www.e-vestnik.bg
Фийд за коментари Фийд за публикации
сряда, 22 ноември 2017
БългарияСвятМения и коментариЗдраве и наукаАрт и шоу

Печалната съдба на една революция

8 Ноември 2017

 

Проф. Антоний Тодоров. Снимка: e-vestnik

Стоте години изминали от Руската революция през 1917 вероятно са достатъчни, за да погледнем по-хладнокръвно на случилото се и на неговите последици. Събитието е достатъчно мащабно, за да не го смятаме за някаква историческа случайност, която би могла да не настъпи. Въздействието й върху Русия и света е от такъв порядък, че няма как да бъде омаловажено или сметнато за нещастно стечение на обстоятелствата.

Етимологията на думата „революция“ отвежда към завръщане в началната точка, преобръщане, затова и употребяваме думата в смисъл на дълбоко обществено преобразуване, на обществен преврат, на радикална промяна. Освен това революциите никога не се случват поради намеренията на някаква малка, макар и решителна група от хора, били те добронамерени или злонамерени. Макар, вероятно, без такава изпълнена с решимост група от революционери, събитието би било невъзможно. Революциите се случват заради дълбок социален конфликт, в който, ако перифразираме една от главните фигури на Съветската революция Владимир Улянов (Ленин), „управляващите повече не могат, а управляваните вече не искат“. Парадоксално, но тази негова формула е валидна и за всички последвали революции, включително онези, които промениха съветския свят.

Революция или преврат?

Днес споровете за това, как да назовем събитията от октомври 1917 г. продължават. Критиците на Съветската революция предпочитат да я назовават като „болшевишки преврат“, а официалното й наименование през съветската епоха беше „велика октомврийска социалистическа революция“, съкращавана като ВОСР (напомням това заради евентуалните по-млади читатели на този текст). И двете назовавания имат идеологическа програма. Ако е преврат, значи е дело на малка и решителна група, притежаваща въоръжена сила, и по този начин събитието представлява изкривяване на някакъв положителен политически процес, започнал с демократичната Руска революция от февруари 1917 г. Ако е велика социалистическа революция, значи е дело на широките маси и е открила пътя към нова епоха, така, както обичайно говорим например за Френската революция (и тя често съпътствана с прилагателното „велика“).

Ако погледнем, обаче, историята от 1917 г. по-хладнокръвно и решим да не задаване непременно идеологическа насока на разбирането си (макар всяко разбиране в крайна сметка да почива на някаква идеология), Съветската революция е радикалната фаза на започналата през февруари 1917 г. Руска революция. Така, както времето на Терора (1793-1795) е радикалната фаза на Френската революция. Въпросът обаче е: можем ли лесно да правим аналогии между събития, отделени от повече от столетие?

Аналогиите обаче ни позволяват често по-добре да разбираме случилото се. Ако погледнем към Русия през онази 1917 г., виждаме тоталния провал на царизма като политическа система на едно изпаднало в дълбока социална и политическа криза общество. Изходът от кризата през февруари 1917 г. не изглежда предопределен, нито сигурен, още повече, че Русия продължава да е във войната (Първата световна). Освен това през пролетта и лятото (един много кратък период), имаме очевидно напрежение между легитимността на две избрани чрез избори институции – Държавната дума и Конгреса на съветите. И двете имат демократичната легитимност на народния вот, и двете са извънредни, защото оспорват старата законност на царска Русия. Но най-вече политическият състав на двете ги отличава и поради това – противопоставя. В Думата преобладават либералните конституционни демократи (кадетите), в Съветите мнозинството първоначално е у социалдемократите (наричани още меншевики). Това е двувластие (Некрич А. и Геллер М, Утопия у власти, Москва 2000). Но и двете избрани демократични инстанции са многопартийни. Болшевики присъстват в Съветите, но в Думата депутатите им са арестувани още през 1914 г. заради антивоенна пропаганда. Това им дава ореола на най-радикалната опозиция, в сравнение с останалите партии. В Съветите има 4 партии – болшевиките, меншевиките, десните и левите есери (социал-революционери).

Радикализацията на политическия процес в Русия извежда към октомври болшевиките начело на Съветите и най-вече – в столичния Петроградски съвет. Това прави възможно те да свалят Временното правителство на Думата начело с меншевика Александър Керенски – променено съотношение на силите вследствие на задълбочаващата се политическа криза. За разлика обаче от другите демократични партии, болшевиките вече са формулирали две основни точки на програмата си: мир и земя (незабавно излизане от войната и преразпределение на земята в полза на обработващите я селяни). Затова успехът им е бърз и дори повсеместен – от октомври 1917 до март 1918 Съветите, с мнозинството вече на болшевиките и вече без участието на меншевиките и десните есери, поемат практически властта по цялата територия на огромната и вече бивша Руска империя. В новоизбраното от Съветите правителство всички членове са болшевики – революцията преминава в радикалната си фаза.

Защо е революция?

Октомври 1917 г. е без съмнение революционен акт, продължение на процеса от февруари. Революционен акт, защото едновременно преобразява Русия, а и света, като същевременно мобилизира огромна човешка енергия, разпалвайки въображението и желанието за „преобръщане“ на човешкия свят във всичките му измерения: политика, икономика, изкуство. Нито един обикновен преврат не може да се сравни с отприщената от една революция човешка енергия. Христо Смирненски приветства „червените ескадрони“: „в устрема ви милиони погледи са приковани със надежда и любов“. А Никола Вапцаров говори за епоха, в която „земята се отърсва от отровната си плесен“.

Добре е днес да си дадем сметка и за това, какъв е този свят през 1917 г. Време на Първата световна война, една истинска масова война, където са мобилизирани милиони, където се използват за първи път оръжия за масово поразяване (отровни газове), където бомбардировките и артилерийски обстрели на селищата стават масова практика, където загиват също толкова цивилни, колкото и военни. Разрушителна и разорителна война, която допълнително изостря всички икономически и социалнополитически конфликти в обществата на Европа и дава поле на изява и подкрепа за радикалните политически проекти.

Русия се оказва, изглежда, най-уязвимата на тази всеобща криза. Болшевиките завземат властта всъщност почти безкръвно, повечето от участниците в процеса са изненадани, но също и уморени от продължилата неяснота в политическата ситуация, където Временното правителство на Думата е безсилно и няма истински политически проект, а неговите критици са разделени по въпросите на бъдещето. Болшевиките се оказват по-решителни от всички останали.

Това е революция, защото успява за малко време да промени много неща в старата Русия: преразпределение на земята и оземляване на милиони селяни (преди колективизацията, която обръща нещата в края на 1920-те години); политическо изравняване (а и начало на социално изравняване) на мъжете и жените, особено в средноазиатските общества на Русия; отделяне на Православната църква от държавата и въвеждане на изцяло светско образование; признаване на дотогава несъществуващи права за жените като правото на развод и на аборт; признаване на правото на различните националности на самоопределение и дори отделяне, реализирано във федерализацията на Русия. Това е само първоначалната положителна равносметка, към която вероятно може да се добави модернизацията на страната по-късно с индустриализацията, урбанизацията и масовото ограмотяване – операции, макар и осъществени с много съпътстващо насилие, които трансформират дълбоко обществото в Съветска Русия.

Всичко това вдъхновява много хора и политически движения по света, които се борят за повече социална справедливост, за социално равенство, за национално освобождение, за граждански и политически права. Именно последното прави от Руската революция световен феномен. Промените в Съветска Русия и наследилия я Съветски съюз (СССР) се оказват заразителни – в останалия свят те дават опора на социални и политически движения и правителства за въвеждане на повече или по-малко дълбоки реформи в старите общества, за промени, немислими и дори невъзможни без натиска на примера, идващ от Русия. Такива социално-икономически новости като повсеместното въвеждане на 8-часовия работен ден, платеният годишен отпуск, платеният отпуск по майчинство, всеобщата система на социално осигуряване и много други, вероятно нямаше да се случат толкова бързо в индустриалния свят и другаде, без натиска на съветския пример. Същото се отнася вероятно и до разпространението на всеобщото избирателно право, десегрегацията и деколонизацията – и двете станали реалности в условията на Студената война, разбирана като състезание на два различни свята: Западния и Съветския.

Защо е революция с печална съдба?

Но защо днес по никакъв начин не можем да оценим резултатите от Руската революция единствено през нейните модернизационни постижения? Всяка модернизация има своята цена, съветската модернизация вероятно дори има още по-висока цена, което прави от Съветската революция събитие с печална съдба.

Така, както периодът от Френската революция наричан „Терора“ (с главна буква) и до днес хвърля дълга сянка върху постиженията на революцията като една непомерна цена, платена от обществото[1], така и насилието, което съпътства и се институционализира в хода на Съветската революция хвърля сянка върху нейните постижения. Насилие, първо в гражданската война (1918-1922), разделило дълбоко руското общество на два непримирими лагера и където белият и червеният терор са две страни на една монета. Насилие, второ, по време на усилената индустриализация и колективизация на селското стопанство през 1930-те години. Насилие, трето, институционализирано от вездесъщата политическа полиция (първоначално извънредната ЧК става постоянно НКВД, ГПУ или КГБ). Насилие, пето, превърнало се във всекидневие с началото на Московските процеси (1936-1938) и развило се в последователни вълни на политически чистки и репресии. Насилие, шесто, институционализирано от архипелага ГУЛаг, произвело цяло поколение от политически затворници, които и след освобождението си (ако са имали този късмет), носят следите от убийствените условия на живот и труд в лагерите. Насилие, най-сетне, макар и предизвикано от чужда агресия, по време на белязалата почти всяко съветско семейство Втора световна война, донесла огромни загуби и нанесла огромни морални поражения върху съветското общество. Резултатът е едно милитаризирано общество, живеещо постоянно в страх и непрекъсната мобилизация, търсещо закрила в йерархията и невярващо на собствените си сили като общество.

Всяка революция е насилствена и затова по-късните революционери се опират на ненасилствената съпротива и „нежните революции“. Но насилието, съпътствало Съветската революция през първите две нейни десетилетия, белязва дълбоко нейната съдба и я прави печална. Не че заличава изобщо нейните действителни постижения, но дългата сянка на насилието ги засенчва и дава оправдания за тяхното тотално отхвърляне след рухването на Съветската система.

Съдбата на революцията е печална и по друга причина – тя събужда огромни надежди и очаквания в целия свят, но не успява да ги изпълни. Или по-скоро – изпълни част от тях, но незабавно засенчи реализациите си с мащабното насилие, което ги съпътства. Вместо общество на свободата, труда, равенството, творчеството, съветското общество произведе несвобода, привилегировано малцинство, неравенства. Творчеството някак оцеля, но въпреки множеството ограничения и официални канони. Печалната съдба е в провалените надежди.

Нещо повече, рухването на Съветската система погреба за почти четвърт век всяка съществена критика на капитализма и всякаква идея, била тя и утопична, за „преодоляване на капитализма“. А причините, довели до Руската революция, продължават да определят до голяма степен и нашето съвремие. Но никой вече не си представя една радикална революция, изпълнена с насилие. Днес хората мислят за еволюция, поне в обществата, които заради стратегическите си позиции в света се ползват с известно благополучие. Но еволюцията, разбирана като едно „естествено развитие“, може би няма да промени нещата в желаната посока, нито в желаната дълбочина. Вероятно продължават да са валидни думите на Жан-Пол Сартър: „Трябва едновременно да обясним на едните, че царството на целите не може да се осъществи без Революция, а на другите, че Революцията е приемлива, само ако подготвя царството на целите“. Тази революция всъщност предстои.

От блога на автора

[1] Канадски колеги ми беше казал, че канадската френскоезична провинция Квебек ни дава представа за едно възможно развитие на френското общество без революцията. Една канадска католическа провинция, модернизирала се сравнително отскоро, едва след промените от 1967 г.





Етикет:

 


Коментарите под статиите са спрени от юни 2015 г. във връзка с решение на Европейския съд, според което собственикът на сайта носи съдебна отговорност за написано от читатели. E-vestnik.bg е обект на съдебни претенции и влиза в съдебни разходи по повод свои публикации, и няма възможност да модерира и читателски форум и да носи отговорност за него. Сайтът разчита и на дарения от читатели, за да се запази като място за мнения извън контролираните медии.






 Начало | България | Свят | Мнения & Co | Интервю | Писмо от | Здраве, Наука & Тех | ИStoRии | Малък коментар | Арт & Шоу | Спорт | Виното | Фотогалерия | Видео | Връзка с нас


  

ЗА АВТОРСКИТЕ ПРАВА В САЙТА | ЗА ВРЪЗКА С НАС | ЗА РЕКЛАМА

направен 2007-2017® с мерак design and develop by www.ljube.com 2007 w.ljube.com