Откъс: „Нищите“ от Силард Борбей

Представяме книгите от проекта „Мислещата литература, социалната, културната и човешката отговорност на писането“ на издателство „Парадокс“, спечелил подкрепата на програма Creative Europe на Европейската комисия.

Когато дядо ми говори, мустаците му подскачат нагоре-надолу. Долното му чене  стига чак до носа. Като че ли иска да си глътне долната челюст. Дядо вече няма зъби. Накисва коричката на хляба в чая. Накисва коричката на хляба и в млякото. Накисва коричката на хляба и в супата. Винаги яде коричката на хляба накисната. Мекото на хляба дава на нас. Дядо носи чекия в джоба си. Реже малки парчета сланина, за да не трябва да дъвче. Само ги облизва и ги гълта. Разрязва наденицата на дребно с ножчето.
Дядо ми ми разправя това, дето го е чул от тъста си. Румънците били и ножари. Така ходели на бал, че у всеки имало нож. Дядо ми не  обичаше румънците, защото намушкваха с нож. Бързо се хващат за ножовете.
– Тя и баба ти беше такава кибритлийка  – рече.  – Винаги трябваше да се спори с Мари Поп, но аз я слушах. След смъртта на баба ми не ходи в гробището. Никога не носи цветя на гроба. Това не е мъжка работа. Мали ходи всеки ден. След години направиха и надгробния паметник от дялан камък, в черната мраморна плоча е издълбана годината на раждане на баба ми.  Хиляда осемстотин деветдесет и седма. Трябва после да се издълбае и датата на смъртта.
– Гледа ме като някакъв въпросителен знак – разправя за паметника.
Мали ми разправи, че и дядо ми е румънец, затова Мари Поп се оженила за него, но той на всички казва, че е унгарец. И че е от благородническо семейство. Бобонкай Благородни. Само дето се изгубила кучешката кожа.
– От десетилетия  го търси този изгубен пергамент – подиграва го Мали.
– Обаче си е така. Аз съм Бобонкай Благородни – твърди. Мали се заяжда с него.
– Ваша милост  с благородниците ли е роднина?  С унгарците? – пита.
– Тъй вярно – отговаря дядо ми.
– Това пък защо? Защото Адам срал във водата, а Ева после я изпила? – крещи Мали и  цвили, направо ще се попикае.  – Ама Вие не сте ли румънец?
Но дядо ми само продължава да се муси, както правят старците. Нарежда си дори и когато си е  сам.
– Тъй вярно! Благородници сме си, само се е загубила кучешката кожа.
– Ами тогава тръгвайте да я търсите, та дано да се найде – отвръща Мали.
Защото дядо ми прибира всичко, което намери на улицата. Носи вкъщи изпаднали от машините болтове. От тракторите, от камионите винаги изпада някоя желязна част, болтове, куки, подложки.
– Така изпадат като котешка козина – повтаря дядо ми.
Дядо ми ги събира и ги донася вкъщи. Поставя ги под навеса. Обича всички железарии. Събира всякакви предмети. Ако намери камък, и него го донася у дома.
– Някой ден ще влезе в употреба  – обича да казва. Баща ми върши същото – напълнил е навеса с железни предмети. Аз също прибирам  всеки болт, гвоздей, странно камъче. Със сестра ми винаги сме искали да намираме пари. Много пъти са ни попадали десет, двайсет филера. Понякога дори и петдесет филера. Трябва да се оглежда най-вече около кръчмата. Мъжете пъхат парите в джоба на работните си панталони. Там, където поставят и комбинираните клещи, гаечния ключ, болтовете. А пък джобовете им винаги са пробити. Отвертката ги пробива.
А когато вечер по пътя за вкъщи се отбиват да гаврътнат половинка, да изпият една бира, по време на припрения разговор забравят да внимават. Дребните пък изпадат през дупките. През зимата трябва да се наблюдава цвета на снега. Стъпкват парите в  снега. Обиграното око забелязва въз основа на издаващия цвят къде се крият. Ако намеря, ги скривам от сестра ми, защото ми ги взима. Ако вървим заедно, се протягам крадешком , ако забележа  някоя монета. Най-добре е, ако бързо я настъпя. И когато не ме следи, се навеждам и я вдигам. Стискам замръзналите пари в  шепата си. Сестра ми все пак забелязва.
– Какво има в шепата ти? – пита. – Показвай!
Когато си разтворя дланта, ме удря отдолу и бързо хваща парите. Ако не я разтворя и инатливо стискам юмрука си, тогава впива ноктите си сред жилите до китката ми. Отварям дланта си заради острата болка. И тогава ги получава.
Сестра ми винаги ми прибира парите, както майка ми ги прибира от баща ми. Когато е пиян, си обръща джобовете. Затова крия и вкъщи. Слагам ги под полога на кокошките, там няма да посегне, защото мрази курешките. Мен те не ме притесняват. Затова, ако сега намеря пари, бързо ги глътвам. Изсмуквам леда от тях. Студенината на метала ми е приятна. Ако ми заповяда да си отворя устата, тогава ги скривам под езика. Алуминият има странен вкус. Когато има пари в устата ми, само хъмкам. Сестра ми ме заподозира. И ми ги взима.
– Аз не съм евреин – казва  баща ми. Съобщава го на майка ми. Майка ми му е ядосана.
– Дявол да я вземе тази твоя опърничава еврейска кръв! – го напада, когато се скарат. Защото баща ми не иска да се изнесе от селото. Майка ми иска  да се преместим в някой град, където никой не ни познава. Обикновено се карат за това. Баща ми настоява, че не може да живее в град.
– Не съм евреин. Избий си го от главата! – отвръща на майка ми. Тихо, почти го прошепва. Сега не крещи, както обикновено когато се карат.
Баща ми не е евреин. Майка ми също го казва.
– Баща ви не е евреин. Само дето другите го мислят за такъв.
Сестра ми каза, че тя не е еврейка. И аз не съм евреин. Само Можи е евреин, но за него всички знаят.
Евреинът не може да се види. Евреин е само една дума. Присъства навсякъде, където го споменават, но не може да бъде видян. Евреинът е жълтите семена на обратната страна на картофените листа. Само трябва да ги обърнеш и е там. Обикновено ги сплескват като въшки между ноктите си. Евреинът е жълтият цвят на глухарчето, ние го наричаме жълтурче или жълта млечка. Жълтата еврейска звезда, за която говорят, но никога не съм виждал.
– Всички ми се подиграваха, че съм евреин, а пък аз не съм евреин  – разправя баща ми на майка ми. Косата на баща ми е сплъстена, погледът му се кръстосва. Пак е бил в кръчмата.
– Не искам да вземат на подбив и чаветата с това – изхъхря.
– Разбира се, че не. Защо, някой каза ли ти нещо днес? – пита майка ми, в гласа й се усеща ирония. Но баща ми сега не чува. Друг път би забелязал. Но сега се е съсредоточил да стои изправен. Може само да  внимава да не вземе да падне.
Баща ми не произнася думата „евреин“. Само когато е пиян. Иначе никога. И дори и тогава тихо, почти шепнешком. От думите му може да се почувства, че евреин означава някаква тъмна тайна. Нещо страховито. За което не говорим. Нещо срамно. Защото го произнася със задавен глас. Казва на майка ми само:
– Е знаеш. Такъв.
Тоест евреин.  Защото избягва думата.
Боим се от тази дума. Дори и аз не я произнасям. Нито пък сестра ми. Страхуваме се и от имената. Както и не наричаме никого с името му. Баща ми рядко произнася името на когото и да било. По-скоро го описва. Някак си реферира към него. По-скоро казва ироничния му прякор.  Това изнервя майка ми. Само да описваме имената, а не да ги назоваваме. Този, който живее тук или който живее там.  Който има такова или онакова качество. Синът или дъщерята на знаеш кого или на този или на онзи, както обикновено казва баща ми. Съпругата му или детето му.  Или съпруга й. Ние казваме мъжа й. Аз също се страхувам от имената.
В селото вече няма евреи. Тоест има, но за това не се говори. Правят се, че ги няма. Има един евреин, но вече и той не е такъв. Можи се върна  през четиридесет и пета от трудовите лагери  и чакаше семейството си. Чакаше баща си, майка си,  съпругата си, сина си и дъщеря си. Чакаше ги всеки ден. Сядаше пред портата и дебнеше улицата дали не идват. Трябваше да завият покрай Рампата, накъдето ги изведоха от селото. После каруцата пое към Сатмар, Берек, през моста „Тьокьош“. После ги заведоха в Сатмар, в гетото. С жандармите, седящи на капрата и съпровождащите от двете страни каруцата жандарми-конници не можеше да се говори. Дали им бяха заповед да не говорят!
– Не говорете! Снижете се! – казвали.
– Е, евреи, сега трябва да се работи – това било всичко и не отоваряли на въпросите. Вятърът си играел с петльовите пера. Било май, трети май.
После дошъл Можи, навсякъде се интересувал, търсил ги с Червения кръст. След това с преминаването на  дните, седмиците, месеците, все по- сигурно ставало, че никога няма да се върнат обратно. Можи не остави брадата си да расте дълга. Не си пусна наново  и масурите. Чакаше ги, ограбвайки къщата. От нея изчезнаха книгите, тфилините, свещниците. Всичко, което можеше да му напомни за стария живот. Когато дойде съботата, си спомни, че  преди по това време е било събота. Когато пък дойде Пасхата, си припомни, че тогава е еврейският Великден. Мъчеше се да забрави спомените си. Но не успя. Чака още трийсет и седем години, но Месията не дойде. Трийсет и седем не се дели. Когато Можи почина през осемдесет и трета, остави всичко на еврейския дом за сираци. Това всичко не беше много. Трийсет и осем също не се дели.
На гроба му нищо не показва, че селото първо се е отрекло от него, а после го е изтърпяло все пак. Но никога не го е и приело. На Задушница никой не му палеше свещ. Но понякога някое камъче правеше впечатление върху надгробния паметник от дялан камък. Приятелите му емигрираха в Светите земи. Можи не можа да отиде, защото спомените му го привързваха тук. Следа от децата му – Гога и Рахел остана само тук, в това село. И само той виждаше тази следа.
– А пък беше хубаво момиче, Маймуната.  И Гога също  – така си спомня Мали за тях.

Превод Радосвета Делчева, Георги Стойчев

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.