Откъс: „Часът между жената и китарата“ от Клеменс Й. Зец

Представяме книгите от проекта „Мислещата литература, социалната, културната и човешката отговорност на писането“ на издателство „Парадокс“, спечелил подкрепата на програма Creative Europe на Европейската комисия.

Още първото вдишване навън бе чудесно, макар малко да заболя. Студът заля дробовете и челюстта ѝ. Тя тръгна през снега и крачолите ѝ се намокриха, а не носеше нищо за преобличане, щеше да се наложи да седне на парното или да се събуе и да обикаля по долни гащи – присети се за един случай, когато Маркус беше прогизнал в някаква суграшица и по своя си непохватен начин бе изритал панталоните от краката си, или по-точно – изтъпкал, с маршова стъпка на място, докато те се бяха свлекли до земята, където и ги остави да си лежат, като да маркира територията си.
Ярка светлина и навсякъде сняг. Свобода. Тя засенчи очи с ръка и погледна нагоре, както се прави.
Холберг дойде след нея. Грубо я хвана за рамото и я завъртя.
– Давай го ‒ каза той.
– Какво?
– Хайде ‒ рече той.
– Мен вече ме няма ‒ каза Натали, ‒ гледайте си лудостта без мен. Последен ден ми е. Боже, цялата тази енергия.
Едва няколко секунди по-късно тя осъзна какво се бе случило. Нима лежеше по гръб? Как беше…? Разбира се, от удара. От юмрука. Болката още я нямаше, но пък някакво особено схващане, горещ оток. Тя простена. Прозвуча болнаво, победено, мишо. Опита да се изправи, но някой притискаше краката ѝ, не можеше да ги мръдне. Холберг стоеше над нея и сега тя схвана, че е бил той, той я беше нападнал, тя трябваше да се защитава, беше в опасност. Той я хвана, пребърка джобовете ѝ, тя се опита да го ухапе, но той бе по-силен, тя чу отчаяното си скимтене.
– Ааааа!
Над нея надвисна сянка. Натали скри лицето си с длани. Но нещото я пропусна.
Някой падна в снега до нея.
– Извинявайте ‒ каза Натали на сянката. Съжалявам, моля ви.
– Натали, рече непознатият.
Той отметна качулката си. Франк.
Пара от топъл дъх, студ, влага. Натали опита най-после да стане, той ѝ помогна, но тя отново се строполи.
– Какво правиш тук?
– Аз ли? ‒ отвърна Франк. ‒ Исках само, ами исках…
Тя все пак за начало се изправи на колене. Сега само последната стъпка до хомо сапиенс. Изправяне. Ако само сърцето ѝ не…
– Натали, видях как тоя тип ти…
Франк посочи към нещо, лежащо на земята. Всичко стана твърде бързо.
Значи ‒ каза Натали. Значи тогава аз. Мисля, че искам само малко.

Тя забеляза една фигура да лази по земята до тях. Холберг на четири крака в снега. Виждаше се следа от кървави капки, блестящо червено. Като копчетата на „палтото“ на снежен човек.
Натали не можеше да мисли последователно. Облаци дъх пред лицето ѝ. Две думи се надигнаха у нея, без контекст: състезателна писта. Ожлебени, оламелени думи, че и змийско зелени. Тя погледна назад към общежитието. В тази сграда имаше хора. Дали можеше да покани Франк вътре? Но пък нали беше месторабота, не… Виеше ѝ се свят.
– Кой те повика? ‒ попита я Франк.
После краката ѝ поддадоха, тя залитна, подхванаха я.
– Ще извикам полиция ‒ каза той. ‒ Мръсникът те удари!
Холберг опипваше снега наоколо, сякаш си търсеше очилата.
– Да, да ‒ каза Натали отнесено. Няма проблеми.
Студът стана ужасяващ. Челюстта на Натали болеше по онзи син-металиков начин. А светлината ставаше все по-ярка. Франк ритна в ребрата Холберг, който падна по корем, пухтейки. Натали запротестира вътрешно, но не беше достатъчно силно. Имаше усещането, че постепенно става невидима.
После Холберг се изправи на крака, Франк се престори, че пак ще го нападне и го прогони.
– Какъв нещастник ‒ каза Франк. ‒ Някой от твоите луди ли е?
Подкрепяше Натали, докато крачеха напред.
Когато стигнаха до входа, Дорм се зададе насреща им. Изглежда беше търсил Натали.
– А, да – каза Натали. Франк, ‒ това е господин Дорм, един от моите кли…
Той ще дойде днес! ‒ обяви Дорм. ‒ Преди малко се обади. Знаете ли какво каза? Каза, че между вас и него е свършено. Ха! Какво ви казах, а? Какво ви казах! Не ми повярвахте, нали? Но мина бързо. При вас винаги минава бързо. По някое време се разтваряте. Ей сега ще бъде тук.
Натали се огледа. Отъпкан сняг, мястото на падане на някакъв ангел. Носът я болеше. Обзе я страшно подозрение:
– Той ме удари ‒ каза на Франк тихо. ‒ Той дали…?
– Да, Натали ‒ отвърна Франк. ‒ Бях там, видях го. Хайде, нека влезем вътре. Оттам ще се обадим в полицията.
– Полиция? ‒ попита Дорм ужасен. Вие кой сте изобщо?
Той застана на входа.
– Fuck, нямам телефон ‒ каза Франк. Ще ми дадеш ли твоя?
Натали бръкна в джоба си. Той я бе ударил. С юмрук. Тя можеше да вкуси собственото си лице. Странно, че не изпитваше желание за мъст. Първо трябваше да си възстанови цялостната картина. Външният свят бе прекалено бърз за  нея.
– Няма го ‒ каза тя.
Джобът й бе празен.
– Ох, главата ми…
– Бихте ли се мръднали настрани? – попита Франк.
Дорм изсумтя възмутено.
В този момент по рампата към входа се приближи кола. Мина през следите от ботуши, оставени от Франк. Едва сега Натали забеляза, че такива имаше по целия двор. Out-of-body-Алеф-поглед отгоре. Беше обикалял наоколо. Возилото бавно се приближи към тях, беше пикап, Дорм вдигна двете си ръце за поздрав.
– Той дойде! – каза.
Франк се опита да го избута встрани.
Дорм замахна към него. Изведнъж лицето му стана сериозно. При това няколкото листове хартия, които лежаха в скута му, замалко да паднат на земята. Той гледаше към колата, която спря на известно разстояние от тях.
– Мръдни се, мамка му! ‒ изкрещя Франк.
На Натали отново ѝ се зави свят. Защо винаги всичко трябваше да става толкова шумно и бързо? Прииска ѝ се да седне и се освободи от ръката на Франк.
– О, каза Дорм. Ето.
Той посочи към пикапа.
– Добил е онова изражение – каза. Познавам го.
Той зяпна.
– Това не е добре – додаде. ‒ Познавам го. Наблюдавам го отдавна. Вижте
Потупа Натали, която клечеше в снега пред него.
– Пусни ни да минем – каза Франк и хвана едното колело.
Дорм хвана ръката на безсрамния непознат и се опита да я извие като клон. Франк я дръпна назад и с това събори вкопчилия се в нея Дорм от инвалидната количка. Изплашено вдишване, после кратко затишие и глух удар. Франк изрита количката от рамката на вратата. След това помогна на Натали да се изправи и я пренесе във вътрешността на сградата.
В този миг тя чу зад себе си експлозия. Трески полетяха покрай тях, поток от частици, нещо ги блъсна на земята. Уютното кресло, в което Натали лежеше, бе изтръгнато изпод нея. Една сянка, тъмна и близка, я докосна, някой изрева. След това тишина, вътрешно бучене. Скърцане. Натали опита да се оттласне от мраморния под, но той бе залепнал за нея, тя не успяваше да повдигне торса си. В един момент все пак се справи, горе и долу отново се завърнаха на обичайните си места. Франк вече не бе до нея. Също и под нея. Тя се търколи настрани. Инвалидната количка стърчеше, с колелата нагоре, сред купчина миниатюрни стъкълца.
Натали се надигна, треперейки, закашля прах, ръцете ѝ блещукаха. Тогава видя Холберг да отваря със замах вратата на колата и да тръгва към нея. Застана пред нея. Натали вдигна едната си ръка.
– Крис! – изкрещя някой зад него.
Господин Дорм стоеше на крака. По-късно й се струваше, че единствено този детайл я е предпазил от по-лошо. Дорм държеше в ръка бял лист хартия, с който замахваше в посока на Холберг, тъжно неефективно. За да не падне, се подпря на разрушената рамка на входната врата. Успя да пристъпи още една крачка. Още една. Задъхваше се и сумтеше. Изглеждаше, сякаш всеки от краката му тежеше цял тон. От устата му висеше риболовна кукичка от слюнка. Холберг се засмя, посочи Дорм.
– Супермен – каза. ‒ Чудо! Кристофър фъкинг Рийв!
Тръгна към него и се опита да го перне отзад по главата, когато хартията уцели ръката му. Объркан, той я отдръпна. Цъфна прорез. От всички гадни порязвания на хартия, които Натали бе виждала, това със сигурност беше най-зрелищното. Холберг все още се усмихваше, но пръстите му бяха сериозни и угрижени, попипаха по възглавничката на дланта, рукна кръв. Натали се втрещи. Гледай, какъв разрез. А пък ей там някаква кола влязла наполовина в приемната.

Превод Александър Александров, Милен Милев

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.