме пред проява на идеологически фанатизъм, който се подхранва от въображението на най-радикалния мултикултурализъм, претендиращ, че  развенчава митовете на западното общество и разкрива многобройните потисничества, на които то е основано. Всяко публично представяне на миналото е

подчинено на новите цензори,

които превръщат изострената си чувствителност в критерий, спрямо който решават дали една идея има или няма право да се изразява.

Как да не видим тук форма на идеологически контрол, характеризиращ се с идеологическа нетолерантност? Тя е илюстрация за расиализирането на социалните отношения в едно общество, което се трибализира с ритъма, с който се денационализира. Всеки се затваря в история, изтъкана от оплаквания, после иска монопол върху колективния разказ, без който обвиненията в расизъм ще се увеличат. Тогава трябва да се предложи представяне на миналото, съобразено с новия режим на “различността”.

Това, което е поразително в този контекст, е слабостта на политическите и интелектуалните елити, които вече не вярват, че имат право да защитават света, за който носят отговорност. Виждаме го в академичния свят. Много често университетските администрации отстъпват пред най-малките капризи на фанатизирани студентски асоциации, стига те да покажат войнстваща агресивност. През юли Кралският колеж в Лондон реши да премахне бюстовете на своите “бели” бащи основатели, защото заплашват “етническите малцинства”. За пореден път антирасизмът расиализира социалните отношения. Създава се ново идеологическо устройство, което допринася за предефинирането на контурите на политическото уважение. Онези, които се противопоставят на демонтирането на спорните статуи, са обвинявани, че са съучастници на престъпленията, с които те вече са свързвани.

Нашите общества не бива да се разпознават в унизителния портрет, който им правят.
Те трябва да запазят разума си. Би трябвало да видят в тези статуи едновременно насложени и преплетени смислови пластове: те свидетелстват за неизбежната сложност на историята, която никога не може да бъде определена само с една легенда и с само една традиция. Ето защо откриваме често противоречиви статуи и други паметници в рамките на един град или една страна. Те ни напомнят, че в големите раздори, които днес ни изглеждат лишени от двусмисленост, ценни хора са били ангажирани в противоположни лагери. Те илюстрират ценности и ангажименти, които не могат да бъдат сведени до идеологиите, с които са свързани. Историята на народите не може да бъде написана с гневното използване на гумата за триене и на чука за къртене.

От „Гласове

Превод от френски: Галя Дачкова


* Авторът Матю Бок-Коте е доктор по социология и доцент в HEC в Монреал, колумнист в “Журнал дьо Монреал” и Радио Канада. Трудовете му засягат главно мултикултурализма, промените в съвременната демокрация и квебекския национален въпрос. Последната му книга Le multiculturalisme comme religion politique (“Мултикултурализмът като политическа религия”) беше издадена във Франция от издателство Cerf.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.