Цигуларят Венци: В България ми казват ром, по света ме знаят като българин

Музикантът най-много обича да свири "Хепи бъртдей"

Венци Такев винаги е щастлив с цигулката. Снимки: авторката

„Ама мене и кокошките ме знаят, бе миличка“, казва Венци Такев. Венци е онзи цигулар, който като засвири те побиват тръпки, звуците от цигулката му сякаш проникват през цялото ти тяло, обливат те вълни – ту топли, ту студени и ти се приисква да заплачеш и да се смееш едновременно. За Венци музиката е щастие и той е категоричен, че призванието му от малък е именно това – да дарява щастие на хората.

Когато се чуваме по телефона, за да се уговорим за интервю, Венци отсича, че то ще се проведе в дома му. Денят е петък и Венци няма много време, защото му предстои следобеден концерт в Руския културен център.
„Айде сядай да ти разправям“, подканя той.

Венци се гордее с дома си. Нищо в него не е случайно, както казва той. Стаята, в която цигуларят спи, е синя- сини стени, син таван, син под. Една от стените му е изрисувана с лика на Исус Христос, а на отсрещната има нещо като гоблен, на който е изобразен божият син.

„Да, вярвам, много вярвам“, казва Венци. „ Да ти кажа, специално за иконите – ковьора дето спя над него, него съм го купил от Щутгарт. И то стана случайно. Божа работа. Казано ми е да мина по тази улица и да го видя. Това беше 1971 година и оттогава този ковьор е с мен. Просто нещо ме насочва. Когато човек иска нещо, не винаги се получава, всеки един ден е определен за всеки човек. Това е тайната на природата – всичко е определено и тези неща да ги има в моя дом, така е писано“, разсъждава цигуларят.

Венци свири на акордеон с брат си (вдясно от него) и внуците. Снимки: авторката

На 24 декември Венци ще направи 62 години. „Почвам 63“, усмихва се под мустак цигуларят. Той е роден през 1945 година в кв. Факултета. „Такеви е много голяма фамилии в нашата страна България“, разказва за семейството си Венци. Той е най-големият от 6-те деца на Анка и Иван Такеви. Пет братя и една сестра включва семейство Такеви – Венци, Мирослав, Христо, Димитър, Трайчо и Станка. Всички са музиканти, а най-малкият Тарйчо, свири в ансамбъла на Венци. „Да, ние сме ансамбъл, не оркестър, а иначе сред братята сме си три цигулки, кларинет и китара“, добавя той.

Бащата на Венци е бил акордеонист и е работел като корепетитор към Централния съвет на профсъюзите. „Един ден той имаше записи в радио София на Златната циганска музика и му трябваха цигулари. Беше поканил колеги, но не са дошли и му се провалиха записите. И той каза така: „Аз ще направя моите деца цигулари, че утре-други ден да си нямам разправии. Така и стана – ние сме три цигулки, кларинет и най-малкия – Трайчо – свири на китара и гъдулка. А прадядо ми от бащина страна си беше гъдулар с мечка. От майчина страна дядо ми беше един от най-добрите тамбурджии.“

Венци казва, че се чувства най-добре, когато цигулката е в ръцете му. „Успокоявам се, успокоявам хората, минавам през тях, па се връщам – това е музиката. Тя е божа работа. Тя е създадена от Бога и затова хората, като слушаме музика, сме по-добре и по-добри. Има музика, която може да те разплаче, да ти даде настроение, ама най-хубаво е от хубаво да плачеш. Моята музика дарява щастие“, не спира да повтаря Венци. „Бил съм в Япония и японки съм разплаквал, какво знаеш ти!“, маха с ръка цигуларят. Правил съм много щуротии в моя живот.“

Венци свири на акордеон с брат си Трайчо. Снимки: Николай Григоров

Венци свири на акордеон с брат си Трайчо. Снимки: Николай ГригоровВенци свири на акордеон с брат си (вдясно от него) и внуците. Снимки: Николай ГригоровКартина с Исус на стената в дома му. Снимки: Николай ГригоровКът от жилището на Венци. Снимки: Николай ГригоровИзрисувана стена с лика на Исус Христос в стаята на Венци Снимки: Николай ГригоровСнимки: Николай ГригоровЕдиният от внуците на Венци. Снимки: Николай ГригоровВенци се чувства най-щастлив с цигулката Снимки: Николай ГригоровНа стената зад Венци е окачен ковьор с лика на Исус Христос. Цигуларят си го е купил от Германия Снимки: Николай ГригоровСнимки: Николай Григоров

На въпроса за най-голямата щуротия, която е правил, се замисля: „Чакай сега. Най-голямата щуротия… ама най-голямата ли? – ококорва се Венци – Най-голямата щуротия в моя живот е, че досега не съм обиждал човек. Егати щуротията! Само им създавам настроение, ядене и пиене – ако имам 5 лева, аз ги делим на две, веднага помагам, е това не е ли щуротия? А не, не съм скръндза, миличка, не съм. Аз като имам, имат всички, аз като нямам – траем си“.

Хвали се, че е обиколил много страни с цигулката си. „От ’69-та година съм тръгнал към Нюрнберг, бях на 23 години. Аз работех на „Щастливеца“, собственикът дойде веднъж и си търсеше оркестър. Ние бяхме трио „Балкан“ – цигулка, акордеон и китара. Хареса ни собственикът, каза, че на мен най-много ми харесал усмивката, че много хубави зъби съм имал“, усмихва се дяволито Венци.

В чужбина цигуларят се е чувствал като малко дете, което тепърва започва да учи, най-вече заради езиците. „Сега от всички езици знам по малко, не съм учил, а само говоримо, така, ги знам. Аз пет години съм бил в пети клас, миличка, обаче в пети клас не може да ме бие никой сега.“
Венци обяснява, че не е залягал над учебниците, защото е трябвало да свири на цигулка. „Понеже като малък денонощно свирех. 40 години съм учил цигулка, сега 20 години почнах да печеля с този инструмент. Затова сега искам да ми се заплаща за труда, защото денонощно съм работил. А цигулката не е прост инструмент, не е като акордеона – черни клавиши, бели клавиши.
Обаче в училище много ми се подиграваха за цигулката. Все ми викаха „ Цигу-мигу“, аз си виках: „Цигу-мигу, ама ще видите какво ще стане после“. Сега като ме срещат : „Бате Венци, какво си направил!“ Радват ми се като ме дават по телевизията“.

Венци се отклонява и отново започва да разказва за иконите в дома си. „Виждаш малкия параклис на бате Венци тука в хола – Бог ми помага. Когато правиш добро, идва време, когато си получаваш добрината. Правиш ли лошо – идва време, когато ти си получаваш лошината. Затова само добро правете.“

На въпроса за обиколките му по света, Венци започва да изброява: „69-та Нюрнберг тръгнах, 70-та – в Холандия, 71-ва вече в Щутгарт, оттам се прибирам, щото ме хвана носталгията. Викам им: „Ето ви парите, всичко, дайте ми цигулката и си тръгвам“. 73-та пътувах за Токио, Джапан – питаха ме „Венци, къде ще пътуваш“, викам им: „Там, където правят джапанките в Джапан“. Там бях 6 месеца, в Токио, Киото, пътувах с влака стрела. 74-та бях 2 месеца във Франкфурт. Аз съм пътувал по тодорживково време, когато беше по-трудно да се излиза. Сега вече има свобода – кой къде иска да иде. Аз пък сега не мога да пътувам, защото не мога да търпя носталгията. Не мога повече от един месец. В Испания бях, във Франция на една сватба, канят ме на сватби, на хубави тържества“.

Когато го канят, Венци най-обича да свири на рождени дни и сватби. „Най-много обичам да свиря „Хепи бърдей“ и сватбения марш. Значи „хепи бърдей“ гледаш торти, хора, разправии, седнали, весело, а сватбения марш – гледаш хубава жена, облечена, мъжа до нея, веселба. Ето това ми е животът. Но много труд съм положил, докато стигна до тука, затова казвам, че всеки труд се заплаща. Не се оплаквам от живота, да съм жив и здрав, да помагам на хората, внуците.“

От няколко години Венци е включил в ансамбъла си и внуците. „Внуците сега свирят на ударни инструменти, но всеки поотделно учи йоника и други инструменти. Аз ги уча, защото аз съм един от добрите учители“. Венци казва, че иска да учи внуците си, че трудът е най-важното нещо на света. „На внуците постоянно им баем на главите и им говоря едно и също, че без труд нищо не става. Сега ще свирят без пари, ще се учат, защото като се учи човек дава пари. Аз като съм се учил, съм давал пари, сега пък на мен ми дават, след толкова години труд. Но без труд нищо не става“, повтаря Венци.

На стената зад Венци е окачен ковьор с лика на Исус Христос. Цигуларят си го е купил от Германия Снимки: Николай Григоров

Най-хубавият момент в кариерата му е когато е свирил в „Болшой театър“. „Ей там беше ми най-хубаво, защото много малко хора могат да стъпят на тази сцена. Аз бях с Йълдъз Ибрахимова – една от големите звезди, с Милчо Левиев, оркестъра от радиото и в публиката беше Путин, беше и Първанов. Залата беше много хубава и акустиката – цигулката се чуваше идеално“, премрежва поглед Венци.

„Да, плачем си, ревем си докато свиря – признава Венци – Музиката създава настроение. Преди малко като свирех, като казах „Боже мой, аз съм твой“, и ми се насълзиха очите. Това са неща вътрешни.

Публиката говори за мен. Откъдето минавам, всеки иска да ме пипне за късмет.“

Той спира разказа си и се провиква внуците да му донесат „онова от конкурса“. След малко в стаята влиза тъмнокосо момче, което му носи ламинирано свидетелство и медал, удостоверяващ, че Венци е бил жури на конкурса „Лицето на Бургас“. Той гордо позира с тях и категорично заявява, че „българските са най-хубавите жени“.

Венци разказва, че освен медала от конкурса има много грамоти. В коридора му са окачени в рамки грамоти от бившия министър на културата Божидар Абрашев, от ромски организации за принос към разпространението на циганската музика. „Аз в целия свят представлявам България, а в България представлявам и българите и ромите. Щото казват, че съм ром – ама като махна мустаците ставам толкова готин – по-бял от всички. Те мислят, че като е черен малко човекът, е ром. Не е така. Душата да ти е хубава – това е важно, сърцето, душичката, няма значение кой какъв е“, казва Венци.

Не се обижда, като го наричат ром или циганин, а за това, кое от двете е по-правилно той повдига рамене: „Еми и двете. Абе цигани, роми – много са се измешали хората, ние, всичките българи, знаем, че сме били 500 години под турско робство. Никой не може да каже какъв е по народност. Аз съм си българин. В България ми казват ром, в целия свят си ме знаят, че съм си българин. Аз съм си чист българин. Обаче приличам на всички националности, като ме погледнеш – на испанец, на арабин, на грък“, повдига вежди Венци и се усмихва.
„Абе аз за една минута старшина станах, ти ме питаш тука разни работи. Чакай да ти разправям. Идва маршал Шестопалов, и аз като почнах да му свиря на човека от строителни войски, веднага ме назначиха към ансамбъла. Аз си станах от редник – старшина, за една минута. Като почнах да му свиря на маршала „Волга, Волга, мать родная“, руско-цигански романси, човекът почна да пее, да плаче. И на другия ден – старшина Венцислав Такев.“

Усещайки, че срещата върви към своя край, Венци сякаш не чува въпросите, а започва да говори, като че ли по-рано намислени думи. „Където съм ходил с цигулката, съм идеален. Без цигулка само искат да ме пипат за късмет, да им върви. Аз в моя живот съм създал само хубави неща – имам 8 внука, три правнучета, 4 щерки, момичета хубави. Животът продължава. Парите на никой никога няма да стигнат, приятно прекарване с бате Венци и фамилията“, със смях завършва Венци.

–––––––––––––––––––––––-

Пълни версии на клиповете, могат да бъдат изтеглени от долните линкове:

VentziTakovCigularq-1.AVI – 123MGb
VentziTakovCigularq-2.AVI – 108MGb

http://www.youtube.com/watch?v=L4EjbszqCdk

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.