СофияПловдивВарнаБургасРусе

Софийският бохем, който възпя времето на туиста и комунизма

Матей Стоянов, автор на стихове и текстове за естрадни песни, възпя софийската махала от 50-те и 60-те години в роман. Снимки: Иван Бакалов

Спомня ли си някой във филма „Иван и Александра” един мъж, който пееше: „Във конски вагон,/ подобен на салон,/ пътувах аз от София за Лом…”
Това е американски шлагер на „Андрю систърс“ отпреди войната. Но у нас през войната го запяват с друг текст, по повод това, че част от депортираните от Беломорска Тракия евреи са натоварени на шлепове в Лом и са откарани към Треблинка. През 50-те години същата песен придобива друг смисъл – че вагоните пътуват към лагера в Белене…

Мъжът в този епизод от филма не актьор, не е известен певец. Той е нещо като съавтор-компилатор на този суинг шлагер – Матей Стоянов. През 60-те години Матей променя леко текста и го пее по сбирки в махалата. А махалата е самият център на София, в пространството между „Витошка” и „Ангел Кънчев”.

[audio:http://e-vestnik.bg/media/audio/komski-vagon-ot-ivan-i-aleksandra_sample.mp3] – Конски вагон – от филма
[audio:http://e-vestnik.bg/media/audio/Kamelia%20Todorova%20-%20Letjat%20Poslendnite%20Taxita.mp3] – Летят последните таксита – изп. Камелия Тодорова

Матей всъщност не е толкова неизвестен. Автор е на близо 100 текста за естрадни песни по времето на социализма (примерно: „Летят последните таксита…” на Камелия Тодорова, „Есенни плажове” на Йорданка Христова и разни други, които вече си ги спомнят само хора от по-възрастното поколение).

Софийският бохем Матей Стоянов е роден в Бургас преди 67 години – тогава баща му – кореняк софиянец – работел там. Целия си живот обаче Матей е прекарал в София.
За столицата той простичко казва “обичам си софийския паваж”, при което задължително се умилява. Като малък бил с характер, типично за един бъдещ човек на изкуството. И заради своята симпатична своенравност е изключван 3 пъти от училище, заради което и завършва училище вечерно.
Всъщност това е напълно разбираемо, когато на прага на някое даскало тръгнат да ти събуват обувките, за да си сложиш терлици…Матей предпочита да си тръгне с вдигната глава… и с обувки. По-късно в своя живот той го прави още доста пъти, избирайки собствените си принципи пред тези на другите.

Завършва българска филология в Софийския университет, след което сменя много работни места. Започва като редактор във “Външни новини” на Радио София, след това работи като журналист в София прес, преминава през издателство “Народна младеж”. Междувременно работи две години като редактор в Студия за игрални филми. а после като главен редактор на комиксовото издание “Дъга”. Около десетина години пребивава в елитното по онова време сп. “София” (чак до 1992 г.), а след това и във в. “Столица”, а последната му авантюра е работата му като генерален директор на “Български циркове” – до 2001 г. Но, очевидно не е забогатял от тази кариера. Както сам казва – никога не взел пари под масата. Със съжаление споменава, че следващият директор на цирка само за 50 дни успява да продаде половината от земята му.
Преди да попадне в целия този цирк Матей е издал пет стихосбирки. Неотдавна издава и роман в два тома “Ники Франсето и Алес Гут”. Романът всъщност разказва с биографични елементи историята на неговата младост по времето на ранния комунизъм. Когато по мазета и тавани се пее шлагерът: „Тошо комуниста, забрани туиста…”

Голямата страст на Матей е музиката. Като дете започва да свири на цигулка и това се превръща в естествена еволюция към китарата и уличното пеене. Махалата в центъра на София толкова го цени като талант, че когато се налага да влиза в казармата, го карат да си намери заместник, някой, който да пее вместо него в квартала. И за свой заместник той посочва … Боян Иванов, станал после известен естраден певец.
Матей започва да пише текстове за песни още от казармата.

Матей Стоянов в дома си. На бюрото отзад се вижда пишещата му машина, която още използва. Снимки: Иван Бакалов

И не само текстове. Композира един от най-красивите шлагери с български фолклорен мотив през 60-те години в такт 9/8 (времето, когато тръгва Милчо Левиев, квартетът „Джаз-фокус”…) После години наред мотивът на песента се използва като музикална заставка в сутрешния блок на Българското радио.

Матей е първият автор на естраден шлагер в неравноделния такт 9/8 – той се казва „Дили-дили”, записана по-късно и от чужди изпълнители – сръбкинята Лиляна Петрович и грузинката Гюли Чохели (така е при комунизма през 60-те – под чужди изпълнители се разбира от Източния блок).
Но Матей имал неблагоразумието да се похвали с парчето си в необичаен такт на Константин Казански (певец от онова време, който по-късно бяга в Париж). Казански, като приятел на Емил Димитров, му споделил, а Емил веднага композирал песента „Нашият сигнал” в 9/8 и я записал малко преди Матей. Но аз бях първият, казва Матей.

Докато работи по редакциите на вестници, в киното, в списания, постоянно записва шлагери с Александър Бръзицов, изпълнители като Камелия Тодорова, Бисер Киров, Орлин Горанов. Последният му текст е отпреди няколко месеца – дует на Орлин Горанов и Мариана Попова.

Мнението му за чалгата е негативно, въпреки, че я разбира като явление и твърди, че не след дълго тя просто ще се слее с поп-музиката. Според него появата й е в иманентна връзка с комунизма и по-точно с прословутата цензура, която ограничавала и сръбската музика. Онова, за което завижда благородно на чалга-изпълнителите, е огромната, макар и не особено интелигентна публика. Харесва „Уикеда” и твърди, че съвременните български изпълнители трябва да разбират от т. нар. “естетика на вулгарността” – “вулгарност, която има своите човешки измерения”.
Наясно е със съдбата на Ванко 1 и не се учудва. Питам го как предпочита да живее в момента – в съвремието, което се спряга именно с вулгарността или в прехваления комунизъм, славещ се с реда и строгите принципи. А той, без да се замисля и за секунда, изстрелва: „Предпочитам да живея сега, отколкото тогава, разбира се. В момента стават толкова интересни неща, стига човек да има очи да гледа…”

Матей Стоянов. Снимка: Иван Бакалов


В
ъпреки това Матей изпитва осезаема носталгия по миналото. И особено по провинциална София – когато все още „хората по улицата се познаваха един друг или поне спокойно се разминаваха без да се блъскат”. Времето преди “нахлуването на масите”. И не само това – Матей е дал образ на тази си носталгия, дори два. Това са Ники Франсето и Алес Гут – героите от неговия роман. Образите не са реални, те са събирателни. За тях писателят говори така, както баща за децата си. Ники Франсето, според Матей, наподобява самия него – той е истински фантазьор. Алес Гут пък е точно обратното – практичен, амбициозен, недотам образован, но затова пък с много вкус към живота. Има голям рефлекс и смело се гмурва във всичко ново. Двете момчета от романа са чиста проба далавераджии – продават западни дрешки, защото по онова време са били дефицит. Причакват чехи, поляци, които по презумпция били по-добре облечени по онова време, и купуват от тях . Писателят описва 50-те години. Романът му е като черно-бяла снимка на миналото, която постепенно става цветна. Той е един смешно-тъжен реквием за софийската махала, която днес е безвъзвратно изчезнала. Махалата, разказва авторът, си имала своите морални закони. Те се определяли от хъшлаците, над които поради една или друга причина липсвал родителски контрол. Винаги имало един лидер – той бил всичко – и доктор, и свещеник… Махленският лидер учил другите на правила на поведение, и то на добри правила. Той слагал клеймо на останалите персони. Един бил “търговецът”, друг бил “любовникът”, всеки си носел кръста. Лидерът обаче си оставал само един и всички се позовавали на него. В романа му героят-лидер е Ицо Мълнията. След него, разбира се, винаги идва друг. Ицо Мълнията например го прибират в Белене… Причината за това разделение на лидер и на подчинени според Матей се корени в комунистическата система – те си създават своя паралелна йерархия на официалната. Но това било неизбежно. Хубавото според писателя е, че е имало строги правила – “не пипай гаджето на приятеля си – тя не е жена!”. Или пък следното: “събориш ли с тупаник някого на земята, не го ритай – не и преди да е станал!” Тези неща изчезнаха, отчита носталгично той.

И
все пак Матей Стоянов продължава да вярва в доброто начало у хората – затова и продължава да пише. Предстои да издаде трета част на романа – за нея авторът издава, че Алес Гут ще подпише декларация за сътрудничество с Държавна сигурност. Няма как, такава е съдбата на амбициозните, смее се Матей.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.