www.e-vestnik.bg
Фийд за коментари Фийд за публикации
неделя, 24 юни 2018
БългарияСвятМения и коментариЗдраве и наукаАрт и шоу

Добруджанска рапсодия: Хайка за спомени 2.

6 Март 2018

 

Продължение - виж Добруджанска рапсодия: Хайка за спомени 1.

Съветски трактор ДТ 54

 Вичо и Данко тихата стъпка

Колкото и скромно да живееха добруджанци в онези години, в къщите им винаги имаше достатъчно мезета и пийване. Оттогава забелязах, че практически няма разлика между добруджанци, италианци, французи и испанци. Обединяваше ни не Европейският Съюз, Юнкер или Доналд Туск, а магията на виното. Никой не сядаше на масата без чаша или дамаджана вино. Но (крайно несправедливо), само на двама герои от Смолница им беше излязло името на пиячи – на Вичо и на Данко. Първият беше нещо като смолнишкият Никола Тесла – можеше да направи всичко, което беше от метал или дърво. Да работи с всякакви машини, но и да измисля лакърдии или да надушва течности (без вода) където и да ги скриеше жена му. Беше страхотен образ: дребен, с дяволити очи, които оценяваха както женската красота, така и ползата от един нов поялник и 200 грама калай, за да лепи кюнците на селските печки… Госпожата  му, кротка и мила жена, държеше кръчмата. Той я наричаше „Майора”, тоест тя командвала парада у дома. Но нашият човек беше толкова чевръст, че за двете минути, през които тя слизаше до мазето на кръчмата за каса вино, бай Вичо удряше 3 малки коняка от бутилката на тезгяха с невинно движение като крилце на ангел. Макар да имаше лозе като всички и си правеше вероятно по 300-400 литра вино и 50-60 литра ракия всяка есен, докъм Коледа бъчвите му вече бяха празни. Ожаднял и с пресъхнало гърло, той минаваше от къща на къща, уж да пита нещо, с надежда да го почерпят. И го черпеха хората, обичаха си го такъв, какъвто беше, зевзек, готов винаги да ти поправи кюнеца на печката…  А като го питаха какво е станало с неговото вино, той приемаше скръбно изражение като Мария Магдалена и отронваше тъжно: „Прасето, мамка му й прасе, влязло в мазата, счупило чепа на бъчвата и всичкото вино изтекло…” След това елегично признание как да не му налееш на този ангел още 12-13 чаши…. Широки бяха тогава сърцата на  добруджанци и дълбоки бъчвите им.

“Хайка за вълци” на Ивайло Петров, старо издание. Човек за човека е вълк - или брат - или може и двете?

Вичо обичаше да запоява често и кюнеца на една госпожица, неомъжена красавица, няма да й казвам името по разбираеми причини, защото имаше Вичо добро сърце, здрав поялник който топеше не само калая, но и нейното нежно сърце… От тази дискретна работа с поялника после се роди едно момче, което беше одрало кожата на Вичо. Той се опита да отрече бащинството, но съдийката, като видяла снимка на момчето, му казала иронично: „Бе Вичо, много красиво рисуваш ти с поялника бе… Същински Пикасо…” Вичо не беше и чувал за последния, но със смирена гордост приел комплимента. Но отказал алиментите. Като се върнал в къщи, с пресъхнало от вълнение  гърло, отишъл направо в мазата. Жена му предвидливо скрила дамаджаната с ракия. Но и Вичо още по-предвидливо разровил купчината с пернишки въглища в ъгъла на мазата. Там, като кокиче под пряспа, се криело срамежливо едно шише коняк, който нашият Никола Тесла пазел за утеха на душата в тежки дни. Когато понякога останеше без работа, споделяше решително: „Утре тръгвам за Карнобат да си взема шофьорската книжка. Изкарах курсовете преди 17 години, но все не ми остана време да си я взема. Утре тръгвам.” И всички знаеха, че никога не беше стъпвал Вичо в Карнобат. Книжката му сигурно е още там, нейде из архивите на местния КАТ. Или поне легендата за нея…

Колкото до Бай Данко, той беше по-кротък от Вичо. Тиха стъпка, никой не го чуваше кога влиза или излиза от кръчмата. А и вътре не говореше много. Действаше. Като усетеше, че езикът му ще се заплете, ако реши да каже нещо след дългото мълчание, той още по-мълчаливо си тръгваше. По пътя до тях на ясна луна си свирукаше „Интернационала”. Беше франкофон без да го знае.

Но факт беше, че никога не се виждаха пияни хора, въпреки че в повечето  къщи бъчвите пресъхваха до февруари. Изчезваха също и окачените под стрехите наденици и пушени свински бутове. Предполагам, имаше връзка между едновременното свършване на тези два продукта – виното и мезетата. Баща ми, човек с невероятно чувство за хумор, често казваше по повод празните бъчви: „Аха, уж само Вичо и Данко пиели…  Изглежда наоколо има масово чупене на чепове от лоши прасета.”

Бай Андон Бразилията

Среден на ръст, приятно закръглен, Бай Андон беше нещо като местния Имануел Кант – не в смисъл на виден философ и университетски професор, а човек на точността и професионалната педантичност. Както някога занаятчиите по главната улица  на Кйонигсберг си сверявали часовниците по професора, (знаейки че Кант неизменно и точно в 9 - минава по улицата на път за университета) – така и Бай Андон всеки ден точно в два след обяд минаваше край нашата къща да донесе вестниците, списанията и евентуално писмо. С огромна кожена чанта, препасана с широк колан през раменете му, в студ и пек, в дъжд и кал, неустрашимият бай Андон идваше да ни донесе новия брой на „Земеделско знаме”, „Поглед” (в понеделник), списанията „Картинна галерия” и „Родна реч”. Чантата вероятно тежеше колкото самия него, а той беше най-малко 100 кила човек. Или поне така ми изглеждаше.

Жътва в сегашна Добруджа. Снимка: от видеоклип

Когато го питах имам ли писмо, той любезно казваше: „Утре!”  (Пишех си тогава с две епистоларни гаджета от Югославия – една от Белград, и една от Загреб – за етно-баланс между юго-републиките). Пращаха ми музикални списания – „Джубокс” и „Мелъди мейкър”… Тогава свирех на китара, бях полудял по „Бийтълс” и „Ролингстунс”… Та с това уверено „Утре!” бай Андон, както „Мистър Постмен” в песента на Бийтълс, стопляше сърцето и душата ми. И не само на мен. Където и да отидеше, той носеше радост – я писмо от Загреб, я пощенски запис или пенсия на някоя баба, я любимото списание или вестник, чакани с нетърпение в онези безинтернетни времена, когато за да се абонираш за „Поглед” ти трябваха връзки в пощата, защото рано свършваше… (Още не знаех, че един ден ще работя именно в „Поглед”, а по-късно, по време на югославските войни – и в Белград, и Загреб).

Радост, новини и тръпка от неизвестното разнасяше Бай Андон, не просто вестници в Гъливеровата си кожена чанта… И в знак на благодарност във всяка къща го черпеха - по стар добруджански обичай – я с чаша вино, или малка ракийка… Истински  джентълмен, любезен като френски дипломат, скитал по Бразилия и други части на Латинска Америка, Бай Андон се беше върнал пак в Добруджа, Българската Патагония, както я наричаше той, защото била равна и ветровита като пампата на юг от Буенос Айрес, някъде между Ушуая и Пуерто Малдонадо… Герой, митчен герой беше той в нашите юношески очи и ние си го представяхме как пие коктейл “Кайпириня” на Копакабана в Рио,  а красиви бразилки танцуват самба около него, докато той им раздава писма и целувки…

Шармантен човек беше Бай Андон, казваше ти „Джомуга” след чашката с ледено домашно винце от мазата… Беше май нещо като комплимент,  но така и не разбрахме какво означава „Джомуга” и на какъв език беше – на патагонски ли, на какъв? Много след като Бай Андон вече се беше преместил там, горе, отидох в Патагония, така, да видя прилича ли на Добруджа…  Питах патагонците и в Ушуая, и в Пуерто Малдонадо, и около Пунта Аренас, но никой не беше и чувал тази звучна дума. Тогава установих, че Добруджа и Патагония си приличат само по свирепия вятър зиме и по крехките печени агнета полети обилно с червено аржентинско вино от Малбек…

Сега в Добруджа орат нови американски трактори. Снимка: от видеоклип

И така, от къща на къща, от улица на улица, винаги в два след обяд, любезен и раздаващ надежда, бай Андон се носеше като Прометей.  Вместо огън, разнасяше на хората в огромната си кожена чанта радост и добри новини, сякаш усещаше, че идва времето на мрачните сутрешни телевизионни блокове 60 години по-късно. В отговор всички му поднасяха чашка от най-хубавата си дамаджанка в мазата и той, истински дипломат, никога не отказваше този хуманитарен жест на абонатите си… В края на деня, с олекнала чанта и натежала глава, Бай Андон кротко се отправяше към дома си, подпявайки песента за хубавата Дона Флор от Баия, описана така чувствено от бразилския магйосник Жоржи Амаду.

Дядо Али Аптарман

Както в Добрич, така и в Смолница имаше доста турци. Кротки, работливи и чисти, те бяха добри съседи и грижовни стопани. Повечето бяха земеделци или механизатори, тук-там имаше по някой занаятчия или учител. Като Халил – висок и строен – с тъмнозеления моден балтон и перчем като на Елвис Пресли – половината момичета бяха влюбени в него…  Но най-обичахме дядо Али, който лете беше прислужник в детската градина, а останалото време – в основното ни училище „Паисий Хилендарски”. Главната задача на дядо Али беше да пали печката в класната стая през зимата, да предотвратява ръкопашните ни боеве, когато играехме футбол в училищния двор и се биехме като арнаути, ако на някой голът не му се признаеше. Освен това дядо Али се грижеше и за един курник с кокошки и пуйки, от които през лятото в стола на детската градина ни правеха супа и ни пържеха яйца в масло. Олио нямаше винаги, беше кът, но хората си правеха сами краве масло. Дядо Али беше литературен брат на Йовковия Сали Яшар, но без да прави пеещи колелета и каруци. Тях ги правеше чичо ми Димо, най-прочутият майстор на каруци, файтони и шейни в Добруджа по него време. Всички деца завиждаха на мен и на брат ми за най-елегантната шейна от Добрич до Виена, която чичо Димо ни беше измайсторил.

Американските жътварки “Деъринг” и “Маккормик”, теглени от два или четири коня, бяха основните машини лятно време в полята на Добруджа. Такава имаше и дядо ми Иван. После машината отиде в музея, а най-после циганите я откраднаха за старо желязо, щото бяха гладни. Такава жътварка се виждаше и в прочутия филм “Романтичната англичанка” на Джоузеф Лоузи с Гленда Джаксън, Хелмут Berger и Майкъл Кейн, сценарист Том Стопард (1975 г). Жътварката беше единственото общо между тогавашна Добруджа и Стара Англия… Снимка: Фермер блог

Дядо Али не беше чел Йовков, но беше най-кроткият, най-милият и най-състрадателният човек, който съм виждал някога. Грижеше се за нас като за писани яйца, наглеждаше ни дали си изяждаме редовно закуските и всеки ден пълнеше една бъчвичка с прясна вода от кладенеца в двора на училището. Бъчвичката – на видно място на училищната тераса – имаше канелка в долния край и едно синьо поцинковано канче, вързано със синджирче за бъчвичката. От него пиехме вода всички – вероятно 150-200 деца,  българчета, турчета и циганета. И все бяхме жадни – от футбола ли, от пилешката супа или от плющящата показалка по вратовете ни, когато учителите Марин или Мария Попови не бяха доволни от академичните ни усилия. Водата в бъчвичката на дядо Али беше винаги прясна и ледено студена. Ако топката паднеше в кладенеца, той ни я вадеше. Когато трябваше да заколи кокошка или пуйка да ни направят супа, очите му се насълзяваха… Познаваше всичките си кокошки и петли и им беше дал имена. Отиде си дядо Али преди двайсетина години, тих и кротък като в стих на Димчо Дебелянов. Със сина му Якуб понякога пием по едно турско кафе през лятото за Бог да прости дядо Али Аптарман, един от ангелите на нашето детство.

Данко Трактора

Това е любимият герой на моя приятел Драго и затова ще го обрисувам с няколко изречения в края на тази „епопея на забравените”. Данко беше племенник на баща ми и много обичаше да идва у нас през дългите и студени добруджански нощи, когато дори и звездите трепереха от студ, а вълците навън виеха така, че се чуваха чак в Констанца през границата. Данко беше едър мъжага, висок около два метра и около метър и половина в раменете. Прякорът му беше Данко Трактора – защото, ако някой от съветските  ДТ-54 се развалял, Данко можел да се впрегне сам в плуга и да изоре 5 декара без да му мигне окото. Толкова беше силен, че зевзеците измислиха тази легенда за него.

Карпатски вълк се готви да вие на ясна луна, след като е видял Данко Трактора да навлиза в дълбокия добруджански сняг… Днес и вълците избягаха от Добруджа. Снимка: Енциклопедия

Когато беше в казармата, често му даваха гарнизонен отпуск – за 24 часа. И идваше Данко у нас, да види чичо си… Майка ми, като всяка гостолюбива добруджанка, приготвяше по няколко ястия, знаейки за гаргантюанския апетит на Данко. Тих и смирен, с блага усмивка и ръце като лопати, Данко започваше с 200-300 грама гроздова ракия и два-три вида салати, включително и от хрупкавото кисело зеле с олио и червен пипер. (Най-близкият зехтин до Добрич по това време беше във Виена.) След като замезеше и се постоплеше от ракийката, Данко минаваше в гастрономическа атака: супа от домашна пуйка, прясно заклана; 10-15 зелеви сърми с кайма – леко препечени във фурната след като са били варени на тих огън. В онези години добруджанските сърми бяха по 300 грама едната. Минимум. Междувременно татко донасяше от мазата една двулитрова кана, изпотена отвън от леденото вино вътре. Виното беше Кастел и миришеше на диви ягоди. Бъчвата беше 500-литрова. След шестата сърма Данко преполовяваше каната. След десетата я пресушаваше. Към 11 вечерта сърмите бяха ометени. Идваше ред на десетина кюфтета за мезе, от едро накълцана кайма, печени в тавичка във фурната. С тях отиваха още две кани вино. Към полунощ майка ми нарязваше на фини лентички към половин кило кашкавал, две-три домашни наденици, парче бахур, слагаше още и крехка сланинка с червен пиперец и купа с едри орехи. Уморен да тича непрекъснато до мазата с празната кана, татко донасяше един блестящо калайдисан 12-литров бакър, пълен с вино и го поставяше на един стол до Данко. Дали от сланинката, дали от великанския му ръст, Данко все едно че пиеше гроздов сок. Нито езикът му се заплиташе от изпитото вино, нито се изпотяваше от пламтящата печка и милионите погълнати калории, нито налиташе да пее хайдушки или македонски песни. Оставаше си все така тих, вглъбен и замечтан като Есенин…  В същото време орехите в лапите му сами се трошаха и той кротко си замезваше…  Майка и татко вече дремеха на масата, наближаваше два сутринта, а Данко не бързаше. Към три татко не издържаше и му казваше леко укорително: „Айде Данко, да си ходиш у вас, че ние скоро сме на работа…” На което Данко философски отговаряше: „Чичо, вие си лягайте, аз ще поостана още малко, само ми напълни още един бакър и ми донеси още една буца сланинка…” Нашите леко се шокираха в първия момент, но традициите бяха по-силни от разума – не можеш да изгониш гостенина по никое време. Като му сервираха новите 2 милиона калории и бакъра с Кастел, татко все пак – с възпитателна цел – питаше Данко умерено критично: „Добре бе, Данко, защо сега трябва толкова много да пиеш. Ела утре пак, бъчвата е пълна…” На което Данко - с най-невинен и напълно обаятелен маниер казваше: „Пий ми се бе, чичо…”

При този съкрушителен аргумент майка и татко си лягаха, а Данко си тръгваше към 6 сутринта, и виещите навън вълци бягаха чак до Букурещ като го видеха.

Вероятно тогава татко сътвори прочутата добруджанска мъдрост: „Ела у нас на гости, та да те заведа у чичо, да видиш какво е гостоприемство…”

Епилог

Тази Добруджа и нейните герои си отидоха. Завинаги. Няма го Йовков, нито Ивайло, нито Дора Габе…   Дядо Али  го няма даже. Други трактори днес порят добруджанския чернозем и пълнят банковите сметки на един нов вид барони, които приличат много на софийските барони и банкери. Дори и вълци няма – и те се уплашиха и избягаха чак в Карпатите, близо до княз Дракула… Добрич се смали и заприлича на всички други малки градове в пазарно-ориентираната,  социално-справедлива, демократична и законоустойчива еврофондова България. Само понякога вместо знаме лютият добруджански вятър развява по няколко тона политически суджуци, предназначени за новите трактори из държавната нива. А истинският Данко Трактора отдавна го няма. Моторът му прегря.

Виж още:


От Добрич до Ню Орлиънс. Бялата лястовица, цигани и голф…

От Добрич до Ню Орлиънс 2. Зърнените барони




Етикет: ,

 


Коментарите под статиите са спрени от юни 2015 г. във връзка с решение на Европейския съд, според което собственикът на сайта носи съдебна отговорност за написано от читатели. E-vestnik.bg е обект на съдебни претенции и влиза в съдебни разходи по повод свои публикации, и няма възможност да модерира и читателски форум и да носи отговорност за него. Сайтът разчита и на дарения от читатели, за да се запази като място за мнения извън контролираните медии.






 Начало | България | Свят | Мнения & Co | Интервю | Писмо от | Здраве, Наука & Тех | ИStoRии | Малък коментар | Арт & Шоу | Спорт | Виното | Фотогалерия | Видео | Връзка с нас


  

ЗА АВТОРСКИТЕ ПРАВА В САЙТА | ЗА ВРЪЗКА С НАС | ЗА РЕКЛАМА

направен 2007-2018® с мерак design and develop by www.ljube.com 2007 w.ljube.com