www.e-vestnik.bg
Фийд за коментари Фийд за публикации
неделя, 24 юни 2018
БългарияСвятМения и коментариЗдраве и наукаАрт и шоу

Колеги, съмнявайте се… Защото журналистическата карта е трудна за поглъщане

17 Март 2018

 

Сиймор Хърш. Снимка: сп. “Ню Йоркър”

Днес, 16 март 2018, когато пиша тези редове, се навършват 50 години от едно от най-зверските военни престъпления в съвременната история: хладнокръвното избиване на над 500 мирни жени, деца и старци във виетнамското село Ми Лай. 16 Март 1968. И тази новина, както и много други, щяха да умрат от естествената смърт на генералското мълчание, ако не беше един изключителен разследващ американски журналист – Сиймор Хърш. Дълги месеци той „копа” в тресавището на войната и в джунглата на военната бюрокрация около генерал Уестморлънд и администрациите на Линдън Джонсън и Ричард Никсън. И накрая , открил го във Форт Бенинг, Джорджия, Хърш закова на стената на позора лейтенант Кели, по чиято заповед селцето Ми Лай беше изтрито от картата. Сиймор Хърш – и никой друг.

И точно по този исторически повод – вчера (15 март) Би Би Си излъчи в легендарната си рубрика „Хард Ток” (в свободен превод „На горещия стол”) 30-минутно интервю със Сиймор Хърш. Както винаги, водещият Стийвън Сакър си беше написал добре домашното: от госта си той извади някои от най-добрите поуки за журналистическия занаят, за морала в журналистиката и за това , че „прозорецът към света може да се запуши и с вестник”, както казваше Станислав Йежи-Лец.

Годишнината от едно зверство – и от един журналистически подвиг – е добър повод да погледнем към заобикалящата ни днес информационна джунгла, пълна с истини, полуистини, откровени лъжи и “приСАДЕНИ” новини. Последните се наричат още и фалшификации. Как да разберем кое какво е, и как да се ориентираме, когато небето или не се вижда, или на него няма звезди…? Начинът е само един: като се съмняваме. Особено на това, което идва от почитаемите правителства. И особено на заинтересованите от тях. Питайте Сиймор Хърш, ако не вярвате.

От Нерон и Калигула до днес

Специалистите по дезинформация и пропаганда ще ви кажат, че „имплантираните” новини и конспиративни теории не са от вчера. Дори в Библията – казват скептиците – има доста спорни чудеса, които трудно могат да се приемат за достоверни. Да не говорим за такива майстори в тази област, идващи от времето на Древния Рим, на  Британската или на Съветската империя. Никаква новост не е да се използват журналисти и медии за насаждането на една теория, на „специфична версия” на едно събитие и на опитите да ни се помогне, на нас – читатели, слушатели и зрители – да го разберем по-добре. Защото не сме можели да се ориентираме сами във фактите, особено когато факти или няма, или се крият.

От няколко седмици насам светът се тресе от драматични събития: Сирия продължава да са дави в собствената си кръв с помощ отвън и отвътре; президентът Тръмп продължава шоковата си терапия над останалия свят с евентуалната среща с Ким Трети, с внезапно пенсионирания Рекс Тилърсън и неспирната си война с медиите; в Лондон Тереза Мей разкри дългата ръка на Москва срещу един бивш двоен агент на КГБ и ЕмАй-6; Москва на свой ред поиска достъп до британските доказателства и до жертвите на отровата с игривото име „Новичок”. Вълшебен водопад от събития, предизвикващ политически трусове и оргазъм в много медийни империи, надушващи  кръв.

За по-младата аудитория, няколко исторически препратки за умението да се пренасочва мисленето на онези, които не се замислят много. На 10 март 2018 един от най-брилянтните съвременни индийски интелектуалци – Шаши Таруур – публикува статия във „Вашингтон пост”, озаглавена: „С филма за Чърчил Холивуд утвърждава един масов убиец”. В нея авторът – роден в Лондон в аристократично индийско семейство, образован в елитни английски училища и с диплома по право и дипломация от прочутия „Fletcher School of Law and Diplomacy” в Бостън, описва Сър Уинстън Чърчил като една от най-мрачните фигури в съвременната история, причинил безброй злини в Европа и Азия и отговорен за смъртта на – ни повече, ни по-малко – 4 милиона бенгалци, умело лишавайки ги от храна в тогавашна Индия – перлата в короната на Империята. Шаши Таруур заключава: за разлика от Хитлер и Сталин, Чърчил е единственият масов убиец, успял да се измъкне от присъдата на историята, благодарение на таланта му да борави с думите… Даже получава и Нобелова награда – за литература, представете си, казва Таруур – сам той писател, журналист и член на индийския парламент. Как става това чудо? Самият Сър Уинстън дава отговора с прочутата си фраза (в свободен превод): „Историята ще бъде благосклонна към мен, защото аз се каня да я напиша…” И е прав: който пръв публикува една новина, често тя се приема за вярната. Така е и с Историята, явно. Питайте Омир или Херодот….

Работих 8 години в ООН в Ню Йорк с Шаши, той беше заместник-генерален секретар на Кофи Анан по комуникациите. Познавахме се добре и съм бил свидетел на гигантските му битки с международни медии в опитите им да ги убеди, че пишат често глупости за важни събития по света, без да си направят труда да отидат на място и да проверят. Беше блестящ комуникатор, но опитите му да оспори написаното или излъченото често бяха неуспешни, защото Шаши беше „втори” в инфо-битката. Първият обикновено печелеше.

Питър Арнет. Снимка: Уикипедия

Преди 20-30 години, когато CNN беше солидна институция (преди Тед Търнър да я продаде на „Тайм-Уорнър”) – Питър Арнет беше най-блестящият й репортер. Сигурно мнозина помнят как през февруари 1991 той – заедно с колегите си Бърни Шоу и Джон Холиман – предаваше денонощно от покрива на хотел „Ал Рашид” в Багдад за онова, което ДЕЙСТВИТЕЛНО  ставаше в Ирак, а не каквото Пентагонът и Държавният департамент казваха…. Арнет, закален в битките на Виетнамската война (като кореспондент на Юнайтед Прес Интърнершънъл), откъдето има и „Пулицър”, не се доверяваше на правителството си, не повтаряше като папагал онова, което генерал Уестморлънд му внушаваше, а казваше онова, което очите – и съвестта му – виждаха. И не случайно когато по-късно му заложиха капан от Пентагона, Арнет за първи път се довери на непроверени от  самия  него документи – и капанът щракна. Кариерата му приключи. Сиймор Хърш никога не допусна това. Той продължава да се съмнява.

Когато Никсън и неговите „водопроводчици” проникнаха в щаб-квартирата на Демократическата партия в комплекса „Уотъргейт” , двама млади репортери  от „Вашингтон поуст” – Боб Уудуърд и Карл Бърнстейн – не повярваха на лъжите от Белия дом и продължиха да дълбаят, докато изкарат мръсотиите на Никсън наяве. Никсън падна, защото и тези две момчета (днес надхвърлили 70-те), се съмняваха в това, което им казваше почитаемото правителство. И защото имаха зад гърба си двама великани на професията: издателката Катрин Греъм и главният редактор Бен Брадли. Сега у нас по кината дават филма „The Post” (под странното заглавие „Вестникът на властта”) Филмът разказва за една друга мега-лъжа – т. нар. „Пентагон Пейпърс” – пак за виетнамската война. За правителствените лъжи в нея… И за професионалното достойнство на колегите от „Поуст” и „Ню Йорк Таймс” по това време.

Години по-късно, за да се оправдае втората война в Ирак, един уважаван войник като генерал Колин Пауъл се самоунижи и приключи кариерата си по тъжен начин, след неуспешен опит да убеди света – и медиите – че Саддам има оръжия за масово унищожение… Тони Блеър, верният другар от Лондон – наричан галено „пуделът на Буш” – също пригласяше на съюзника…  Сега вероятно още се срамува – както и стотиците пригласящи му тогава дипломати и журналисти – от безотговорното мултиплициране на една лъжа, въпреки трезвите предупреждения от експертите на ООН, че Саддам няма ядрени оръжия. И все пак имаше достойни колеги, които се съмняваха… Но у нас не бяха много.

Колаж от Фейсбук осмива версията, че Скрипал е бил отровен по заповед на Путин предизборно. Картинката, на която пише “Доказателство” и е нарисуван Путин да пръска със спрей Скрипал, е сложена в ръката на генерал Колин Пауъл, снимка от времето, когато той убеждаваше в ООН, че Саддам има оръжия за масово унищожение.

Империите – или великите сили, както ги наричаме – много си приличат в това отношение. И тук няма празно… Не са само англосаксонците, които водят в тази политическа драматургия: и французите си имат своите красиви лъжи за „Бен Барка” в Мароко или в Индокитай преди 1954 и „Диен Биен Фу”; за практиката на Съветския Съюз и Русия също могат да се намерят красиви примери: „приказката” за Катинската гора и избитите там полски офицери; гръмогласното и радиоактивно мълчание или наукообразни лъжи по време на Чернобилската драма; или след потъването на подводницата „Курск”. И  още, и още… Един Бог, или едно КГБ, или едно ЦРУ само знаят за какво точно става въпрос… Но никога няма да кажат.
Ето зашто трябва да се съмняваме. Както Сиймор Хърш.


Чети, преди да пишеш

В края на интервюто за Би Би Си, Стийвън Сакър пита Хърш какви са главните уроци, който е научил за над половин век журналистика. Хърш казва: Чети, преди да пишеш! И второ, веднъж влязъл в историята (темата), излез бързо от нея… В смисъл, дистанцирай се веднага от протагонистите и запази хладнокръвието си. Мисли! Съмнявай се в онова, което заподозрените ти казват… Които и да са те.

„А ако все пак сгрешиш?”, пита Стийвън. „Тогава следва да се извиниш, както направих аз, когато се предоверих на едни документи за историите на Мерилин Монро с Кенеди…”

Тези дни, когато всички говорим за случая в градчето Солсбъри и драмата на двамата руснаци, предполагаемо отровени от Москва – и то преди предполагаемата изборна победа на Путин – е полезно да  се запитаме трябва ли да вярваме на всичко, което нашите любими и дълбокоуважавани правителства ни казват? Трябва ли да вярваме, когато от Лондон ни кажат, че прашецът „Новичок” е бил сложен в куфара на рускинята в „Шереметиево” преди да излети към баща си, или да вярваме на Москва, че прашецът е бил сложен в същия куфар, но при кацането й в Лондон…?

Може би все пак преди да отсъдим  е най-добре да си спомним за Сиймор Хърш, за Питър Арнет и за „Уотъргейт”. Както и за Катинската гора и за Бен Барка…. Истината често е хлъзгава като риба под камък, а за достойнството човек мисли едва като остарее… Питайте Тони Блеър и особено Колин Пауъл, добър войник и опозорен политик.

Епилог

В автобиографичната си книга „На живо от бойното поле” (Live From The Battlefield,  Bloomsbury Publishing Ltd., London 1994) Питър Арнет разказва един интересен епизод от войната във Виетнам, някъде към 1966. Питър се готви за първата си мисия с американски взвод, който трябва да ликвидира група партизани от Виетконг в джунгата. Легендарният фоторепортер Хорст Фаас (с два Пулицъра от Виетнамската война) пита младия тогава Арнет дали си е взел и флаконче от лютиво „Табаско” в раницата. „Защо ми е “Табаско?”, пита учуден Арнет. „Защото ако партизаните от Виетконг ни заловят, ще ни накарат да си изядем журналистическите карти пред тях, ако решат, че не пишем истината. Уверявам те, без „Табаско” не можеш да преглътнеш шибаната карта, обвита във фолио…  Вече ми се наложи да я изям в  нигерийска Биафра преди две години…”




Етикет: , , , ,

 


Коментарите под статиите са спрени от юни 2015 г. във връзка с решение на Европейския съд, според което собственикът на сайта носи съдебна отговорност за написано от читатели. E-vestnik.bg е обект на съдебни претенции и влиза в съдебни разходи по повод свои публикации, и няма възможност да модерира и читателски форум и да носи отговорност за него. Сайтът разчита и на дарения от читатели, за да се запази като място за мнения извън контролираните медии.






 Начало | България | Свят | Мнения & Co | Интервю | Писмо от | Здраве, Наука & Тех | ИStoRии | Малък коментар | Арт & Шоу | Спорт | Виното | Фотогалерия | Видео | Връзка с нас


  

ЗА АВТОРСКИТЕ ПРАВА В САЙТА | ЗА ВРЪЗКА С НАС | ЗА РЕКЛАМА

направен 2007-2018® с мерак design and develop by www.ljube.com 2007 w.ljube.com