Откъс: „Седмата функция на езика“ от Лоран Бине

Представяме книгите от проекта „Мислещата литература, социалната, културната и човешката отговорност на писането“ на издателство „Парадокс“, спечелил подкрепата на програма Creative Europe на Европейската комисия.

Вече сме четвъртък, 27 март 1980 г. и Симон Херцог чете вестника в един бар, пълен с младежи, насядали около изпито преди часове кафе; разполагам въпросния бар на улица „Монтан Сент-Жьоневиев“, но и сега можете да го сложите където си щете, не е чак толкова важно. По-практично и по-логично е да бъде в Латинския квартал, което обяснява присъствието на младежите. Има малка билярдна маса, играе се на осма топка и пукотът на удрящите се топки звучи като пулса на глъчката в края на работния ден. Симон Херцог също пие кафе, понеже според собствените му психосоциални представи все още е раничко за бира.
Льо Монд от 28 март 1980 г. (защото с Льо Монд винаги е утре) е поместил на първата си страница „антиинфлационния“ бюджет на Татчър (предвиждащ, о, каква изненада, „намаляване на публичните разходи“), както и гражданската война в Чад, но все пак и смъртта на Барт е спомената на първата страница, долу вдясно. Почит му оказва прочутият литературен журналист Бертран Поаро-Делпеш, чийто материал започва със следното изречение: „Двадесет години след като душата на Камю излетя в една жабка на автомобил, литературата принася още една свидна жертва на олтара на хромираната богиня!…“. Симон препрочита изречението няколко пъти и хвърля поглед из заведението.
Край билярдната маса две двадесетинагодишни момчета си съперничат пред очите на момиче, което вероятно едва е навършило пълнолетие. Симон машинално разкрива конфигурацията: по-добре облеченото момче желае момичето, което желае другото момче, по-разпуснато, с дълга и мръсновата коса, чиято леко арогантна безучастност все още не позволява да се изясни дали и то се интересува от момичето и съответно симулира тактическо безразличие, което то възприема като белег за превъзходство, безразличие по отношение на статута, свързано с положението му на доминиращ мъжкар, който очевидно знае, че момичето му се пада по право, или чака някоя друга млада жена, по-красива, по-бунтарка, не толкова срамежлива и по-подходяща спрямо общественото му положение (като двете хипотези очевидно не се изключват една друга).
Поаро-Делпеш продължава: „Ако Барт е от тези, които заедно с Башлар най-много са обогатявали критиката в последните тридесет години, той не го е направил като теоретик на една останала смътна семиология, а като привърженик на ново удоволствие от четенето“. Семиологът, какъвто е Симон Херцог, изгрухтява. Удоволствие от четенето, дрън-дрън та пляс. Останалата смътна семиология, ама си и тъпанар. Дори и да е вярно. „Не толкова нов Сосюр, той е по-скоро един нов Жид“. Симон трясва чашата си върху чинийката и кафето се плисва върху вестника. Резкият звук се смесва с този от билярдните топки, така че никой не му обръща внимание освен момичето, което се извръща. Погледите им се засичат.
Двете момчета играят определено еднакво зле, но това не им пречи да използват билярда като параден плац, мръщят се, клатят глави, почти си опират брадичките до плота, изпадат във фази на сериозен размисъл, материализиран от безброй обикаляния около масата, технико-тактически изчисления на ударната точка на бялата топка по някоя от цветните (тя самата избрана според крайно витиевати критерии), нанасят няколко поредни удара във въздуха (фазата, наречена „пилене“, казва си Симон) с много отсечени и бързи движения, издаващи едновременно еротичния залог на играта и липсата на опит от страна на играчите, накрая нанасят рязък същински удар, чиято бързина няма как да прикрие несръчността им. Симон отново забива поглед в Льо Монд.
Жан-Филип Льока, Министър на културата и комуникациите, е заявил: „Всичките му изследвания в писането и мисълта се стремяха към задълбочаването на човека, за да му помогне да се опознае по-добре и по този начин да живее по-добре в рамките на обществото“. Ново трясване в чинийката, но сега то е по-добре овладяно. Симон проверява дали момичето ще се извърне (извръща се). Очевидно никой в Министерството на културата не е способен да снесе нещо по-добро от тази баналност. Симон се чуди дали това не е типова формулировка в смисъл, че може да се приложи като цяло спрямо независимо кой писател, философ, историк, социолог, биолог… Задълбочаването на човека, и-х-а-а, браво, мой човек, дал си си зор. Можеш да изкараш същото и за Сартр, Фуко, Лакан, Леви-Строс и Бурдийо.
Симон чува по-добре облечения младеж да оспорва една точка от правилата: „Не, двата удара в случай на фаул на противника не се събират, ако си вкараш своята топка при първия удар“. Студент по право, второкурсник (вероятно е повторил първата си година). С оглед на дрешките му, сакото, ризата Симон би казал „Асас“. Другият отговаря, наблягайки на думите: „Окей, няма проблеми, споко, както искаш. Не ми дреме. Все ми е тая“. Психология, второкурсник (или повтарящ първокурсник), „Париж III Сансие“ или „Жюсийо“ (играе като домакин, видно е). Момичето се усмихва фалшиво дискретно с желанието да изглежда съучастнически. Носи двуцветни обувки „Кикърс“, дънки с електриково сини маншети, конска опашка, вързана на ластик и пуши „Дънхил лайт“; нови филологии, първокурсничка, Сорбоната или Новата Сорбона, вероятно една година пред тях.
„За цяло едно поколение той отвори поле за анализирането на комуникационните медии, митологиите и езиците. Трудовете на Барт ще останат в сърцето на всеки като тръпнещ призив за свобода и щастие.“ Митеран не е по-вдъхновен, но поне смътно споменава полетата на компетентност на Барт.
В края на една безкрайна партия „Асас“ измъква победата на косъм с един недостоверен удар (черната със спонд, както се полага, според въображаемото правило, измислено от бретонските пияндета с цел да се удължи удоволствието) и вдига ръце, имитирайки Борг, „Сансие“ се опитва да си придаде насмешлив вид, „Сорбоната“ утешава „Сансие“, като му търка ръката и всички се правят, че се смеят, сякаш цялата работа е само игра.
Комунистическата партия също е дала декларация: „Днес ние отдаваме почит именно на интелектуалеца, който посвети основната част от труда си на нов размисъл върху въображаемото и комуникацията, удоволствието от текста и материалността на почерка“. Симон веднага хваща значимия елемент в изречението: „именно“ на този интелектуалец се отдава почит, като се подразбира, че не се отдава почит на другия, неутралния, неангажирания, който обядва с Жискар или ходи в Китай с приятелите си маоисти.
Ново момиче влиза в бара, дълга къдрава коса, черно яке, „Док Мартенс“, обеци, скъсани джинси. Симон си мисли: история на изкуството, първокурсничка. Целува по устата раздърпания младеж. Симон наблюдава внимателно момичето с конската опашка. По профила й разчита разочарованието, преглътнатия гняв, неудържимото чувство за малоценност, надигащо се в нея (очевидно неоснователно), и различава безпогрешно в гънките на устата й следите от вътрешната борба между огорчението и презрението. Погледите им отново се засичат. Очите на момичето за секунда заблестяват с неопределяем блясък. Младата жена става, тръгва към него, навежда се над масата му, впива поглед право в очите му и изстрелва:
– Кво си ме зяпнал, бе, тъпак? Шамар ли си просиш?
Симон, смутен, избърборва нещо неразбираемо и се потапя в статия за Мишел Рокар.

Градчето Юрт никога не бе виждало толкова много парижани. Взели са влака до Байон, дошли са за погребението. Леден вятър вее в гробището, вали из ведро и всички са се скупчили на групички, като никому не е хрумнала идеята да си вземе чадър. Баяр също е дошъл, отново е реквизирал Симон Херцог и двамата наблюдават сен-жерменската подгизнала фауна. Намираме се на 750 километра от „Флор“ и като гледаме как Солерс нервно си гризе цигаретата или как БАЛ си закопчава ризата, си казваме, че церемонията не трябва да се проточва. Симон Херцог и Жак Баяр сами успяват да идентифицират почти всички: тук са: групата Солерс, Кръстева, БАЛ; групата Юсеф, Пол и Жан-Луи; групата Фуко с Даниел Дьофер, Матийо Лендон, Ерве Гибер, Дидие Ерибон; университетската група: Тодоров и Жьонет; групата Венсен: Дельоз, Сиксу, Алтюсер, Шатле; също и братът Мишел и жена му Рашел; издателят му и студенти, Ерик Марти, Антоан Компаньон, Рено Камю, стари любовници, както и група жигола – Хамед, Саид, Харолд, Слиман; хора от света на киното: Тешине, Аджани, Мари-Франс Пизие, Изабел Юпер, Паскал Грегори; двама близнаци в черни космонавтски костюми (съседи, работещи за телевизията, както изглежда) и местни селяни…
В Юрт всички го обичаха. На входа на гробището двама мъже слизат от черен DS и отварят чадър. Някой сред присъстващите забелязва колата и се провиква: „Гледайте: един DS!“. Възхитен шепот се разнася сред множеството, което вижда в тази кола нещо като оказване на почест, защото именно под патронажа на прочутия ситроен Барт е публикувал своите Митологии. Симон прошепва на Баяр: „Мислите ли, че убиецът е сред тълпата?“. Баяр изобщо не отговаря, наблюдава внимателно всеки присъстващ и физиономиите на абсолютно всички му изглеждат виновни. Знае, че за да напредне в разследването, трябва да разбере какво търси. Какво е притежавал Барт, което да е толкова скъпо, че не само да му бъде откраднато, но и да доведе до убийството му?

Превод Владимир Сунгарски

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.