За Стефан Продев. Последното, което каза, беше „лицемери“

Стефан Продев. 18.11.1989 г. Гл. редактор на в. „Култура“, 1984 – 1988 и 1989 – 1990. Снимка: Иван Бакалов

Почти не е минал ден, в който да не мисля за дядо ми и за Стефан Продев. За мен това са две личности, колкото различни, толкова и еднакви. Единия опознах като малък, с другия мога да кажа, че се запознах след смъртта му.

В детството ми той беше спокоен човек с внушителна осанка. Погледнат отдолу нагоре, както най-вече го виждах, приличаше на голям бял облак, верният спътник на бурите. И може би точно поради тази причина не се боях от нищо, вървейки до него, чувствах се спокоен и защитен.

Винаги се притеснявах, докато общувах с него, строгостта му не търпеше възражения. Най-често си го спомням в Енчевци на терасата с лулата и чаша газирана вода. Докато селото се наслаждаваше на следобедната дрямка зад хладните кирпичи, той седеше мълчаливо и размишляваше.

Така за първи път видях бял облак под чадър, облян от светлина. Странно съчетание, но то ме караше да вярвам, че и бурите си имат дом, а по-късно да разбера, че “и борците могат да се уморят, натрупали години за пенсия”.

Често съжалявам за ранната му кончина. Толкова много въпроси имам, че…

Но тук ще спра със сантименталността и носталгията. За дядо ми не знам, но Стефан Продев не се е оплаквал и не би му се понравило да го оплакват. Риданието и безмерното страдание са вихър, в който любовта се превръща от градивна в деградивна сила, в него сърцето спира да тупти, а главата изстива.

Дядо ми беше човек с много голямо сърце и много горещо чело. В него имаше особено скрито напрежение, усещах го от определени навици на ръцете му. Честото разпалване на лулата, почистването й – на бюрото постоянното вчесване на косите и заглаждането на брадата. В тези навици виждах неговото притеснение за всичко и за всеки.

Седнеше ли да пише, никой не биваше да го обезпокоява, той обичаше да остава сам с тревогите на всички. Оттам се пораждаше онова напрежение, израз не на страх и отчаяние, а на загриженост, олицетворение на силата, караща частиците да се сливат. Стефан Продев – публицистът, есеистът – обединяваше, никога не разединяваше.

През последните му дни бях близо до него заедно с баща ми. Не спираше да пише и да халюцинира Виетнам, припадаше от болки над машината. Станах свидетел на преобразяването му, от голям бял облак постепенно лицето му потъмня и заприлича на светец. Скулите му изпъкнаха, брадата му се удължи и загуби скулптурната си форма. Често употребяваше думата лицемерие, тя бе завладяла съзнанието му, защото лицемерите бяха ограбили живота му.

На трети септември вечерта почувствах, че това е последната нощ, легнах да спя и сънувах как умирам. Събудих се и чух майка ми да плаче, вече беше четвърти, имах рожден ден. По-късно разбрах как неговото вътрешно напрежение е ескалирало в поредното изричане на определението “лицемери” – последната му дума. Може и да е кратка, но тя е есенцията на едно жестоко разочарование.

Последните редове може и да са повече черни, отколкото перспективни, но в тях се крие истината за неговата борба. Борба срещу нагаждащите се, лъжата, арогантността и антиморала.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.