www.e-vestnik.bg
Фийд за коментари Фийд за публикации
петък, 22 юни 2018
БългарияСвятМения и коментариЗдраве и наукаАрт и шоу

Гласовете на Чернобил

17 Декември 2017

 

Светлана Алексиевич

Дългоочакваната нова книга на нобеловия лауреат Светлана Алексиевич „Чернобилска молитва“ представи издателство „Парадокс“

Не знам за какво да разказвам… За смъртта или за любовта? Или то е едно и също… За какво?

…Бяхме се оженили наскоро. Още ходехме по улицата, държейки се за ръце, даже и в магазина. Винаги двамата. Казвах му: „Обичам те“. Но все още не знаех колко го обичам. Не си представях. Живеехме в общежитието на пожарната част, в която той служеше. На втория етаж. И там бяха още три семейства, за всички имаше една кухня. А долу, на първия етаж, бяха колите. Червени пожарни коли. Това му беше работата. Винаги знаех къде е, какво става с него. Посред нощ чувам някакъв шум. Викове. Погледнах през прозореца. Той ме видя: „Затвори прозореца и лягай да спиш. Има пожар в централата. Скоро ще си дойда“.

Не видях самия взрив. Само огъня. Всичко сякаш светеше… Цялото небе… Високи пламъци. Сажди. Страшна горещина. А него все го няма и няма. Саждите бяха от битума, покривът на централата беше залят с битум. После си спомняше, че ходели по битума като по смола. Спирали огъня, а той пълзял. Надигал се. Тъпчели горящия графит с крака… Тръгнали без брезентовите костюми, както си били по ризи, така и тръгнали. Не ги предупредили, извикали ги на обикновен пожар…

Четири часà… Пет часà… Шест… В шест щяхме да ходим при родителите му. Да садим картофи. От град Припят до село Сперижие, където живееха родителите му, е 40 километра. Да сеем, да орем… Той обичаше… Майка му често си спомняше как не искали с баща му да го пускат в града, даже нова къща построили. Взели го в армията. Служил в Москва в пожарните войски и като се върнал, рекъл: само в пожарната! Нищо друго не признавал. (Мълчи.)

Понякога сякаш чувам гласа му… Живия… Даже снимките не ми действат така, както гласът. Но той никога не ме вика. Дори насън… Аз викам него…

Седем часà… В седем часà ми казаха, че е в болницата. Затичах се, но около болницата вече имаше кордон от милиция, никого не пускаха. Само колите на „Бърза помощ“ преминаваха. Милиционерите крещяха: „Не се приближавайте към колите, броячите излизат от строя!“ Не само аз, всички жени дойдоха, всички, чиито мъже тая нощ бяха в централата. Тръгнах да търся една своя позната, беше лекарка в тази болница. Сграбчих я за престилката, когато излезе от една кола: „Пусни ме да вляза!“ – „Не мога! Положението му е тежко. Положението на всички тях е тежко.“ Държа я: „Само да го видя“. „Добре де – казва, – да вървим. За петнадесет-двадесет минути.“ Видях го… Целият отекъл, подут… Очите почти ги няма… „Мляко трябва. Много мляко! – рече ми една позната. – Трябва да пият поне по три литра.“ – Но той не пие мляко. – „Сега ще пие.“ Много лекари, медицински сестри, особено санитарките от болницата щяха да се разболеят. Да умрат. Но тогава никой не знаеше…

В десет сутринта почина операторът Шишьонок. Умря първи… В първия ден… Научихме, че под развалините е останал вторият – Валера Ходемчук. Така и не го намериха. Бетонираха го. Но още не знаехме, че всички те ще бъдат първите…

Питам го: „Васенка, какво да правя?“ – „Махай се от тук! Заминавай! Ще имаш дете“. Аз бях бременна. Но как да го оставя? Моли ме: „Махай се! Спаси детето!“ – „Първо трябва да ти донеса мляко, а после ще решим.“

Притичва приятелката ми Таня Кибенок… Мъжът ѝ е в същата стая. С нея е баща ѝ, с кола. Качваме се и отиваме за мляко в най-близкото село, на три километра от града… Купуваме много трилитрови шишета с мляко… Шест – за да стигне за всички… Но от млякото им ставаше лошо… През цялото време губеха съзнание, слагаха им системи. Лекарите незнайно защо твърдяха, че са се отровили с газове, никой не говореше за радиация. А градът се напълни с военна техника, затвориха всички пътища. Навсякъде войници. Спряха да вървят електричките, влаковете. Миеха улиците с някакъв бял прах… Притеснявах се как утре ще стигна до селото, за да му купя прясно мляко. Никой не говореше за радиация. Само военните носеха противогази… Гражданите носеха хляб от магазините, отворени пликчета с бонбони. Сладкишите стояха по лавиците… Обикновен живот… Само че… Миеха улиците с някакъв прах…

Вечерта не ме пуснаха в болницата. Море от хора наоколо… Стоях пред неговия прозорец, той се приближи и ми извика нещо. Толкова отчаяно! Някой в тълпата бе чул, че през нощта ще ги карат в Москва. Всички жени се събрахме накуп. Решихме, че ще тръгнем с тях. Пуснете ни при мъжете ни! Нямате право! Бихме се, драхме се. Войниците, вече подредени в две редици, ни отблъскваха. Тогава дойде един лекар и потвърди, че ще пътуват със самолет за Москва, но трябва да им донесем дрехи – тези, с които са били в централата, били изгорели. Автобусите вече не вървяха, затова ние на бегом – през целия град… Дойдохме с чантите, а самолетът вече беше излетял. Нарочно ни излъгаха. За да не викаме, за да не плачем…

През нощта… От едната страна на улицата автобуси, стотици автобуси (вече готвеха града за евакуация), а от другата страна – стотици пожарни коли. Идваха отвсякъде. Цялата улица беше в бяла пяна. Вървим по нея… Ругаем и плачем…

По радиото обявиха: градът ще бъде евакуиран за три до пет дни, вземете със себе си топли вещи и спортни дрехи, ще живеете в горите. На палатки. Хората даже се зарадваха – ще отидем сред природата! Ще посрещнем там Първи май. Колко хубаво. Приготвяха за из път шашлици, купуваха вино. Вземаха със себе си китари, магнетофони. Любимите майски празници! Плачеха само ония, чиито мъже бяха пострадали.

Превод Момчил Шопов

Виж повече




Етикет:

 


Коментарите под статиите са спрени от юни 2015 г. във връзка с решение на Европейския съд, според което собственикът на сайта носи съдебна отговорност за написано от читатели. E-vestnik.bg е обект на съдебни претенции и влиза в съдебни разходи по повод свои публикации, и няма възможност да модерира и читателски форум и да носи отговорност за него. Сайтът разчита и на дарения от читатели, за да се запази като място за мнения извън контролираните медии.






 Начало | България | Свят | Мнения & Co | Интервю | Писмо от | Здраве, Наука & Тех | ИStoRии | Малък коментар | Арт & Шоу | Спорт | Виното | Фотогалерия | Видео | Връзка с нас


  

ЗА АВТОРСКИТЕ ПРАВА В САЙТА | ЗА ВРЪЗКА С НАС | ЗА РЕКЛАМА

направен 2007-2018® с мерак design and develop by www.ljube.com 2007 w.ljube.com