www.e-vestnik.bg
Фийд за коментари Фийд за публикации
събота, 25 ноември 2017
БългарияСвятМения и коментариЗдраве и наукаАрт и шоу

Георги Янев: Няма разлика от преди – писателите са секта до секта, които не се понасят

7 Септември 2017

 

Автоцензурата погуби таланти; Манипулация е, че Гео Милев е комунист

Георги Янев. Снимка: личен архив

Георги Янев е български писател, критик и литературен историк. Уредник в къща-музей „Гео Милев“ в Стара Загора години наред преди пенсионирането си, той е сред най-задълбочените изследователи на Гео Милев. В продължение на десетилетия участва в българския литературен живот при социализма и след това, и е изследовател на литературната история от началото на миналия век. С изключително чувство за хумор, но и критичност, Янев споделя множество спомени и наблюдения за българските писатели, явления от културния и обществен живот у нас. Янев се спира на редица теми - от Константин Павлов и Валери Петров, до писателската ракия и доносите.

– Какви са разликите между едновремешния литературен живот и сегашния? Намаляха ли днешните писатели-бохеми?

– Няма разлика, един и същ е – наподобява секта до секта, които не се понасят и взаимно се презират. Всъщност литературен живот няма. Има литературен процес, при това интензивен,  но не и литературен живот. Точно по тази причина направихме нашата Литературна лига „Стига“ и я обявяваме за секта на писатели, мечтаещи за нормален литературен живот.  А нормалният литературен живот предполага да имаме поне едно издание, отразяващо професионално  целия и разнообразен литературен процес…
За днешните писатели бохеми? Не зная, живея в гората и нямам преки наблюдения. Пък и бохема не е сбор от хора, които се събират да пият… Друго ги събираше и това е любовта към литературата, всеотдайността в това отношение и радостта от успеха на другия…

– А бохемата от по-далечната ни литературна история с какво се е отличавала?

– Респектиран съм от бохемата от началото на миналия век, групирана около Димитър Подвързачов – Димчо Дебелянов, Николай Михайлов, Георги Райчев, Людмил Стоянов, Йовков дори, Коста Кнауер, Константин Константинов, даже малкият Георги Милев се присъединява към тях – колко и какви заралии…  Събирала ги е жаждата за нови познания за европейската литература и култура. А почти всички са превеждали и при всяка среща са рецитирали собствените стихове, но и преводите си на европейските първенци… Затова навярно Брата Владо Янев ме критикува, че описвам срещите ни буквално и ми дава пример от „Път през годините“, дето К. Константинов разказва как след полунощ Димчо Дебелянов, зачервен и потен, рецитира Верлен на френски…  „Това е подход, обяснява ми Брата, така трябва да се пишат спомени, не като тебе, ти непременно ще обясниш по колко сме пили, а Константинов казва важното – какво е рецитирал Димчо… Е, че бил зачервен и потен също подсказва нещо, но го е оставил читателят да се размисли…“

– Как бихте описали живота на българския писател отпреди 30-40 години, с различните му нюанси?

– Писателят живееше добре, социализмът плащаше охолно за послушание. За членове на СБП в провинцията имаше добре платена, творческа при това, работа… Пари се получаваха и от сценарии за какви ли не тържества, при това сериозни пари… Жилище и битови несгоди не съществуваха за него…

– Имате ли опит с цензурата по онова време?

– Официална цензура нямаше. Но по редакциите и в издателствата имаше специално назначени хора, охраняващи правилното естетическо мислене. За радост имаше честни и опитни редактори, които помагаха на талантливите автори и ги съветваха да ползват метафората или езоповския език за изразяване. Парадоксално е, но онова тоталитарно време правеше писателя по-художествено мислещ, „по-неясен“ и по-дълбок като инвенции и внушения. Този проблем се нуждае от специално изследване, но не в политическия, а в естетическия смисъл…
Най-големият бич беше автоцензурата, тя погуби много талантливи автори. Навярно затова Атанас Далчев казваше, че имаме много таланти, но талантите с характер са рядкост…

– Вие и обкръжението ви страняхте ли от конюнктурните писатели, ако е било възможно това?

– Чувствата ни бяха взаимни – и те ни избягваха. Все пак имаше различно отношение – например Левчев го харесвахме като поет и се смущавахме от наколенките му и плонжовете, които правеше пред властта, а и сам се превърна във власт, но се държеше човешки. Лично на мене, макар да не бях още член на СБП, като ме зачесаха в началото на осемдесетте, че съм изменник на социализма, на социалистическия класов подход, Левчев ми рече: „Георги, имаш изпитание, не се огъвай!…“  Опасни и неприятни бяха доносниците и натегачите, те по правило бяха и доносници на ДС… Но имаше и изключения и беше тъжно да науча, че талантливи хора са били агенти на ДС…
На мене не ми потръгна, но имах щастлива съдба. Критик от провинцията си беше цяло проклятие, на всичкото отгоре софийските редакции спряха да ме публикуват – обвиниха ме в политически грехове за мое изследване на „Снаха“, но пък си спечелих приятели: Иван Цанев, Тончо Жечев, Минко Бенчев, Борис Христов, Здравко Недков, Коста Павлов, Иван Динков…

– Дългогодишната ви изследователска работа, включително изследването „Баща и син“, ви нарежда сред най-добрите познавачи на Гео Милев. Ако трябва да охарактеризирате личността му в един параграф, как бихте го направили?

– Двоумя се между две прилагателни – Неистовият или Пламенният. Май ще предпочета Пламенният, но не заради връзката му със сп. „Пламък“, а защото Неистовият има руски корен в произхода си.
За да го разберем, трябва да го гледаме в неговото единство – и като поет, и като литературен критик, като литературен теоретик, като преводач, художник, театрал, издател, журналист и публицист, като философ…  Та той навсякъде има изключителни художествени постижения… А е само на 30 години!

– Кои са основните неща, които мислите, че повечето от нас не знаят за него?

– Не се знаят много неща, но има невероятна манипулация, строго охранявана близо 80 години: че той е с комунистически убеждения. Манипулацията започва съвсем невинно. Преди да тръгне за Германия, Гео е студент в София и дружи с Лилиев, Димчо Дебелянов и Подвързачов. Ухажва ги Георги Бакалов и успява да ги привлече като сътрудници на сп. „Борба“. 18-годишният Георги (Гео) праща няколко преводни стихотворения на Бакалов от Германия. Той ги публикува. Гео праща и превод на стихотворението „Незабравка“  на любимия си поет Рихард Демел с „бележка на преводача“, която Бакалов не харесва, но юношата се дръпва, а Бакалов пуска бележката от името на Гео, но видоизменена на 180 градуса… Та се скарват здраво, това личи от писмата на Гео, които успяхме да намерим. Години след смъртта на Гео Бакалов пише с възторг за разбиранията му за изкуството и цитира „своята“ бележка на преводача… И се започва една…Гео защитава принципните си разбирания за литературата и изкуството. В сп. „Везни“ той отговаря на въпрос на А. Иванов, който се определя като комунист. Открих спомен на Каралийчев, там писателят самоиронично разказва как се опитал да спори с Гео, който го бил насинил… Ето част от отговора на Гео до Каралийчев: „…изкуството, чрез художника, произтича от дълбоките извори на всенародната душа – то не е класово […] напразни са апелите за „пролетарско изкуство“. Такова НЕ МОЖЕ да съществува.“. Да забелязвате в отговора на Гео Милев комунистически убеждения?

– Кои и какъв тип хора бяха във вашето обкръжение?

– През годините съм бил във и с различно обкръжение, но приятелите ми винаги са били с чувство за ирония и самоирония. Трудно понасям хора, които се вземат много насериозно.
В младостта търсех близост с изявени и възрастни писатели като Иван Мирчев, Усин Керим, Христо Кацаров, Коста Павлов, Иван Динков, Димитър Данаилов… Повече мълчах, попивах приказките им, мисля, че бях добър ученик…
В средната и зрялата си възраст другарувах и другарувам още с поколението, което прехвърля и наближава седемдесетте… Това са десетки поети и белетристи от цялата страна, с някои от тях не се виждам с години, но следя творчеството им, обичам ги… От същото поколение сме и в Литературна лига „Стига“ – аз съм несменяем и пожизнен лидер, Христо Карастоянов е говорителят със същия статут, а Веско Стоянов – бог да го прости, беше политически комендант и вече трета година Лигата е без комендант… Веско, освен пожизнен, е и ще си остане несменяем комендант…
Последните години преди пенсиониране бях един от организаторите на „Ханчеви дни“, участвам в тях цели три десетилетия и съм наблюдавал с радост как се развива съвременната българска поезия. Гордея се с някои открития, за които имам претенции, че съм помогнал. Поетическата лаборатория“ беше в музея, аз бях домакин и ги хранех с боб в гърне, което се превърна в символ… При младите мълчах като при възрастните поети, предпочитах да ги слушам и изучавам… Те ми се струваха много кротки, вглъбени, целенасочени, за разлика от моето поколение – ние бяхме скандалджии и чашкаджии…


Миналите връзки сега


Етикет: ,

 


Коментарите под статиите са спрени от юни 2015 г. във връзка с решение на Европейския съд, според което собственикът на сайта носи съдебна отговорност за написано от читатели. E-vestnik.bg е обект на съдебни претенции и влиза в съдебни разходи по повод свои публикации, и няма възможност да модерира и читателски форум и да носи отговорност за него. Сайтът разчита и на дарения от читатели, за да се запази като място за мнения извън контролираните медии.






 Начало | България | Свят | Мнения & Co | Интервю | Писмо от | Здраве, Наука & Тех | ИStoRии | Малък коментар | Арт & Шоу | Спорт | Виното | Фотогалерия | Видео | Връзка с нас


  

ЗА АВТОРСКИТЕ ПРАВА В САЙТА | ЗА ВРЪЗКА С НАС | ЗА РЕКЛАМА

направен 2007-2017® с мерак design and develop by www.ljube.com 2007 w.ljube.com