Сенки от миналото – Ножът

Мостар, 1994, Босна и Херцеговина. Авторът (вдясно): С един от местните общественици правим оценка на най-необходимите помощи за жертвите на войната. До него възрастна жена беше дошла да моли за парче хляб… А мостът на Дрина във Вишеград, описан в прочутия роман на Иво Андрич, не помогна за сближаването на старите съседи. Мостът над р. Неретва в Мостар беше разрушен в 1993… Снимка: личен архив

Преследват ме сенки. Сенки от миналото, от тези 40-и-няколко години, през които смених журналистиката с хуманитарната дипломация, за да се върна пак там, където бях в началото – при писаното слово. Но вече като „копач на спомени”, заобиколен от сенки…

Ножът

Беше  пролетта на 1994. От четири години работех в Международния Червен Кръст (МЧК) в Женева, в отдел „Комуникации“. Войната в Югославия бушуваше с пълна сила. Милошевич беше оше на кормилото в Белград. След Словения и Хърватска пламна  Босна и Херцеговина. Десетки хиляди бяха убити, стотици хиляди се превърнаха в бежанци или преселници. Сърбите от Краина в Хърватска бягаха с тракторите си към Белград, босненци от Мостар и Сараево търсеха убежище в хърватския Карловац или в огромния лагер Гашинци до унгарската граница, а Косово още се готвеше за предстоящите трагедии за сърби и албанци. Югославия, нашата съседка, на която толкова се възхищавахме до 1989, бавно изгаряше пред очите ни, погълната от собствените си пламъци.

Та в един приятен пролетен ден, заедно с моя колега Чарлс-Елдред Евънс и екип от BBC отидохме в Белград да снимаме филм за бежанците, за кварталните кухни, където тези хора получаваха топла храна за обяд от Червения Кръст, и където се успокояваха на раздумка, доката чакаха да им дойде редът и да си напълнят съдинките със супа или яхния с пилешко и лют червен пипер, внесен от България…

Както повечето хора знаят, сърбите са кибритлии хора. (Както и комшиите им…). Горди, свободолюбиви, непокорни, понякога високомерни спрямо съседите си,  инатливи, талантливи веселяци, добри приятели, ако не им настъпиш интереса, и люто-отмъстителни, ако им направиш зло. Тези хора, доскоро ухажвани  от Западна Европа и обект на завист от повечето им съседи, сега се бяха првърнали в париите на континента. Русия беше слаба, за да ги защити, Европа им беше обърнала гръб, а през март 1999 НАТО щеше да им „предаде урок” по примерно поведение…

Но до този момент оставаха още няколко години на масови касапници, на мизерия и скромна, но единствената топла храна от кухните на Червения Кръст. Гордият Београд бе сив, скръбен и намръщен. Хората – също.

Започнахме снимките в кухнята. Операторът от BBC безочливо навираше камерата си в лицата на отчаяните и смачкани хора, дошли за една топла супа… Бяха не само бежанци, а и местни хора, останали без работа, без дом, без бъдеще. Беше им унизително да ги хранят чужденци. Искаха работа и мир, а не купичка люта пилешка яхния.

Превеждах от сръбски на английски това, което хората от BBC питаха очакващите реда си клетници с празните купички. А британецът от BBC никак не беше деликатен – не само че им навираше проклетата камера в очите, но и ги питаше как така търпят този мерзавец Милошевич и не си го гръмнат сами….

Май 1995. Авторът пред сградата на Червения кръст на Република Сръбска в Бйелина (Босна и Херцеговина). Война, бежанци и хуманитарна дипломация. Наоколо гъмжеше от световни светила, опитващи се да разрешат драмата в Югославия: Д-р Дейвид Оуен от Великобритания, Сайръс Ванс от САЩ, Карл Билт от Швеция… „Много дипломат, малко резултат“, вероятно би казал нашият мъдрец Йордан Радичков. Селото му (Калиманица) не беше много далеч от сръбската граница… Снимка: личен архив

И както се лееше топлата чорба от черпака в купичките, както камерата си жужеше недискретно, един 40-45- годишен сърбин, с разярено от мъка лице, докопа един огромен кухненски нож и се нахвърли върху нас. Първо наръга камерата и тя замлъкна, после посегна към оператора, той избяга, и накрая подгони мен и Чарлс. За щастие, самите сърби, които чакаха реда си, се хвърлиха върху него и го повалиха на земята. Ножът, голям и извит като ятаган, глухо издрънча на циментовия под. Дойдоха полицаите и въдвориха ред.

Човекът, чийто нерви не издържаха, беше учител. Бивш учител. Сега бежанец в собствената си страна. Унизен и оскърбен. От собствените си управници,  от камерата на BBC, от тежкия живот. Без дом, без достойнство, без надежда. Единствено можа да изкрещи най-популярния сръбски литературен израз :“Йебем ви пичку….“ и още 50 сантиметра сочни сръбски словесни деликатеси, преди гласът му да премине в ридание.

Чарлс и неговите хора така и не разбраха защо човекът грабна ножа…  Вероятно мислеха, че е озверял от глад.

10 години по-късно. Вече работех като Постоянен представител на МЧК в централата на ООН в Ню Йорк. Беше септември, времето на годишната сесия на Общото събрание на ООН. Време за всички президенти, премиери или външни министри да дойдат в Ню Йорк, да произнесат по една прочувствена реч и да се срещнат със свои колеги. Дойде и Вук Драшкович,  новият тогава Министър на външните работи на Сърбия… Познавах го бегло от 7-те ми години работа в касапницата Югославия… Бивш колега-журналист от ТАНЮГ, кореспондент в Найроби, после станал политик и писател…

Авторът (в средата), в президентството на Хърватска, с президента Стйепан (Стипе) Месич, който го е наградил с най-високия държавен орден за хуманитарна дейност. Крайният вдясно е българският посланик Виктор Вълков. Снимка: личен архив

7 вечерта. Поредният прием за дипломати.  Вук ходеше самотен насам-натам, още не познаваше почти никого от „световния елит”. Точно говорехме с Ивайло Калфин, нашият пръв дипломат тогава. „Господине Драшкович, елате да ви запозная с вашия колега Ивайло Калфин…” Дойде Вук, леко изненадан, но с приятна усмивка. Ивайло също любезно го поздрави за новата му работа. Постепенно задълбахме в балканските политически води. Пихме и по едно вино. Накрая Вук, с премерена гордост каза: „Ами и аз да се похваля – миналата седмица в София излезе романът ми на български … Радвам се, че и комшиите ще ме четат.

Как се казва романът?

„Нож”! …..

Купих си го, като се върнах в България. Не е като от Иво Андрич, но е интересн, особено ако познавате автора Вук.

Единственото, което все още ме преследва, е сянката на онзи нож, от кухнята за бежанци в Београд…  Все имам чувството, че много ножове е имало на Балканите, а по-малко мостове между хората, като този на Андрич, „Мостът на Дрина”…

(Следва – Ричард Холбрук, Джон Негропонте и дебрите на дипломацията)

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.