СофияПловдивВарнаБургасРусе

Откъс: „Депеш мод“ от Серхий Жадан

Представяме книгите от проекта „Мислещата литература, социалната, културната и човешката отговорност на писането“ на издателство „Парадокс“, спечелил подкрепата на програма Creative Europe на Европейската комисия.

0.05
– Искам да спя.
– Ще спиш в електричката.
– Да бе – казва. – В електричката. Там вагонът ще е пълен с дебили. Или с гъбари. Или с милиционери.
– Пълен вагон с милиционери? – скептично пита Вася. – Не знам, не знам.
– Добре, да вървим – казвам и се приготвяме да излизаме.
Какаото ни отваря вратата, разбрахте ли? пита – до Последната, там се прекачвате, излизате на Вузлови и там вече е съвсем близо, няколко часа – добавя той и ни бута някаква брошура, каква е тази простотия? пита Вася, вземете, казва Какаото и нека Божието откровение да е с вас. Ама че идиот, казва Вася, вече когато вратата се затваря зад нас, ъхъ – казвам – идиот, слизаме надолу и вече на първия етаж до асансьора виждаме тялото на Кучето, Куче, викам аз, слушай, той май е умрял, чакай бе, успокоява ме Вася, приближава се към Кучешкото тяло и го обръща с лицето нагоре, Кучето е целият оповръщан, но жив, още малко и сигурно би умрял, задавяйки се със собственото си повръщано, истински Хендрикс, какво да кажеш, както би казал той пред Господ – с белите си връзки на кубинките, целия оповръщан, повдигаме го, Куче, казваме, Куче, събуди се, той идва на себе си, дори ни разпознава, обърках се, казва, излязох, купих пиячка, върнах се и не знаех къде да отида, седях тук, чаках някой от вас да излезе, а къде е пиячката? пита Вася, изпих я, казва Кучето, започна да вали, беше студено, мислех, че ще излезете да ме търсите, добре – разочаровано казва Вася, можеш ли да вървиш? да, всичко е наред – Кучето се изправя и излизаме на „Гогол“.

0.30
– Какво ще правим? – пита Вася.
– Ще си ходим вкъщи – казвам.
– А Карбуратора?
– Какво Карбуратора? С него всичко е наред. Тоя със сигурност никъде няма стигне. Ще го мъкнеш с тебе чак до Вузлова?
– Всичко е наред – казва Кучето. – Наред съм. Ще стигна.
– Може би е по-добре вкъщи? – питам.
– Не – казва Кучето. – Само не вкъщи.
– Добре – казвам. – Но как ще стигнем дотам. Все тая – нямаме кинти.
– Трябваше да вземем назаем от идиота – казва Вася.
– Не искам да взимам от него – казвам.
– И какво ще правим?
– Чакай – изведнъж казва Кучето, – нали Маруся ти даде нещо за „Молотов“.
– Точно така – казвам. – Съвсем забравих. – Бъркам в джоба и вадя оттам доста прилична двайсетачка. – Готино – казвам, – изглежда, че имаме купища пари. Само трябва да ги обменим някъде. И да не ги губим веднага.

0.45
Даваме двайсетачката в близката будка и дори още не сме успели да преброим сумата в национален паричен еквивалент, когато ни спира патрул. Дори не ни попитаха за документите. Кръговратът на природата.

1.25
– Сине?
– Микола Иванович…
– Нали ти казах да не правиш повече така.
– Микола Иванович, сега ще обясня.
– Какво ще ми обясниш, егаси?
– Микола Иванович…
Хубаво, казва Микола Иванович на патрула, взимам ги с мене, тия с тебе ли са?, пита ме той и сочи Вася и Кучето, с мене са, казвам, с мене, и този оповръщаният ли, сочи още веднъж към Кучето, е с тебе? с мене е, казвам, хубаво, тръгвайте с мене, взимам ги, казва той още веднъж на патрула, ще си поговоря с тях в МОЯ кабинет, ясно? другарю капитан, казва патрулът, ние тях за отчета, гледайте си работата, казва им Микола Иванович, ясно? ясно, печално казва патрулът и тръгва пак да ловува, все пак е отчет.
– Така значи – вие двамата стойте тук в коридора и чакайте. А ти – сочи ме мене – ела с мене.
– Добре – казвам аз и влизам в окичения с агитация кабинет. – Толкова много плакати имате – казвам.
– Ти още ми говори – нервира се Микола Иванович. – Още ми говори. Ще ти дам едни плакати аз на тебе. Какво ти казах? Попаднеш ли ми пред очите, ще те убия. Казах ли ти?
– Казахте.
– И?
– Микола Иванович…
– Какво?
– Извинете. Не мислех днес да пия. Разбирате ли… Ние просто от помен.
– Откъде?
– От помен.
– От какъв помен?
– Деканът… – изтръгвам от себе си.
– Какво?
– Деканът – казвам аз. – Умря в петък. Днес го погребаха. Помагахме на гробището. Нали разбирате, да се изкопае рова, да се зарие тялото.
– Наистина ли? – развълнувано пита Микола Иванович.
– Ъхъ.
– А защо си без връзки на обувките?
– Нали вие ги взехте, Микола Иванович.
Микола Иванович дълго и печално мълчи, но не връща връзките.
– Ех, сине, сине. Какво да те правя?
– Не знам – казвам. – Няма кинти. Деканът умря.
– Как се казваше поне твоят декан?
– Кой го знае.
– Как?
– Ами фамилията му беше една…
– Разбирам – замислено казва Микола Иванович.
– Що за кофти страна е това? – изведнъж пита Микола Иванови. – Народът мре като мухи. Синът ми е в реанимацията.
– Как така в реанимацията? – питам.
– Оказва се, че преди три дена, през нощта, е отишъл в аптеката. Казва, че за витамини. Ама знам аз за какви витамини, няма да ме излъже с МОЯ опит.
– И?
– Намъкнало се малкото келеме през прозорчето, взел някакви таблетки, нагълтал се с цяла опаковка и когато тръгнал да излиза обратно, го посякло. Така и заседнал в прозорчето.
– О, Господи – казвам.
– Да – Микола Иванович замислено разглежда агитацията зад гърба ми. – На сутринта пристигат хората в аптеката, гледат той виси от прозорчето и не диша. Изплашили се, помислили си – край, умряло е момчето, но когато отишли до него – дишал.
– Супер – казвам.
Кое е супер? Когато се е измъквал на връщане, нещо си е изкълчил, а е бил с яке, представяш ли си – с МОЕТО яке, с една дума, заседнал и ни напред, ни назад. А освен това го тресе.
– И какво?
– Повикали линейка. Лекарите казали – няма да го вадим оттам – или ще се нареже, или ще се задуши, така че какво да правим? Попитали те лекарите, какво да правим, казват тия, какво да прави, не знаем, казват – нека да повиси, докато сам не падне, но него го тресе, казват тия, тресе го, казват лекарите, тогава му давайте по малко храна, за да не се гътне съвсем. И тия кретени, представи си, наистина започнали да го хранят. А той, малолетният му изрод, естествено, нищо повече и не му е нужно, дори не си помислял да излиза оттам, представяш ли си – висиш си с чуждо яке, че на всичкото отгоре ти дават наркотици.
– Яко – казвам.
– Да – казва Микола Иванович… – Кое му е якото? Че той е пале, дори не си е казал името. Връщам се от смяна, а моята вика – изчезна синът ни. Представяш ли си? Добре че в джоба му са намерили на следващия ден МОИТЕ документи.
– Че те в джобовете ли са му бъркали? – питам.
– Мисля, че са им се досвидели таблетките. С една дума, на следващия ден, някъде привечер, ме намериха. И заедно го издърпахме.
– И той е отишъл в реанимацията, след като е попаднал на вас?
– Ти пък? – настръхва Микола Иванович – Мислиш, че съм го бил?
– Не, вие пък.
– Аз по принцип никога не съм го бил. Защо да го бия. Просто беше получил обезводняване, нали разбираш? Почти две денонощия е висял там само на таблетки.
– Леле – казвам
– Да – замислено добавя Микола Иванович.

Превод Райна Камберова

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.