Откъс: „Чудният Мандарин“ от Аслъ Ердоган

Представяме книгите от проекта „Мислещата литература, социалната, културната и човешката отговорност на писането“ на издателство „Парадокс“, спечелил подкрепата на програма Creative Europe на Европейската комисия.

ЧУДНИЯТ МАНДАРИН
Един възрастен и грозен мандарин, за една нощ удоволствие, в замяна на което щял да плати с пари, отишъл при една неземно красива, но коравосърдечна проститутка. Младата жена, която знаела как да остави грозния мъж да спи до сутринта, повикала приятелите си разбойници. Както следва, мандаринът, като се сепнал от лисичия си сън, започнал да се отбранява, да се бие. Разбойниците били много и си разбирали от работата. Лесно го притиснали в един ъгъл. Обаче колкото и да го удряли, видели, че по това слабо, грозно тяло не излиза рана, че няма и следа от повалящите удари. Извадили ножове и мечове, но дори с най-острия нож, с най-безмилостния меч не успели да сторят нищо на мандарина. Накрая се уплашили и избягали. Жената, която наблюдавала боя, се впечатлила от вълшебната сила на мандарина и поискала още веднъж да се люби с него, но този път в името на любовта. Започнала да го гали с удивление, с желание, със състрадание. Но при всеки допир на красивата жена, по тялото на мандарина излизала една нова рана; това били раните, причинени от боя, ударите, ножовете, мечовете. Останали скрити, докато не видял искрен интерес и състрадание. Накрая мандаринът, облян в кръв, отпаднал в ръцете на жената, умрял.
Веднъж, когато гледах балета Чудният мандарин, един сюжет, взет от китайска легенда, веднага го разказах на Серхио, след като се любихме за първи път. По някаква причина, това, което му разказах не му допадна, но тази история е една от най-любимите ми.
РАЗГОВОРИТЕ СЪС СЕРХИО
– Ти знаеш ли какво е нещастие? Изобщо ли не си стигал до положението, в което не е останала никаква възможност за бягство, когато разбереш, че всички изходи, включително и смъртта, са затворени?
– Не, предполагам, че не знам. Имах моменти, в които бях много натъжен, разгневен, засрмен. Загубих хората, които обичам, бях напуснат, бях унизяван, ощетен. Но честно казано, не знам какво искаш да кажеш с тази нещастност.
– Добре, някога ял ли си пердах, Серхио.
– Да, веднъж. Бяхме се спречкали с франкистите в гимназията.
– Всъщност не те попитах това. Не говоря за препирня, а за бой. Такъв бой, при който не ти остава сила да се съпротивляваш и тъй като вече нямаш сила да издържиш на болката, си съгласен да направиш всичко, да паднеш на колене, да умоляваш, да се отречеш от себе си.
– Не, аз съм късметлия.

– Приеми. Приеми, че животът ти ще бъде хубав. В момента е хубав, нали?
– Да. Да. Да.
– Какво е чувството да ме усещаш вътре в теб?
Нищо друго вече не беше истина освен ние и говорещите ни тела, удоволствията, насладата, мечтите, които единствено двамата можехме да имаме. Минало, бъдеще и изтрити страхове. Светът е съставен от тялото ми, безкрайността е само един миг. В момента ме има, има ме, има ме. И Серхио…
Взима ми дъха, после се отпускам.
– Неземно – прошепвам
– Какво е това чувство? Повтори!
– Неземно!

– Как са те мачкали така? Кой е причината, когато чуеш думата любов, да се захлупиш в объркани страхове; да се затваряш в себе си като закръглена скала, точно когато двама души имат най-много нужда един от друг; да свеждаш главата си, когато трябва да поглеждаш, да заравяш главата си под възглавницата, докато тялото ти е чисто голо? Какво са запазили от теб?
(Разбира се, всички тези въпроси бяха на Серхио. Моят отговор пък е дълга, безкрайна тишина.)

– Защо изобщо не говориш на майчиния си език? Я ми кажи едно-две изречения на турски.
– Какво мога да кажа ни в клин, ни в ръкав? Искаш да научиш неща като здравей, как си, добре ли си ли?
– Прочети ми едно стихотворение. Каквото и да е, единственото, което искам, е да те слушам на твоя език.
– Гласът на онзи собственик и мелодията, свиреща по грамофоните
е едва доловимата меланхолия на самотата.
…..

– Успях да разбера само меланхолията. Ще ми го преведеш ли на английски?
– Не, не мога да го преведа. Дори и да го преведа, няма да го разбереш.

– Виж, много се извинявам, но има нещо, което от дълго време искам да те питам.
Обръщам бавно лицето си към него, бях скъсала верижката в едно умопомрачително очакване.
– Била ли си изтезавана?
– Разбира се. Хиляди пъти. Всеки божи ден.
– Много добре знаеш защо подхванах тази тема. Тоест не знам как да говоря за това, без да бъде грубо… Извинявай много, но сякаш има рана на половия ти орган. Като дълбок разрез, процеп. Досега при никоя жена не съм попадал на такова нещо.
Как ли чака да подпра главата си на гърдите му и да заридая, да разказвам трагични спомени със сълзи, да оставя следите от раните си в състрадателните му ръце! Изглежда така вярваше, че ще може да обича изцяло една жена, минала през изтезания, че неземната сила на любовта му може да излекува и най-дълбоките рани. Как само си вярва! Иска да ме превърне в паметник на болката, в храм за поклонение, пред който да коленича отпред, за да се изповядам. В този момент мразя Серхио. Видях всичките му карти, разкрих играта му.
В ума ми един тих писък трепти като птица в клетка, а в сърцето ми виолончело, свирещо пицикато.
– Моля те, върни се обратно, където и да си тръгнал, върни се! Няма да те наранявам.
– Тук съм, не съм отишла никъде – казвам аз с глас, дъхащ на гробище, – че къде мога да отида?
– На лицето ти се появи толкова страшно изражение!
– Видял си погрешно или сигурно си го изтълкувал неправилно. Ако наистина бях изтезавана, непременно щях да ти разкажа, повярвай ми. Винаги щом миналото ми изскочи пред мен, изпитвам по-неприятен вкус от повърнато, но в замяна не моля за състрадание и разни такива. Безплатно подхвърлените болки, кошмари, трагедии… Каквото успееш да вземеш на вечерните пазари, все е от полза.
– Надявам се един ден да ми се довериш достатъчно. Дотолкова, че да ми разкажеш истината.
От гласа му разбрах, че е наранен и ядосан. Продължава:
– Един човек, колкото и да е удрян отвътре или отвън, колкото и да е наранено тялото или духа, отново може да обича живота. Достатъчно е само да се откаже да блъска главата си все в една и съща стена.
Предполагам искаше да разреши щастието ми, възкресението ми, свещената служба на живота, искаше да се оправдае по лесния начин. Обаче  човек, дори да е от робите на някой друг, иска да създава отново, да властва непрестанно,  желае да бъде бог. Но това не е по-невинно от желанието му да страда или да умре. А може би аз можех да възприема всички видове желания към другите едва с едно нападение. Не знаех как може да начертае границата между желанието за съхранение и това за власт. Накрая става престъпление да накараш някого да повярва в несъществуващ свят, да се подготвя за щастието, което никога няма да дойде, да приучаваш бедното улично куче, което цял живот получава ритници и камъни, на състрадание.
– Да се надяваш, че можеш да дадеш повече от любовта, е безумие, Серхио.
– Да си направим ли пикник днес на брега на езерото? Времето е възхитително.
– Извини ме, но изобщо не ми се излиза навън. Нали се занимавам с един разказ…
– Надявам се, че не пишеш мрачни, потискащи, депресивни разкази.
– Пиша историята на една радостна, щастлива, забавна жена, която много обича да яде, пие, да танцува. Докато избухва в смях, умира заради рибена кост, която й засяда в гърлото.
По телефона чувам, че Серхио се смее, но това изобщо не е радостен смях.
– Всъщност истината, която разказвам, е за на една жена. Името й е Мишел. Искаш ли да бъдеш главният герой в един любовен разказ?
– Не – отговаря Серхио, без да се поколебае, – предпочитам да съм истински човек от кожа и кости.
(Всъщност онзи ден изобщо не споменах, но исках да напиша разказ за теб, Серхио. Исках да ти кажа думите, които не съм ти казвала по-рано, да ти разкажа истории, които никога не съм, да ти покажа един неоткрит свят. Но единствено музиката може да говори за любовта. За любовта и за смъртта… Само тя може да достигне местата, които думите не могат.)
Бях разположила свободно Серхио чисто гол на многоцветните, ярки, горещи пясъци в света на мечтите му.
– Защо си толкова мълчалива? Говори с мен. Кажи нещо!
Нищо ама нищо не ми идва на ум. Не мога да говоря, докато се любим.  Отчаяно, покорно, с почти симпатично подчинение питам:
– Ама какво искаш да кажа?
Като че ли ядосан на сдържаността ми, на страхловостта ми:
– Кой съм аз? Поне това кажи. Аз кой съм?
Вероятно не пита във философски смисъл, отново се обърквам. Единствено дишането ми нарушаваше тишината.
– Кажи името ми!
– Серхио.
– Повтори!
– Серхио.
– Отново повтори.
– Серхио! Серхио! Серхио!
Изведнъж чувам собствените си викове, после почти в същия миг неговите.
Серхио! Шест букви, казани на един дъх. Една дума на отдаването  на себе си, загубата, екстаза. Златният ключ на щастието, вълнението, желанието и удоволствието.
– Приеми. Приеми, че животът ти ще бъде хубав. В момента е хубав, нали?
– Да. Да. Да.
– Какво е чувството да ме усещаш вътре в теб?
– Неземно – прошепвам
– Какво е това чувство? Повтори!
– Неземно!
– Какво е това чувство? Повтори!
– Такова, такова като… Като да умреш…

Превод Азиз Шакир-Таш, Ива Попова

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.