www.e-vestnik.bg
Фийд за коментари Фийд за публикации
сряда, 22 ноември 2017
БългарияСвятМения и коментариЗдраве и наукаАрт и шоу

Спомнете си 5 ноември. С трилъра "Анонимните"

5 Ноември 2017

 

Фикция и реални събития сe съчетават умело в завладяваща история за конспирации и смъртоносни противоборства, пронизващи вековете, в романа “Анонимните”

Трилърът (Ера, превод Гриша Атанасов) е дело на известен френски писател, който предпочита да остане анонимен за публиката.

5 ноември 1605 г. Гай Фокс се опитва да взриви двореца Уестминстър в деня на откриването на Камарата на лордовете.

5 ноември 2020 г. Групата Анонимните излъчва странно заплашително съобщение по всички телевизионни канали из целия свят: “Ние сме Анонимните. Ние сме легион. Ние не забравяме. Ние не прощаваме. Страхувайте се от нас. Помнете 5 ноември!”

Светът е на път да се разпадне. Четири века на конспирация ще намерят своята развръзка. Вечната борба между властта с нейното потисничество и свободата ще достигне своята кулминация. Но днес, във време, когато реалното се смесва с виртуалното, става все по-трудно да се разграничи информацията от пропагандата, истината от илюзията… Следва откъс.

Жалбата на Маки

Париж, четвъртък, 5 ноември 2020 г.
Малко преди 6 часа местно време

Излегнат на канапето си „Честърфийлд”, Джеймс Маклоклан гледаше разсеяно новините по BFM TV. Беше малко преди 6 часа сутринта, а той не спеше. Както мнозина страдащи от безсъние, беше развил привични отношения с телевизора си. Двамата приличаха на онези възрастни двойки, които прекарват вечерите си седнали един срещу друг. Винаги телевизорът дърдореше, докато Джеймс се задоволяваше да седи и да се прави, че слуша. Затова предпочиташе новинарските канали, които повтаряха глупостите си, докато не започнеше да ти се повдига. След като чуеше едни и същи новини пет или шест пъти по ред, прекъсвани от еднакви реклами и от неизбежната прогноза за времето, вниманието му се изпаряваше и той потъваше в състояние на летаргия, което наподобяваше, повече или по-малко, сън.

Роденият в Шотландия преди четиресет години Джеймс се бе установил в Париж преди две десетилетия. Франция бе станала негова втора родина. Чувстваше се добре тук, защото, както мнозинството шотландци, Джеймс имаше зъб на управлението на Нейно Величество. Винаги се бе борил активно за неприсъединяването на неговото отечество към Великобритания и бе във възторг от независимостта, най-сетне постигната от страната му няколко години по-рано. Щастлива последица от Брекзит, благодарение на който коварният Албион се бе изключил сам от Европейския съюз.

За Джеймс това всъщност не бе променило нищо. Тъй като почти не излизаше от вкъщи и познаваше света само по образите, които му предлагаше любимата телевизия, той се вълнуваше от международната политика толкова, колкото и от спомена за първото си напиване с чисто малцово уиски от Хайландс преди много години. Беше домошар, който никога те си подаваше носа извън няколкото парижки района, с които бе свикнал. Кейовете покрай канала Сен Мартен, където живееше, Маре, където обичаше да броди в търсене на някое бистро, останало автентично, и кейовете на Сена с техните сергии на букинистите, където се ровеше в търсене на забравени творби от неизвестни автори.

Джеймс стана и се разтъпка из всекидневната си като въртеше ръце като перки на вятърна мелница, за да отпусне мускулите си. Явно, сънят беше решил да му избяга. Скоро щеше да се зазори. Това не играеше особена роля за него. Той не правеше разлика между ден и нощ, не познаваше чиновническото работно време от до.

Официално беше журналист на свободна практика, работеше, както казваха във Франция, „на парче”. В действителност „парчетата” му стигаха съвсем рядко до някое странно списанийце или мижаво вестниче, които все още бяха склонни да публикуват бълнуванията му. Така или иначе, никой не ги четеше, защо да се мъчиш да съблазниш публика, която блести с отсъствието си? Затова пишеше каквото му дойдеше на ум, разказваше истории, за които никой никога не бе чувал – и чиято реалност беше твърде съмнителна – а когато не му достигаха материали или документи, си ги измисляше. Наследеното още в младостта му семейно състояние го освобождаваше от печалната необходимост да си изкарва прехраната.

Тъй като нямаше кой знае какви потребности или увлечения, той си живуркаше в своята бърлога, нагласил се на дивана, вперил поглед в телевизора, освен ако не благоволеше да се придвижи до прозореца. Разбира се, скучаеше обилно, задето нямаше какво да прави с дните си. Но заради мързеливата му и безгрижна природа, скуката за него притежаваше успокояващи предимства. Какво облекчение бе да знаеш, че никога не се случва нищо важно, че можеш да се оставиш на течението на всекидневните си дребни удоволствия.

Там, навън, светът вреше и кипеше. Но докато не заплашваше спокойствието на Джеймс, той сякаш не съществуваше. Беше си избрал за девиз рефрена на една слабо известна комична опера от 19 век, избран от Жозе Артюр за заглавие на радиопредаване през 1970-те години: „Колко е приятно да не правиш нищо, докато всичко наоколо бушува.” И една друга максима, измислена от певеца Пиер Барух за неговото издателство за грамофонни плочи „Саравах”: „Има години, в които ти се иска да не правиш нищо”.

За Джеймс този слоган можеше да се приложи не към някои години, а към целия му живот. Когато, подтикван не толкова от необходимост, колкото от пристъп на любопитство, решаваше да се захване отново с работа – нещо, което му се случваше все по-рядко – избираше невероятни теми, които проучваше според някакво свое схващане за професията на журналиста. Например, разследваше единствено чрез потапяне. Разтваряше се изцяло в средата, която беше избрал да проучва, дотам, че ставаше подобен на онези, чиито свидетелства искаше да получи. Вдъхновяваше се също от школата на Новата журналистика, възникнала в Съединените щати през 1960-те и 1970-те години, чиито ярки фигури бяха Том Улф, Труман Капоте, Хънтър С. Томпсън и Норман Мейлър при американците или Жан-Франсоа Бизо и Патрис ван Ерсел при французите. Впрочем, беше писал за различни авангардни списания след пристигането си във Франция. За него това бяха последните издихания на една благословена епоха. Епоха, която все още не познаваше цензурата.

Джеймс сподави една прозявка и се почеса по носа, който беше по-скоро дълъг. Голям извит нос, подобен на клюн на орел. Гарвановочерните му коси се бяха запазили непокътнати и той ги носеше дълги, до раменете, като някогашните рокери или битници, оставащи си негови абсолютни образци за подражание – културата, била тя музикална или литературна, в неговите очи свършваше до свещените 1970-те години… макар да не ги бе живял.

Когато все пак се срещнеше с журналисти, колегите му смятаха, че ги боядисва от суетност. Беше естественият им цвят, но той ги оставяше да си мислят каквото искат. Знаеше, че хората изпитват дълбока вътрешна потребност да търсят, както се казваше, „въшките в главите на ближните”, да откриват недостатъци у другите. Това им носеше някаква утеха и им помагаше да приемат собствените си несъвършенства. Неговите „въшки” бяха прекалено черните и прекалено дълги коси. Можеше да го преживее.

Много високи слаб, бледен, с хлътнали бузи и втренчен поглед, той приличаше малко на немъртъв, излязъл от гроба си. Заради върлинестия, ъгловат силует си беше спечелил прякора Торба с кости, по едноименния роман на Стивън Кинг. И това можеше да преживее. Обичаше Кинг и беше чел и препрочитал всичките му книги. Той обаче подписваше материалите си с псевдонима Маки, съкратено от фамилията му Маклоклан, която французите никога не успяваха да произнесат правилно – трябваше да се казва „Мак-лорр-лан” като се набляга на гърленото „р” вместо „к”, което бяха способни да докарат единствено гърла от Хайландс, напоени с добро уиски.

В началото на кариерата си беше публикувал няколко големи репортажа, с които си бе спечелил в редакциите завидната репутация на кротък луд. Например, беше прекарал три месеца в кожата на чернокож след като си бе намазал лицето и тялото и накъдрил косата, за да провери какви расистки реакции предизвиква у съвременниците си. Беше живял няколко седмици като клошар, като спеше на тротоара, просеше за прехрана и при необходимост се биеше със събратята си, за да си запази територията.

През тези седмици на улицата се бе запознал с няколко бездомници, които бе нарекъл „великолепните клошари”, сред тях и някой си Мишел, брадат и приветлив бонвиван, който обитаваше тротоара с кучето си на ъгъла на улица „Дьоламбр” с кръстовището „Вавен”. Вместо да се задоволява с просия, този невъобразим бездомник забавляваше минувачите като подреждаше на тротоара шантави сценки с помощта на разни предмети, изровени от кварталните кофи за боклук: кукли на бебета в тигани, гротескни колажи от изрезки от списания, кукленски вечери с корички хляб и бутилка евтино червено. Хората спираха, за да разгледат тези изпълнени с хумор измислици и даваха на Мишел по няколко монети, а понякога и банкноти, които той приемаше с благосклонна усмивка и с уточнението, че са „за моето куче”.

През годините Джеймс или по точно Маки, продължаваше своите разследвания с потапяне като всеки път променяше самоличността си, подобно на агент под прикритие. Посещава зали за покер и казина като играч заради дълго проучване за хазартните игри. Оставя се да бъде въвлечен в секти и изпълнява и най-странните им ритуали. Работи като асистент на магьосник, който практикуваше черна магия. Беше дилър на дрога, нощен пазач в хотел, барман в стрийптиз клуб. Беше изживял хиляда живота, никой от които не беше неговият. Същински хамелеон.

Маки приклекна няколко пъти с ръце на тила, за да не се схване много. Възнамеряваше да се посвети на нещо, което може би щеше да се окаже върховното му разследване: пълно потапяне в неговия собствен живот или по скоро неживот. Вече беше измислил заглавието: „Дневникът на един нежив”.

Продължи да се разгрява и се обърна към телевизора, където една журналистка изреждаше за кой ли път по-важните политически събития от изминалата седмица. Изведнъж беше прекъсната от своя колега.
- Току-що получихме от Франс прес извънредно съобщение. Пресслужбата на Ватикана заявява, че днес, четири дни след неделната литургия за Вси светии, папа Франциск ще обяви официално оттеглянето си от трона на свети Петър, както го направи и неговият предшественик Бенедикт XVI през февруари 2013 г., преди седем години.

Главата на църквата вече даде да се разбере, през лятото на 2014 г., че може доброволно да прекрати мандата си преди възрастта или болест да започнат да му пречат да изпълнява задълженията си. Въпреки това никой не очакваше толкова кратък понтификат. Според някои източници Светият отец е получил смъртни заплахи, което го е убедило да се оттегли преждевременно, не от страх, че ще бъде убит, а за да не допусне да бъдат застрашени институциите на Ватикана и апостолическата приемственост. Очаквайте повече информация в следващите ни издания, когато ще коментираме с нашите експерти по религиозните въпроси.

Маки беше прекратил своите упражнения и беше засилил звука, застанал нащрек. На времето беше следил отблизо събитията, довели до отречението на Бенедикт XVI. Знаеше, че този папа не бе успял да се справи с тъмните финансови афери на Института за религиозни дейности, по-известен като Банка на Ватикана, както и с финансовите и сексуални скандали, които разтърсваха по онова време римската курия. Остаряващият и болен папа бе осъзнал, че няма достатъчно сили, за да предприеме по-съществени реформи на институциите на Ватикана.

Неговият наследник, папа Франциск, йезуит, дошъл от Латинска Америка, имаше амбициите да възкреси ценностите на смирението, бедността и милосърдието, които Църквата бе изгубила от векове. Самият избор на такова простичко име, Франциск, без номериране, беше красноречив. Заради прекия паралел със свети Франциск Асизки, символ на простотата, добротата и блаженството, които искаше да въплъщава новият понтифик, а също и заради признанието, което се криеше в този избор: след Франциск не можеше да има Франциск II. Просто защото според слуховете, които се носеха навсякъде, той беше последният папа.

Необичайното оттегляне на папата и изборът на негов наследник бяха вдигнали много шум из всички краища на света и подхранили повече или по-малко фантастични теории. Някои, като се опираха на пророчествата на Малахия или на тайните на Фатима, се опитваха да докажат, че аржентинския папа е последната брънка в дългата верига от 270 глави на църквата след апостол Петър, повече от една трета от които бяха загинали от насилствена смърт. След него щяха да наченат времена на смутове, когато християните щяха да бъдат преследвани и избивани както в първите години на Църквата. Мрачен период на властване на Антихриста.

- В последното си записано обръщение преди да обяви оттеглянето си, Светият отец отдаде специално почит на християните от Изтока и Запада, заплашени от все по-жестоки терористични групировки. Той напомни дълга за солидарност и взаимопомощ, който трябва да обединява християните от всякакъв произход срещу варварството.

Маки се подсмихна криво. Предишният му опит от най-различни среди го бе направил скептичен и сблъсъците му с най-безумни вярвания така и не го бяха подтикнали да приеме някое от тях. Хората извършваха в името на вярата или религията си най-отвратителни деяния. Но той винаги бе смятал, че автентичните християни не бяха момчетата от църковния хор, ревностните богомолки или здравомислещите семейства, които се перчеха на литургиите в неделя сутрин, а бяха мъчениците, защитаващи убежденията си с цената на живота.

Спомняше си онзи френски писател от младостта си, Гонзаг Сен Бри, певец на новия романтизъм, който носеше на гърдите си три кръста на верижка. Когато го попита за значението им, писателят отговори с провлачения си и леко маниерен глас на аристократ:

- Първият кръст е от кръщението ми. Вторият е кръстът на Христос. А третият е тук, за да ми дава сили да не се отрека от вярата си, ако някой ден ме принуждават с мъчения.

Маки бе решил, че не му липсва кураж, особено откакто човек рискуваше живота си, ако отидеше да гледа фойерверките на 14 юли, или режеха гърлата на католическите свещеници в собствените им църкви.





Етикет:

 


Коментарите под статиите са спрени от юни 2015 г. във връзка с решение на Европейския съд, според което собственикът на сайта носи съдебна отговорност за написано от читатели. E-vestnik.bg е обект на съдебни претенции и влиза в съдебни разходи по повод свои публикации, и няма възможност да модерира и читателски форум и да носи отговорност за него. Сайтът разчита и на дарения от читатели, за да се запази като място за мнения извън контролираните медии.






 Начало | България | Свят | Мнения & Co | Интервю | Писмо от | Здраве, Наука & Тех | ИStoRии | Малък коментар | Арт & Шоу | Спорт | Виното | Фотогалерия | Видео | Връзка с нас


  

ЗА АВТОРСКИТЕ ПРАВА В САЙТА | ЗА ВРЪЗКА С НАС | ЗА РЕКЛАМА

направен 2007-2017® с мерак design and develop by www.ljube.com 2007 w.ljube.com