БАН и Софийския университет се карат кой да води науката, вместо заедно да я развиват

Проф. дхн Иван Бангов

Иван Бангов е професор в Шуменския университет “Епископ Константин Преславски”, доктор на химическите науки с изследвания в областта на теоретичната, квантовата, компютърната, математичната химия, молекулна механика, бази от химични данни и теоретична ЯМР спектроскопия. Автор на десетки публикации в авторитетни международни списания.

„Знанието е новото бойно поле на държавите, корпорациите и индивидите”.Tази мисъл е от книгата на Кьел Нордстрьом и Йонас Ридерстроле „Funky Buisiness“(Бизнесът на бъдещето), която бе представена наскоро на една бизнес среща.
17 години нашите управници не могат да осъзнаят тази истина. Като резултат науката и образованието все повече рухват пред очите ни. 17 години се водят спорове между университетите (главно Софийския), обладани от погрешно разбиране за университетската автономия, и Българската академия на науките (БАН) за организацията на тези дейности у нас.

Куфарното шествие на младите учени в София. Снимка: Булфото

Представители на Софийския университет твърдят, че науката трябва да е само в университетите, защото видите ли така било по света, което разбира се не е съвсем вярно. Всяка държава развива своите научни институции извън университетите. Националните институти (по здравето в Бетезда, по стандартите и др.), както и националните лаборатории (Лос Аламос) в САЩ, Националния център за научни изследвания (CNRS) във Франция, обществото „Макс Планк“, както и научните центрове в Юлих, Мюнхен и някои институти на бившата Академия на науките в Берлин, Германия, както и редица подобни институции в Италия, Испания и Канада показват нуждата от научни центрове извън висшето образование.

Разбира се и аргументите на БАН не са напълно точни, защото в повечето случаи по света се наблюдава симбиоза между висшето образование и научните институции. Много от институтите на „Макс Планк“ и на CNRS са свързани с университетите. Няма я тази дълбока пропаст между висшето образование и научните центрове, която се наблюдава у нас. Ясно е, че е нужна сериозна реформа за нейното преодоляване и тази реформа трябва да дойде от държавата, а не да се чака тя да се получи от само себе си.

Какво трябва да се направи според мен. Трябва ясно да се дефинират задачите на БАН и на висшите учебни заведения. БАН трябва да остане научен център, ръководeщ науката в България, която се развива на проектен принцип. Всички професори, доценти, заедно с по-нисшите длъжности, които са спечелили и работят по проекти, трябва да се водят и към БАН, независимо, че са от висшите учебни заведения на страната. Така те трябва да получават допълнително заплащане от БАН. Обратно, старши научни сътрудници от БАН трябва да се включат в преподавателската работа. Така ще бъде запълнена голямата нужда от квалифицирани преподаватели в редица университети извън София. Учените ще получават допълнително заплащане за преподавателската си работа. Това ще е една първа стъпка към обособяване на БАН като място, в което групи от всички научни звена, включително и университетите, ще извършват научна работа, а университетите – ще станат места където преподават най-добрите специалисти на България, включително и тези от БАН. Разбира се някои специфични звена, като Института по хидрометерология, групи обслужващи специална апаратура, могат да се запазят като самостоятелно функциониращи лаборатории.
Вторият наболял въпрос е изборът на кадрите. Ние имаме най-тромавата система за атестиране на кадрите. Висшата атестационна комисия (ВАК) трябва да остане. Но тя трябва да бъде освободена от несвойствени задачи по провеждане на конкурси. ВАК трябва да дава мнение дали даден кандидат отговаря на изискванията за доктор, доктор на науките, доцент, професор. Тоест Атестационната комисия трябва само да удостовери според ясни критерии, че този кандидат отговаря на определени изисквания, като издаде съответния документ. ВАК не трябва да се занимава с административни въпроси, които са от компетенцията на различните научни звена. Оттук нататък кандидатът ще търси работа в различните звена, които обявяват конкурси. Трябва да се опрости процедурата за даването на звания и степени. Няма нужда званието професор да се получава след две процедури, веднъж като защити дисертация за доктор на науките, а след това отново да минава през ВАК за професор (всяка една такава процедура отнема 1.5 до 2 години).

Практиката показва, че който е станал доктор на науките, става след известно време и професор. Защитата на голямата докторска дисертация, като кандидатът прилага допълнителен списък с публикациите, които не се отнасят до тази дисертация, е достатъчна за присъждане и на званието професор С това звание ученият вече може да кандидатства многократно в което и да е звено, обявило конкурс.
Същото важи и за хабилитацияата за доцент. Кандидатът би трябвало да приложи към своите научни работи автореферат, който да се смята за хабилитационен труд. Така, отново с това звание кандидатът може да участва в конкурси, които се откриват в различни научни и преподавателски звена.

Трябва да се наложат също ограничения върху срока, в който младшият научен работник работи, без да се хабилитира. В Германия този период е 8 години. Тук този период може да бъде 10 години. Научен работник или асистент не трябва да се става без малка докторска (доктор по) дисертация.
Тези повишени изисквания, разбира се, могат да бъдат осъществени след съответното увеличение на заплащанията на научния персонал.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.