Свобода за мъжете. Писмото на стоте французойки

Катрин Деньов във в. Либерасион

В. „Култура“ публикува пълния текст на стоте французойки, станал повече известен като „писмото на Катрин Деньов”, с който те изразяват позиция по разрастващият се като лавина „случай Уайнстийн” (Le Monde от 9 януари 2018 г.).

Около „Аферата Уайнстийн” в различни хаштагове в различни страни заваляха разобличения за сексуални посегателства и доста известни личности се простиха (и продължават да се прощават) с работата си и с постовете си.

Образувалото се (основно в социалните медии, но не само) мейнстрийм световно обществено мнение бива представяно като победа за женското равноправие и тотална промяна в мисленето на нашата цивилизация.
В България тези настроения се преплетоха с дебати, засега доста несериозни, около подписването на т.нар. „истанбулска” Конвенция за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие.

Както при „разобличаването” на мъже-насилници, така и в случая с обръщението на стоте французойки, понякога мненията стигат до крайност. На крайностите, например, реагира Катрин Деньов в Libération: Да, подписах тази петиция, и въпреки това ми се струва абсолютно необходимо днес да подчертая несъгласието си с начина, по който някои от подписалите я индивидуално си присвоиха правото да я разпространяват в медиите, да изопачават самия дух на текста. Думите им в един телевизионен канал, че може да се наслаждаваш по време на изнасилване, са повече от храчка в лицето на всички онези жени, които са претърпели това престъпление.
В Libération тя казва и още нещо:
Подписах този текст поради още една причина, която, според мен, е основна: опасността от прочистване в изкуството. Трябва ли да изгорим Сад? Да посочим Леонардо като педофил и да изтрием платната му? Да махнем Гоген от музеите?
Публикуваме и един от множеството текстове, изразяващи несъгласие с обръщението на стоте французойки, които се появиха след него в Le Monde.
Дебатът продължава. (Култура)

Вследствие на аферата Уайнстийн, закономерно се случи едно осъзнаване на сексуалните насилия, извършени над жени, особено в рамките на работните взаимоотношения, където някои мъже злоупотребяват с властта си. Осъзнаването е легитимно и необходимо. Това освобождаване на речта обаче днес се обръща в своята противоположност – предписват ни да говорим както трябва, да премълчаваме онова, което може до подразни някого, а онези от нас, които отказват да се подчинят на тези повели, са гледани като предателки, като съучастнички.

Тъкмо това е свойствено на пуританизма: да заимства – в името на едно мнимо общо благо – аргументите за защита на жените и за тяхната еманципация, за да ги окове по-добре към един статут на вечни жертви, на някакви дребни незначителности под властта на фалократски демони като през доброто старо време на вещиците.

Всъщност, #metoo повлече след себе си в пресата и в социалните медии една кампания на доносничество и на публични обвинения на личности, които – без да им бъде дадена възможността нито да отговорят, нито да се защитят – бяха поставени напълно наравно със сексуалните агресори. Това светкавично правосъдие има вече своите жертви, мъже, санкционирани по време на работа, принудени да си подадат оставката и т.н., докато тяхната едничка вина е била, че са докоснали нечие коляно, че са се опитали да откраднат целувка, че са говорили за „интимни” неща по време на професионална вечеря или че са изпращали съобщения със сексуални двусмислици на жена, която не е имала към тях същото влечение.

Тази трескавост „прасетата[1]” да бъдат изпратени в кланицата не само не помага на жените да се освободят, реално тя обслужва интересите на противниците на сексуалната свобода, на религиозните екстремисти, на най-мрачните реакционери и на онези, които смятат, в името на една съдържателна концепция за доброто и за викторианския морал, който върви с нея, че жените са същества особени, деца с лица на възрастни, които искат да бъдат закриляни.

Поставени срещу тях, мъжете са приканени да си посипят главата с пепел, да погледнат в ретроспекция душата си и да открият там някое „неприлично поведение”, което са имали преди десет, двайсет или трийсет години и за което трябвало да се разкаят. Публичната изповед, нахлуването в частната сфера на самопровъзгласили се прокурори, това е нещо, което създава климат като на тоталитарно общество.

Прочистващата вълна изглежда не познава никакви граници. На едно място цензурират голо тяло на Егон Шиле[2], на друго искат изваждането на картина на Балтюс от един музей, защото била апология на педофилията, обърквайки човека и творчеството му, искат забрана за ретроспектива на Роман Полански в Синематеката и постигат отлагането на ретроспективата на Жан-Клод Брисо. Една университетска преподавателка смята Blow-Up на Микеланджело Антониони за „женомразки” и „неприемлив”. В светлината на този ревизионизъм Джон Форд („Следотърсачите”) и дори Никола Пусен („Похищението на сабинянките”) са вече на ръба на забраната.

Случва се вече издатели да искат от някои от нас да направим по-малко „сексистки” нашите мъжки персонажи, да говорим по-умерено за сексуалност и любов или да направим така, че „получените от женските персонажи травми” да бъдат по-изявени! На ръба на абсурдното, един законопроект в Швеция иска да наложи ясно заверено съгласие за всеки кандидат за сексуална връзка. Още малко и двама възрастни, които имат желание да си легнат заедно, ще трябва предварително да заверят – чрез някое приложение в телефоните си – документ, в който надлежно са изброени практиките, които приемат, и практиките, които отхвърлят.

Философът Рювен Офи[3] защитаваше свободата да оскърбиш като незаменима за артистичното творчество. По същия начин ние защитаваме правото на нежеланите предложения[4], което е незаменимо за сексуалната свобода. Днес ние сме достатъчно осведомени, за да приемем, че сексуалният инстинкт е по природа агресивен и първобитен, но сме и достатъчно далновидни, за да не смесваме неловкото свалячество със сексуалната агресия.

И най-вече ние съзнаваме, че човешката личност не е монолитна: една жена би могла, в един и същи ден, да управлява професионален екип и да се радва да е сексуален обект на мъж, без да е някаква „развалена жена” или пък низка съучастничка на патриархата. Тя може да следи заплатата й да бъде равна на мъжката заплата, но да не се чувства травматизирана, ако някой се отърка о нея в метрото, дори това да е смятано за престъпление. Тя може да го сметне даже за израз на голямо сексуално нещастие, а дори и за нещо маловажно.

В качеството си на жени, ние не можем да се разпознаем в този феминизъм, който, надхвърляйки разобличаването на злоупотребите с власт, се сдобива с лицето на омразата към мъжете и към сексуалността. Ние мислим, че свободата да кажеш не на едно сексуално предложение върви заедно със свободата да сваляш. И смятаме, че трябва да знаеш да отговориш на свободата да ти досаждат по друг начин, а не като се затваряш в ролята на жертва.

Тези от нас, които са избрали да имат деца, смятаме за по-правилно да възпитаме нашите дъщери така, че да са достатъчно информирани и съзнателни, за да могат да живеят живота си цялостно, без да се оставят да ги сплашват или да им вменяват вина.

Инцидентите, които могат да засегнат тялото на жената, не засягат задължително нейното достойнство и не трябва, колкото и да са тежки понякога, задължително да я превръщат в постоянна жертва. Защото ние не можем да бъдем свеждани до нашето тяло. Нашата вътрешна свобода е ненакърняема. А тази свобода, която така ценим, не може без рискове, нито без отговорности.

Авторките на този текст са: Сара Шиош, Катрин Миле, Катрин Роб-Грийе, Пеги Састр, Анбус Салмани
Подписали са го 100 френски жени – писателки, артистки, интелектуалки, учени. Между тях и Катрин Деньов.

От в. Култура

[1] #denoncetonporc (изобличи свинята си) е френският еквивалент на #metoo
[2] Във връзка с предстоящата стогодишнина от смъртта на художника, Австрия предлага негови картини върху плакати на големи европейски градове. Голите тела не са приети в Лондон, Хамбург и Кьолн, сметнати са за много шокиращи. Австрийската агенция за туризъм ги препечатва, като „спорните” места са закрити с надпис: „Съжаляваме. На сто години е и все още не се приема. За да видите всичко, елате във Виена.”
[3] Ruwen Ogien (1949-2017), транскрипцията на името е по звуковия файл в Уикипедия.
[4] Употребеният глагол тук е importuner със значение досаждам, додявам, отегчавам. Тук използваме възприетия за случая израз на български.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.