САЩ платиха солено за войната в Ирак

Целият свят протестира срещу войната в Ирак, затова евентуална американска атака срещу иранските ядрени обекти няма да бъде подкрепена нито от международната общност, нито от отделни политици. Снимка: Ройтерс

В Ирак броят на жертвите определено е намалял и внезапно като че ли други места се нуждаят от повече внимание. Медийното отразяване спада, както и общественият интерес. Всичко това може да помогне да си обясним ширещия се във Вашингтон, а и на други места, оптимизъм за войната в Ирак. „Накрая всичко ще се нареди. Почакайте и ще видите“ е израз, който съм чувала неведнъж. Други версии са: „Увеличаването на контингента върши работа“ и „Защо водещи медии не казват истината за успехите ни в Ирак?“

Макар и да не държа особено да увековечавам каквито и да било стереотипи за водещите медии, ми се налага да кажа, че този оптимизъм е абсолютно лишен от покритие. Не защото нещата в Ирак не се подобряват – изглежда се подобряват, поне засега – а защото нанесените от войната съпътстващи щети върху отношенията на Америка с останалия свят са много по-дълбоки и обхватни, отколкото мислят повечето американци. Не става дума само за това, че войната в Ирак съживи латентния почти навсякъде антиамериканизъм. По-лошото е, че както и да приключат нещата, колкото и успешна да бъде иракската демокрация след едно десетилетие, начинът, по който водим войната, разочарова естествените ни приятели и поддръжници и хвърли сериозна сянка върху военно-политическата ни компетентност. Както и да завърши всичко, платихме твърде висока цена.washington-post-logo.jpg

Въпреки многото примери как се прояви това разочарование – колегата ми Фарид Закариа многократно е писал как една разсеяна от Ирак Америка загуби влиянието си в Азия, например – един от най-смущаващите се разгръща с подготовката на Европа за поредния кръг срещи с иранските ядрени преговарящи. За забравилите (тази тема също отпадна от новинарските емисии), не САЩ, а Великобритания, Франция и Германия са тези, които опитват да убедят Ислямската република да се откаже от плановете за обогатяване на уран и вместо това да приеме помощ за изграждане на ядрена енергийна програма за граждански цели.

От самото начало обаче всички преговори между САЩ и „ЕС-3“, както е известна групата в дипломатическите кръгове, са обсебени от Ирак. Със сигурност никоя съществуваща експертна комисия не би могла да убеди европейците (или когото и да било друг), че Иран наистина има ядрени оръжия или дори, че Иран възнамерява да разработи такива. Спомените за американските твърдения за количеството на съществуващи в Ирак оръжия за масово поразяване са толкова пресни, а поради това и скептицизмът към всякакви оценки за чиято и да било ядрена програма е толкова силен, че дори доклад с щемпел на ООН или ЕС не би бил убедителен, дори ако ирански ядрени оръжия се излагат насред центъра на Техеран. Всякакъв идващ от САЩ анализ, естествено, се отхвърля автоматично.

Тъй като никой не приема анализите насериозно, едва ли е изненадващо, че никой не приема твърде сериозно и възможността за ядрен Иран. Санкциите не събуждат особено въодушевление, макар че този вариант вероятно ще бъде изпробван и вероятно ще се провали. Защо ще му е на някой да се отказва от изгоден търговски партньор заради някакви ракети, в чието съществуване не вярва?

Американски войници тренират в базата си в Ирак. Войната в Ирак съживи латентния почти навсякъде антиамериканизъм и хвърли сериозна сянка върху военно-политическата компетентност на САЩ. Снимка: Ройтерс

Колкото до „военния вариант“, в момента най-сигурният начин да се продават вестници в Европа е да се публикува статия, в която се намеква, че САЩ се готвят да бомбардират иранските ядрени обекти. Самото споменаване на такава възможност поражда възмущение, не заради дълбоко вкоренен пацифизъм – „Американците са от Марс, а европейците – от Венера“ – а защото повечето коментатори (неофициално и повечето дипломати) смятат, че тя би се провалила. Военният вариант или би „укрепил позициите на иранските ядрени ястреби“ или би взел хиляди цивилни жертви, докато иранската ядрена програма ще остане до голяма степен незасегната, или Иран би ударил Ирак – или и трите заедно.

Ако правителството на Буш въпреки всичко опита („последен залп фойерверки“, както се изрази мой британски приятел), международната подкрепа би била минимална, гневът – максимален, а дипломатическите последствия – ужасяващи. Дори европейските политици, които биха искали да изразят подкрепа, ще бъдат смълчани от антипатията на гласоподавателите си. Благодарение на Ирак.

Какво ни остава при това положение? Стискаме палци тези, които казват, че иранска ядрена бомба ще има чак след години, да се окажат прави. Стискаме палци, че може би Иран наистина иска само гражданска ядрена програма. Стискаме палци, че ако Иран се сдобие с ядрени оръжия, правителството му ще се държи отговорно. Стискаме палци всички други кризи, чието решение е затруднено или поставено на риск заради Ирак – Пакистан, Афганистан, Големият Близък изток – някак си да се решат от самосебе си. Стискаме палци, че след едно-две десетилетия всичко ще приключи добре. Точно като Ирак.

* Ан Епълбаум е журналистка, носител на наградата „Пулицър”. Любимата й тема е комунизмът и развитието на гражданското общество в Източна Европа и в СССР/Русия. От 2006 година е коментатор и член на редакционния съвет на в. Вашингтон пост.

По материали от БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.